Трейси Козънс - Синя кръв

Ракетата му? Явно, докато тя се опитваше да си успокои нервите, докато го чака, той е играел и е релаксирал!

— Срамота, ваше височество. Това не беше ли любимата ви ракета?

— Да, и беше нужна цяла вечност, за да се намери прилична графитна заместителка. Опитаха се да ми дадат една стара дървена. Е, да не караме момичето да чака — приключи принц Ранд. — Поканете я да влезе.

— Но…

— Джералд, току-що ми казахте, че нямаме цял ден на разположение. Нека да задвижим тази работа, ако изобщо ще се занимаваме с нея.

— Да, ваше височество.

Джералд се появи отново през вратата.

— Оттук, госпожице. Извинявам се за закъснението. Принцът беше… зает.

Никол се изправи. Не можа да сдържи иронията в тона си.

— Сигурна съм.

Срещна погледа на Джералд, но той изглеждаше безстрастен. Запита се дали безотговорното поведение на принца е подразнило и него.

Той я поведе към офиса на принца — цялата в махагон, напълно мъжка територия. И все пак високите прозорци пропускаха доста светлина, а вътрешният декор на апартамента изглеждаше съвсем модерен в сравнение със закостенелия традиционализъм в други части на двореца.

Пред друга камина, също запалена, бе оформен кът за сядане с канапе и столове, тапицирани с изумруденозелен брокат. На полицата над камината бяха подредени ветроходни и поло трофеи. На стената отгоре бе закачена скица с архитектурния план на Партенона.

— Ваше височество, това е госпожица Никол Елизабет Олдридж от Ню Йорк — зареди напевно Джералд.

Никол се обърна към принца. Беше го виждала хиляди пъти, в различна обстановка, с различни дрехи. Сега това беше действителният принц и беше ясно, че фотографиите не дават реална представа за истинския му образ.

Въпреки безстрастното изражение на «Аристократичното» лице, очите му напрегнато блестяха, докато я разглеждаше мълчаливо от глава до пети. Чертите на лицето му бяха още по-изразителни, отколкото си спомняше, почти сурови — и определено властни.

Той сякаш изпълваше стаята с присъствието си, налагаше внимание. Независимо дали това му идваше отвътре, или бе нещо школувано, ефектът бе налице — по-силен, отколкото изобщо си бе представяла.

Погледът й се плъзна по мускулестите му голи ръце и крака. Не можеше да не забележи приятния контраст между тъмния му тен и белия спортен екип. Въпреки че го беше виждала на снимки как упражнява едва ли не всички възможни спортове, не беше си представяла, че когато го види за първи път, ще бъде облечен в бял екип за тенис.

Трябваше да си напомни колко беше раздразнена от дългото чакане. И все пак знаеше, че не трябва да го остави да разбере как се чувства. Направи реверанс, доколкото можа с тази пола.

— Ваше височество, за мен е чест да бъда призована да ви служа.

Принц Ранд махна с ръка.

— Да, добре, това е съвсем ненужно. Сега седнете удобно и да се заемем с въпроса.

Той посочи с ръка тапицирания в златно и зелено стол пред бюрото си и Никол се настани в него. Небрежното му поведение я порази. Къде беше протоколът, десетте минути раболепни пози, които би трябвало да се очакват от нея като гражданин с по-нисше положение?

Не можеше да се освободи от чувството, че е влязла не в този офис, който трябва, и се е натъкнала на някой, наподобяващ принц Ранд. И все пак тя внимателно кръстоса глезени под стола в поза, присъща на една дама — така, както я бе учила майка й.

Ранд, изглежда, не забелязваше нито нейните маниери, нито смущението й. Той мина зад бюрото си и се отпусна в черния си кожен стол, след това подпря крак на едно отворено чекмедже. Наклони стола си назад и скръсти ръце.

— Джералд, мога да започна оттук.

— Да, ваше височество. Ако се нуждаете от нещо…

— Добре.

Джералд се отправи към друга врата и изчезна през нея, затваряйки я след себе си.

Никол едва забеляза излизането на Джералд. Ранд беше приковал хладния си поглед в нея. В отговор тя също мълчаливо го загледа, съзнавайки, че според изискванията на етикета трябва да го изчака да заговори пръв. Не че този човек се грижеше за етикета, помисли си тя, докато погледът й пробягваше по небрежната му поза.

— Значи вие сте тази, за която говореше Филип — племенницата, живееща в Америка. Признавам — доволен съм, че пристигнахте, макар че съжалявам, че трябваше да се стигне дотук. Смятате ли, че можете да го направите?

— Разбира се — започна Никол, вдъхвайки си смелост. — Всъщност, аз…

— Почакайте. Има едно нещо… — Той шумно изправи стола си. Отвори най-горното чекмедже и погледна вътре, след това го затвори и премина на следващото.

— Обещавам да направя каквото мога, ваше височество, но признавам, че никога не съм се занимавала с такова нещо преди — продължи Никол, объркана от неговото поведение.

