Дори сега коментаторите обсъждаха нейния характер и произход така, сякаш я познаваха, сякаш бе знаменитост. В каквато някак се бе превърнала.

Това, че нямаше благороден произход, бе повдигнало дискусия за изискването принцът да се жени за благородничка. Никол подозираше, че самият прессекретар на Ранд бе използвал своите контакти, за да повдигне този въпрос. Но с каква цел? Нямаше как да се заобиколят законите на Каледония и тачената цели седем века традиция. Освен това самата идея да стане съпруга на принца бе нелепа и Никол го знаеше. Това просто никога нямаше да се случи. Освен…

Освен ако той престанеше да бъде принц.

Никол стоеше вцепенена, докато гледаше как Ранд излиза да говори, стресната от скандалната възможност, която — докато слушаше думите му — започна да й се струва все по-вероятна. Той започна с обсъждане на политиката по реформите и Никол сметна, че греши — надяваше се, молеше се да греши. Докато той не заяви, че е бил вдъхновен за промените от една специална личност.

— Както знаят повечето от нашите граждани, аз заех твърда позиция относно необходимостта от модернизиране на страната — говореше Ранд спокойно, с глас, прозвучал така, че да се чуе в цялата зала. — Правех планове години наред. Обсъждах идеи. Дори говорех за нуждата от промяна. И все пак не правех почти нищо тия неща да се случат. Трябваше да дойде обикновена гражданка — каквито са повечето от вас, за да разбера колко отчаяно се нуждаем от промяна, за да оцелеем в двайсет и първия век. Да бъдем силна нация, горда с традициите си, но не и спъвана от тях.

Никол се взираше в екрана, почти спряла да диша. Той говореше за нея пред цялата нация, говореше за влиянието й върху живота си! Какво се надяваше да спечели с това?

Ранд продължи:

— Тя не само ме накара да видя какви сме станали. Тя ме вдъхнови да започна промените веднага. Тук, днес. И всеки ден. Докато се превърнем в нацията, която знам, че можем да бъдем.

Той започна да подчертава всяка дума.

— В много отношения страната ни е така скована от традициите, че изобщо не би съумяла да защити позициите си пред света. Смятам да променя това. Дори сега една такава традиция — която ме засяга лично — се обсъжда в медиите. Тя се е превърнала в такава част от нашата култура през последните векове, че е приела ранга на закон.

В тона му се появи хапливост.

— Понякога — да цитирам една крилата фраза — законите се правят, за да бъдат нарушавани. Ние, заедно с моя персонал, проучихме внимателно съществуващите закони. И това, което открихме бе, че няма такъв закон — нито един, който да изисква от престолонаследника да се жени за благородничка.

Никол седеше смаяна. Мислеше, че би могъл да пренапише историята просто така, да промени вековната традиция?

— Не — прошепна тя шокирана. — Не може да го направи. Никога няма да му позволят!

Тя стисна с ръка горната част на блузата си. Беше отишъл твърде далеч, със сигурност щеше да се провали. Като си помислеше, че толкова упорито се опитва да бъде с нея, в очите й светнаха сълзи, почувства любовта си към него като физическа болка. Никога не би го молила да прави това. Никога! Той я познаваше твърде добре. Не беше й казал за своите планове, защото знаеше, че тя ще се опита да му попречи. Ако беше го направила само…

Гласът му проникна в съзнанието й. Дала си сметка, че е пропуснала някои думи, тя се съсредоточи наново в речта му.

— Въведох някои популярни мерки в страната през последните месеци — за подобряване на здравето за увеличаване шансовете за работа на младите хора, за изравняване положението на мъжете и жените. Никоя от тях — нито една — не би имала успех, без присъствието на госпожица Никол Олдридж до мен.

Фактът, че спомена името на любовницата си в официална реч, предизвика шок сред присъстващите. Настъпи раздвижване, започнаха да се поклащат глави, залата се изпълни с мърморене.

Ранд направи пауза. Огледа помещението с очи, които не разкриваха нищо. Наведе се леко и изрече ясно в микрофона:

— Аз ще се оженя за нея — и само за нея. Моля вас — народа на Каледония, да подкрепите моя избор.

Никол ахна, неспособна да схване в началото дали бе чула правилно. Но точно това бе чула. Той настояваше да му разрешат да се ожени за нея. Никога нямаше да успее!

Куполът на Великото събрание се изпълни с възмутените гласове на двеста изтъкнати личности в главната зала и на още стотици потресени зрители в галерията. Камерата се насочи към някои от лицата в залата. Те изглеждаха смаяни, разгневени, ужасени.

— О, боже, — възкликна Никол и притисна длани към лицето си. — Скъпи мой, какво направи? — Един водач имаше нужда от уважението на народа си. Ранд пропиляваше с лека ръка шансовете си.

След момент Ранд продължи да говори и събранието утихна — достатъчно, за да успее да чуе следващите му думи:

— И така, ето за какво става дума — обяви той и силните му думи прогърмяха в залата. — Или ще се оженя за нея като ваш принц и вие ще я приемете като своя принцеса, или се отказвам от правата си върху трона на Каледония. Благодаря.

