— А защо, по дяволите, трябва да мислим за тях? — изрече той гневно. Не им дължеше никакви обяснения. Снощи, когато ги остави, не бе обещавал, че пак ще се върне. Смяташе да го направи, разбира се. Не смееше да се надява, че ще открие великолепието на нейната любов. За хиляден път откакто бе срещнал тази изключителна жена почувства как усмирителната риза на дълга го пристяга в гърдите, притиска сърцето му. — Ако бях просто един кой да е човек, това нямаше да има значение за никого, освен за нас. Аз не съм женен. Дори не съм сгоден.

— Но ти не си кой да е. — Тя вдигна ципа на торбата за дрехи. — И двамата го знаем.

Ранд отвори уста да обясни за проблесналата в него идея за, макар и слабата възможност. Но се отказа. Ако не успееше, това можеше да я нарани още повече. Още по-лошо — ако знаеше, щеше да направи всичко възможно да му попречи, толкова силна бе лоялността й към нейната страна.

Изправи се и застана до нея. Повдигна брадичката й с ръка, като я накара да го погледне в очите.

— Приеми, че съм обикновен човек, само за момент.

Тя се засмя неуверено.

— Никога няма да бъдеш обикновен.

Той се усмихна на нейния комплимент, но отказа да бъде отклоняван. Трябваше да я чуе да го казва, за да се почувства силен.

— Добре, нека все пак си представим. Би ли се омъжила за мен?

— Какво? — Очите й станаха огромни, лицето й придоби измъчено изражение. Нямаше представа защо трябва да я пита нещо толкова невъзможно.

— Ранд, моля те…

— Би ли се омъжила за мен? — настоя той.

— Да, разбира се. На минутата. Но…

Да. Признанието й го изпълни с радост. Знаеше, че отговорът и ще бъде такъв, знаеше, че любовта й към него няма нищо общо с титлата и положението му. Обичаше го като човек, не като принц.

Той сложи ръце на бузите й, след това прокара палци по гладките, фини очертания на лицето й.

— Дай ми една седмица, Никол. Не заминавай, преди да е изминала една седмица. Моля те!

— Нищо няма да се промени за седмица, Ранд — и двамата го знаем.

Непоколебимостта й го впечатли силно. Той може би се самозаблуждаваше. Над тях бяха надвиснали векове закони и обичаи, тегнеха на гърдите им като камъни. Никога не бе усещал традициите на Каледония толкова задушаващи. И все пак трябваше да опита.

— Нищо няма да промени и чувствата ни. Остани още една седмица, скъпа.

Тя сякаш размисли, но пак хвърли поглед към куфара. Ранд бе обхванат от паника. Трябваше да я задържи. Когато заговори, гласът му потрепери:

— Моля те, Никол… а аз никога не моля.

Прехапала с угрижен вид сочната си долна устна, тя бавно сведе поглед.

— Те може да не ме искат толкова дълго тук.

Те… Неговите родители. Единият я бе сметнал подходяща единствено за любовница. Майка му не я сметна изобщо подходяща за нещо. Обзе го силен гняв.

— Това няма нищо общо с тях. Сега ми обещай.

Тя кимна бавно с глава, после вдигна поглед към него.

— Добре, Ранд, щом това означава толкова много за теб. За една седмица няма кой знае какво да се случи, но обещавам да остана толкова. Заради теб.

Вълна на облекчение заля Ранд. Той и се усмихна.

— Сега ме целуни.

— Не мисля…

Ранд прекъсна протеста й, като я притегли в прегръдките си и притисна устни към нейните, напомняйки й за любовта и страстта между тях.

Горещата прегръдка я накара да изпъшка. Тя вдигна ръце и го прегърна. Тялото й толкова добре прилепваше към неговото. Изпълни го удивление, което заплашваше да докара сълзи в очите му.

Тя прекъсна целувката и си пое дъх.

— Очакват те. Най-добре ще е да отидеш.

Той я стисна за раменете.

— Една седмица.

— Една седмица — гласът й не бе повече от шепот.

Той се обърна. Започна да събира дрехите си от пода и да ги навлича, все с гръб към нея. Сега, когато бе получил нейното уверение, че няма да изчезне, трябваше да остави дистанция между тях. Страхуваше се, че ако я погледне или й каже още нещо, би изрекъл твърде много и би разкрил плановете си.

Взел сакото и обувките си в ръка, той пристъпи към вратата и започна да я отваря. След това спря, неспособен да надмогне себе си. Обърна се и я погледна.

Тя го наблюдаваше, стройното й тяло едва прикрито от халата, цялата й душа в очите й. Усмихна му се развълнувано. Смело. Устните й оформиха думите обичам те.

Ранд почувства, че сърцето му се изпълва със сила. Закле се пред себе си, че ще намери начин. Преди да тръгне, й хвърли един последен, успокоителен поглед.

Седем дни. Седем дни, през които не знаеше нищо, освен че трябва да стои в стаята си.

Никол не беше в състояние да откаже молбата на Ранд за едноседмична отсрочка. За какво — нямаше представа. Но той действително я бе помолил — нещо, което знаеше, че гордият принц не е правил никога. Поставено по този начин, тя едва ли би могла да откаже.