Принцът не отговори. Никол се запита дали изобщо я е чул, улисан да рови в чекмеджетата. Той затръшна второто чекмедже и отвори третото.

— По дяволите, къде сложих това нещо? — Натисна едно копче на вътрешния телефон. — Джералд, къде е онова нещо…

— На рафта вляво от вас, ваше височество. Принцът се обърна и погледна през рамо.

— Аха! Прав е, винаги е прав. — Той изви стола и взе едно списание от купчината, после започна да го прелиства.

Никол втренчи поглед в широкия му гръб, опитвайки се да разбере какво прави. Никога не си бе представяла принц Ранд като, разсеян. Може би истинският принц е бил отвлечен от международни терористи и заместен с този? Тя се размърда на стола и отново кръстоса глезените си.

— Ето го!

Той изви обратно стола с брой на «Аристократи» в ръка. Отвори списанието и й показа обширна статия със заела две страници снимка на Ранд по време на благотворителен бал, хванат под ръка от лейди Джоана Английска. Заглавието крещеше:

— Вие сте написала това, нали? — стрелна я той с поглед.

Никол трепна и почувства как се изчервява. Името й се виждаше добре, набрано с едри букви. Да, тя го беше написала, и той знаеше много добре, че е така. В суетнята около посещението на чичо Филип и неговото неочаквано предложение за работа тя напълно беше забравила за статията отпреди година. Едно мнение за светския живот на принц Ранд.

— Да, ваше височество, но това беше толкова отдавна, не мисля…

— Нека освежа паметта ви. — Принц Ранд обърна списанието към себе си и започна да чете. — В нашето време на огромни промени Каледония изпъква като блестящ пример на стагнация, на страна, неспособна да се изправи срещу предизвикателствата на новото хилядолетие. Да вземем например нейното кралско семейство, което гордо проследява родословието си до пети век… и тъй нататък, и тъй нататък.

Ранд размаха ръка във въздуха.

Той започна да търси нещо в статията, докато Никол се въртеше на стола, вече спомняйки си какво бе написала. Знаеше, че той ще стигне и до него.

— Аха! Ето пасажа — продължи Ранд. — Трябваше да го отбележа. Принц Ранд, наследник на трона, се противи на традицията. Той е единственият от всички наследници, който не се е оженил, преди да навърши тридесет години. Може би е прекалено привързан към своя плейбойски начин на живот, за да му се иска да улегне? Междувременно, калдонийците чакат и се безпокоят. Няма ли да отмре родословието с Палавия принц?

Ранд затвори списанието и впери поглед в нея.

— Палавия принц. Добре звучи.

Никол усети, че се изчервява още по-силно, но въпреки това вирна брадичка. Тя беше измислила това прозвище, то се беше лепнало на принц Ранд и присъстваше и в най-незначителната публикация за него оттогава. Затова ли беше доведена тук, да слуша думите му на негодувание?

— Извинете ме, ваше височество, но нямах намерение да…

— Имате ли някаква представа какъв ефект имаха тези думи?

Никол седеше сковано, готова да се защищава.

— Аз само написах истината — отговори тя хладно.

Ранд вдигна вежди.

— Аха. Истината. Вие, журналистите, винаги говорите така, но и понятие си нямате какво означава това. Когато на баща ми бе напомнено по такъв крещящ начин, че той и всичките му предшественици са били вече женени, преди да навършат тази сакрална възраст, докато аз имах благоразумието да изчакам…

Господи, той нямаше да бъде по-бесен дори ако покривът на двореца се бе сринал.

Значи за това ставаше дума — а не за израза Палавия принц! Никол бавно си пое дъх, изумена и обнадеждена от този факт.

— Затова сте тук. — Той прелисти няколко страници. — Вие познавате всички тези — тези жени, за които пишете тук. Жени с благороднически титли от целия свят. Вашата задача ще бъде да ми намерите една, с която бих могъл да постигна семейно щастие в едни разумни граници.

— Извинете, но — тя знаеше, че рискува да си навлече кралската ярост, поставяйки решението му под съмнение, — ако съм ви разгневила, защо трябваше да ме наемате?

Той я стрелна бързо с поглед, разширил очи в изненада: Гледа я един дълъг момент, като я преценяваше с тъмните си очи, със замислено изражение на лицето. Бавно затвори списанието, сложи го настрани и се изправи. Заобиколи бюрото си и я загледа от горе на долу.

Едва тогава тя си даде сметка, че си е позволила нахалната свобода да мине без правилното обръщение.

— Искам да кажа — ваше височество — добави тя бързо. Стомахът я присви и тя се запита дали няма да я изгонят.

За нейно облекчение забеляза развеселения блясък в очите му. Ъгълчетата на добре оформените му устни леко се извиха нагоре и Никол почувства топлината на погледа му по всяка точка на тялото си. Изведнъж забеляза как се беше изопнала тениската върху широките му гърди и колко силни и тренирани бяха краката му. Той скръсти ръце и погледът й бе привлечен от бицепсите му.