Той слезе от трибуната и изчезна през една странична врата. От двете й страни застанаха стражи, а предаването изведе в едър план изуменото лице на репортера.

Никол седеше замаяна, едва забелязвайки не съвсем съвзелия се репортер, който се опита да реагира някак на удивителното изявление на принца. Камерата се насочи към събранието. Повечето депутати се бяха изправили и спореха яростно. Тя не бе в състояние да понесе повече и една дума. Щракна дистанционното и екранът благословено потъмня.

Грешката бе нейна. Изцяло нейна. Чувстваше се смазана от вината и срама, които заплашваха да я задушат. Пое си дъх. Изобщо не трябваше да го пуска в стаята си онази нощ, изобщо не трябваше да му позволява да се доближи до нея. О, господи, какво бе сторила на Ранд, на страната си?

Изправи се на разтрепераните си крака, направи две крачки и се спъна. Подпряла се на дивана, тя застави краката си да я крепят. Трябваше да върви. Трябваше да си тръгне. Веднага.

Не трябваше да остава последната седмица, въпреки молбата на Ранд. Страната можеше да се обърне срещу бъдещия си крал заради глупавата й слабост, зле преценената й любов. Можеше да се сложи край на кралската родословна линия, непрекъсвана стотици години.

Все заради нея.

Петнадесета глава

На международното летище на Фортинбло звукът от продължаващото предаване за речта на принца настигна Никол, въпреки усилията й да седи по-далеч от телевизора. И което бе по-лошо, всички около нея обсъждаха ултиматума на принца.

— Той съвсем е откачил, това е ясно — постанови яка жена с посивяла коса, седнала зад Никол.

— Влюбен е — включи се с мнение седналият до нея рус тийнейджър. — Мисля, че е мило. Защо трябва да се жени за жена със синя кръв, още повече — чужденка? Какво общо може да има тя с нас?

— Такава е традицията! — стрелна го пренебрежително с очи възрастната жена. — Така стоят нещата и не е негова работа да ги променя.

— Защо не! В края на краищата той е принц.

— Всичко е заради онази жена — отсече авторитетно възрастната дама.

Никол върза по-здраво кърпата на главата си и намести слънчевите си очила с големи рамки. Молеше се да не я познаят. След като остави бележка за довиждане в апартамента на Ранд, тя извика такси и напусна двореца. Таксиметровият шофьор, приятен човек на средна възраст, я бе изгледал стреснат. След това се усмихна.

— Успяхте да го накарате, нали?

— Какво? — едва намери сили да прошепне Никол. Прониза я чувство на вина.

— Да се откаже от пушенето! Когато той го направи и жена ми го последва. Спря цигарите след трийсет години! Трийсет години! На вас трябва да благодаря за това.

Никол не знаеше какво да каже.

На летището си мислеше, че може да се скрие. Но младата жена на билетното гише също я позна.

— Заради него съм на тази работа, да знаете — довери й тя, като се наведе към нея.

Разсеяна, Никол отначало не можа да схване какво има предвид.

Тя сложи ръка на китката на Никол.

— Нали знаете, вашият приятел. Принцът! Той накара летището да промени политиката си и сега те наемат жени като мен. — Тя даже й намигна. — Сигурна ли сте, че искате да си тръгнете? Обзалагам се, че ще му липсвате. Или, може би, той ще се присъедини по-късно към вас?

— Не, аз… — Никол протегна ръка, но момичето не пускаше билета.

— На много от нас им харесва, че сте тук, за да раздвижите нещата — продължи тя. — Преди си мислех ме принцът е просто един плейбой — нали знаете, човек на живота. Типичен аристократ, навирил нос, забавляващ се за наша сметка. Но вече не. Хората като мен не са му безразлични.

— О… Ами да. Точно така е.

Накрая момичето й даде билета. Никол благодари след това забърза към изхода. Болеше я главата от противоречивите реакции на обикновените калдонийци. Беше очаквала да я заклеймят публично. След това се сети. Жената на гишето и таксиметровият шофьор бяха на работа и не бяха чули речта на Ранд. Не знаеха, че едва не бяха изгубили своя принц заради нея.

Толкова рядко излизаше от двореца през последните седмици, че забрави как бе въздействала новата политика на принц Ранд върху обикновените хора. Сега си спомни за стотиците изсипали се писма в подкрепа на промените. Може би не всички изпитваха презрение към нея.

И все пак след по-малко от час вече щеше да бъде във въздуха, на път за Ню Йорк. След като тя излезе от играта, Ранд ще може да се вслуша в своите хора, своите съветници, родителите си. Щеше да успее да я забрави. Дори ако тя никога не го направеше.

Един служител отвори вратата и започна процесът на обработка за качването. Осъзнала, че предприема необратима стъпка, тя почувства как сърцето й се сви. Щом веднъж си тръгнеше, никой нямаше да иска от нея да се върне, дори Ранд. Не и след като бе рискувал толкова много за нея, толкова публично. Чу да викат номера на мястото й и се изправи.