Гърлото на Никол се сви, думите му я подразниха. След това се случи нещо невероятно. Той й се усмихна.

Усмивката преобрази лицето му, стана ясно, че със забележката си е искал само да се пошегува. Когато Никол срещна топлия му поглед, тя за първи път видя не принца, а човек с немирно и тънко чувство за хумор. Мъж с неочаквана индивидуалност, нямаща нищо общо с титлата му. Тя внезапно почувства, че вече не се притеснява от него.

Беше обзета от изненадващо чувство на копнеж. Опита се да се пребори с него. Ранд изглеждаше твърде привлекателен в този смокинг, а усмивката му би могла да разтопи сърцето на всяка жена.

— Какво точно искате да знаете за моя компютър? — попита меко тя.

Той се обърна към екрана и щракна няколко пъти.

— Обичам да наредя някой и друг пасианс — подхвърли й небрежно, докато изкарваше играта на екрана.

Защо беше дошъл? Само да поиграе на карти или поради някаква друга причина?

— Споменахте, че в двореца няма компютри.

— Ммм, да. Уредих да дойдат дистрибутори, но баща ми смята, че това са безсмислени разходи, излишни за нашата аграрна икономика. Той, разбира се, пренебрегва факта, че технологията има някакво значение за нашите конкуренти.

Никол поклати невярващо глава. И все пак от това, което знаеше за крал Едбърт, отношението му не я учуди особено.

— Вие какво мислите?

— Мисля, че искам един от тези. Умно нещо, много бързо. Страхотно, ас! — Той вдигна аса най-отгоре.

— Страхувам се, че човек може доста да се пристрасти.

Пасиансът беше толкова незначително нещо в сравнение с това, което можеше да върши компютърът.

— Опитайте някой път да сърфирате в Мрежата — отвърна тя с усмивка.

— Правил съм го. Но не тук. Опитвали ли сте някога…

Прекъсна го силно почукване. Никол откри Джералд на вратата, лицето му бе обезпокоено.

— Знам, че не е много вероятно, но се питах, госпожице, дали не сте виждали някъде наоколо принц Ранд. Изчезнал е от стаята си, а колата го чака. Може би сте го забелязали в коридора, или…

Никол отстъпи назад и разтвори широко вратата.

— Присъединете се към компанията.

Погледът на Джералд се прикова в Ранд, все още погълнат от играта. Очите му се разшириха.

— Ваше височество!

— Не сега, Джералд. Правя важно проучване.

Ето отново това тънко чувство за хумор. Никол едва сдържа усмивката си.

Джералд не сметна принца за толкова забавен.

— Но, ваше височество, колата ви е готова.

Ранд не му обърна внимание.

— А, още един ас! Мисля, че този път ще спечеля. Донесохте ми късмет, госпожице Олдридж. Знак за предстоящ успех, надявам се.

Усмивката му проблесна, изпълнена с топлота и интимност. Никол с безпокойство усети как жената в нея реагира незабавно. Обзе я силна паника. Какво ставаше с нея?

Подобна реакция нямаше място в работните отношения — и особено при този работодател. Това трябва да беше някакво краткотрайно увлечение, ако можеше дори да се нарече така. Веднъж Палавия принц да покаже истинската си същност, и тези своеволни емоции ще изчезнат. Определено.

— Почти четиридесет минути са нужни да се стигне до хотела — напомни Джералд, който изглеждаше все по-разтревожен. — Не трябва да караме тези важни посетители да чакат. А не могат да започнат без вас.

Проницателният поглед на Ранд потърси лицето на Никол.

— Изглежда, че ще трябва да опитаме отново друг път.

Преди тя да успее да събере мислите си, за да отговори, Джералд изхленчи:

— Ваше височество!

Най-накрая принцът откъсна поглед от нея и се надигна от бюрото.

— Много добре, Джералд. Няма нужда да крещите. Още не съм оглушал. — Той се запъти към вратата, после тупна Джералд по гърба. — Трябва да ви вземем компютър, не мислите ли? Може да го използвате при кореспонденцията си.

Джералд не изглеждаше въодушевен от идеята.

— Разбира се, сър. Както кажете.

Джералд отвори широко вратата, но Ранд се спря и се обърна отново към Никол.

— Госпожице Олдридж, очаквам да ми покажете списък на подходящите лица при следващата ни среща.

— Която е… — подсказа тя.

Ранд се обърна към своя секретар.

— Джералд?

— Десет часа утре, ваше височество. Госпожице. — Той кимна поотделно на двамата.

— Десет часа! — повтори Никол. — Времето е много малко.

— Сигурен съм, че ще се справите — изрече Ранд с повелителен жест. — Струва ми се, че по-голямата част от информацията е готова в главата ви.

— Донякъде, ваше височество — смотолеви Никол, опитвайки се да преглътне подхвърления комплимент.

Без съмнение той не означаваше нищо за човек, свикнал служителите му да се намират винаги в състояние на готовност за него. И все пак, даде си внезапно сметка тя, на нея също не й се искаше да разочарова новия си работодател. Как го беше направил? Как я беше мотивирал — просто така?