През тази дълга седмица не само не бяха спали заедно, но тя почти не го и бе виждала. Частните аудиенции с кралицата, краля и дори с разгневената принцеса Зара не се бяха отразили добре на Никол. Като допълнение трябваше да понася и хвърляните крадешком погледи на дворцовия персонал.

Когато Ранд се появи на вратата й сутринта на седмия ден, Никол си бе вече събрала багажа и беше готова да тръгне. Имаше и направена резервация за самолета.

Той влезе в стаята и затвори вратата. Срещна погледа й и сърцето на Никол се сви. Видът му бе изтощен, край очите му се бяха появили ситни бръчици, бузите му бяха хлътнали. Без да е в състояние да превъзмогне себе си, изпитвайки единствено нужда да го прегърне, тя пристъпи напред и се озова в прегръдките му.

Останаха така няколко дълги мига, вкопчени един в друг. Накрая, неохотно, тя се отдръпна.

— Готова съм да се върна в Ню Йорк, Ранд — отрони тя меко, в отчаян опит да не обръща внимание на чувството в очите му.

Той стисна зъби.

— Бих предпочел да останеш.

Тя произнесе шепнешком и накъсано думите:

— Не мога.

— Ти ми даде седем дни, Никол — напомни той остро. — Това е седмият ден и той още не е свършил. Отивам в града да се погрижа за нещо. Ще уредим това, когато се върна.

— Няма нищо за уреждане. Няма да бъда твоя любовница. — Гласът й трепереше. — Не е добре така.

Той обгърна лицето й с ръце.

— Молил ли съм те за това, скъпа?

Не го беше правил. Поне не направо. Само я бе помолил да остане, макар при липсата на всякакви шансове за общо бъдеще.

— Знам, че отминалата седмица бе трудна за теб — пак заговори той. — Знам, че майка ми се опита да те накара да се почувстваш засрамена, а баща ми те уговаряше да ми станеш любовница.

Аудиенциите с двете кралски особи бяха преминали повече от ужасно. Тя нямаше какво да каже в своя защита, освен че обича Ранд с цялото си сърце. Което просто не бе достатъчно.

Той отметна един кичур от косата й.

— И разбрах, че принцеса Зара те е нахокала, че я правиш на глупачка, както тя изискано се изрази.

— Успя да ми каже някои подбрани думи, преди да си тръгне със семейството си.

Хванал брадичката й, той прокара палец по долната й устна.

— Всички тия неща няма да имат значение, Никол. Не и след днешния ден.

Обзе я трепет. Ранд замисляше нещо — нещо, което отказваше да сподели с нея.

— Защо? — Тя стисна ръката му. — Ранд, какво смяташ да правиш?

— Калдонийците твърде дълго живяха в средните векове. Смятам да ги принудя да решат дали да останат там, или да се присъединят към реалния свят. Ако искаш да наблюдаваш фойерверките, предлагам да използваш телевизора в моя апартамент. Той е единственият цветен телевизор в двореца. — Усмихна се печално, после я целуна нежно, почти целомъдрено, по устните. След това я остави и решителните му стъпки отекнаха по мраморния коридор.

Никол излезе в коридора, възнамерявайки да го последва. Но Джералд и трима други дворцови служители вече вървяха след него. Той изчезна с антуража си надолу по мраморните стъпала в дъното на коридора.

Обезсърчена, но в същото време изпълнена с неспокойна енергия от странното изказване на Ранд, Никол накрая се вслуша в съвета му. Влезе в неговия апартамент и включи телевизора.

Калдонийските медии продължаваха да отразяват кризата в двореца. На екрана видя основната зала в сградата на Великото събрание в центъра на Фортинбло, където се бяха събрали законодателите в очакване на изявление от двореца. Тъмната, огромна зала сякаш бе специално проектирана за перовете със строг вид и старомодни костюми. Масивният купол подчертаваше историческата значимост на зданието.

Сигурно там бе отишъл Ранд. Защо, запита се Никол. Приседна бавно на дивана, стиснала ръце в скута си.

Не би могло да има нещо общо с положението й в момента. Със сигурност не бе толкова егоцентрична, за да си помисли нещо такова.

Вярно, цяла седмица в страната не се обсъждаше почти нищо друго, освен личния живот на Ранд. Беше изтекла информация — както ставаше винаги — че Ранд е заел решителна позиция спрямо Зара и няма да има годеж, а семейството й се е завърнало в Омат силно раздразнено.

Още по-лошо, коментаторите и така наречените дворцови експерти бяха изпълнили ефира със спекулации относно причината за заминаването на Зара — смятана за най-надеждната и сериозна партия за брак от години. Нямаше нужда експертите да търсят далеч изкупителна жертва — това беше обикновената гражданка, госпожица Никол Олдридж, провалила бъдещето на принца.

Не всички репортери я обрисуваха в негативна светлина. Някои се спираха на ролята й в живота на принца. Други я бяха направили звездата от калдонийската приказка за Пепеляшка. Джералд й бе казал, че е отклонил не по-малко от две дузини молби за интервюта от пресата, а приятелката й от модната редакция на «Аристократи» й докладва, че дизайнерът на нейната рокля от бала е във възторг от публичността.