— Ще се опитам да събера колкото е възможно повече информация.

Веднага щом двамата мъже тръгнаха, Никол грабна телефона със съзнанието, че й предстои дълга нощ.

Незабавно един глас се обади:

— Кой номер, госпожице Олдридж? — Тя чу пращене по линията. Още една остаряла система. Молеше се телефонните линии да се окажат на висотата на задачата.

— Бих желала да се обадя в Ню Йорк. Половин час по-късно нейният лаптоп, включен към телефонната линия, бе започнал да поема една голяма част от базата данни от офиса на «Аристократи».


В десет часа следващата сутрин Никол отново се видя да прекарва времето си в чакане в преддверието на офиса на принца. Наблюдаваше как минутите отминават на големия стенен часовник.

10,10.

10,30.

Джералд й беше казал да изчака да я извика и тя правеше точно това.

— Това е абсурдно — оплака се тя на празната стая. Изправи се, прекоси стаята и застана пред затворената врата, която водеше към канцеларията на принца. Ако той беше там, кой знае с кого имаше среща? Чужд посланик, държавен глава, дори краля. И все пак… Почука предпазливо.

— Влезте — чу гласа на Ранд.

Никол се поколеба. Почти очакваше, че той всъщност няма да е там. Ами ако се подразнеше от нейното натрапничество?

Все пак бяха насрочили среща в десет часа, а тя беше прекарала цялата нощ в работа по задачата си.

Отвори вратата.

— А, ето ви. Закъснявате, госпожице Олдридж. Ранд се беше облегнал на бюрото, облечен бе в екип за поло — зелена риза с короната на Каледония, светлокафяви панталони за езда и лъснати ботуши до коленете. Свъсил замислено чело, той си играеше разсеяно с дълга пръчка за игра на поло. Явно бе планирал да прекара деня си в игра, докато персоналът му работи.

— Изчаквах навън да ме извикате, ваше височество.

Ранд вдигна вежди при хладния й тон, но не започна да се извинява.

— О, дали Джералд не ми каза, че сте тук? Може да го е направил. Следващия път се чувствайте свободна да ми почукате, за да разбера, че сте тук.

Тя не можа да се въздържи.

— Може би трябва да си сложите флагче.

Веждите му се стрелнаха нагоре и тя почувства как погледът му я претегля.

— Винаги съумявате да намерите точен отговор, нали? — отбеляза той сухо. — Такава практика, разбира се, би разстроила протокола, установен с векове дворцова традиция, и би поставила кралското семейство на равна нога с обслужващия персонал.

Той отново я изгледа внимателно, сякаш се опитваше да я прецени по-добре.

Никол стисна силно дебелата си папка. Съзнаваше, че е прекрачила границата с изтърваната забележка. Запита се дали не е отишла твърде далеч.

За нейна изненада той се усмихна.

— Ще трябва да си помисля. — Погледна часовника си. — Сега хайде да започваме, иначе Джералд ще ми одере кожата. Днес ме очаква много работа, щом приключим с това.

Обзалагам се, помисли си Никол, хвърляйки поглед на спортните му дрехи.

— Така. — Той се усмихна. — Какво сте ми приготвили?

Отново тази усмивка, изпълнена с чар. За свой ужас Никол откри, че раздразнението й се изпарява.

Той се настани на стола до бюрото. Никол седна срещу него и отвори папката на скута си. Вътре имаше дебела купчина листи — двеста и петдесет от най-качествените млади жени на планетата на възраст за брак.

— Направих всичко възможно да съставя списък, ваше височество, но…

Той се наведе рязко напред и вдигна ръка.

— Спрете за момент.

Никол трепна при властния му тон.

— Какво? — Какво беше направила? Той се намръщи, лицето му потъмня.

— Не произнасяйте повече тези думи. Освен пред други хора.

Никол преглътна. Да не беше луд?

— Какви думи?

Той вдигна ръце, отвратен.

— Ваше височество! Съвсем ми е писнало от това обръщение, но произнесено от вас — изобщо не мога да го възприема. — Той се облегна отново назад и се усмихна саркастично. — Може би защото се питам какво в действителност влагате в него.

Неговата искреност напълно я изненада.

— Аз… ъъъ… казвам го, защото така е прието, ваше — искам да кажа… — Ами как всъщност да ви наричам? — Обърка се тя. — Ранди?

О, Господи, наистина ли произнесох това? Той се втренчи в нея за момент, пронизвайки я с тъмните си очи, така че Никол едва си наложи да не се размърда нервно на стола. После той започна да се смее.

— Това е добре. Започвате да губите страха си от мен.

— Никога не съм се страхувала от вас.

Той махна с ръка — нещо, което Никол започна да възприема като негов характерен жест.

— Разбира се, че се страхувахте.

— Донякъде бях притеснена, може би — отстъпи тя, опитвайки се да свикне с идеята, че разговаря нормално с този човек. Реши, че чувството й харесва.