Грешка. И нищо друго…

Дали грешката беше изцяло негова, или и Никол страдаше като него? Господи, надяваше се, че не. Не можеше да й предложи нищо, освен живот, изпълнен с измама. За жена с чувствителността на Никол, която ценеше истинските стойности в живота, такъв живот би бил изпълнен и с болка, докато го гледа как се жени за друга жена и има деца от нея. Не виждаше никакъв изход.

Този проклет древен закон. Какво точно гласеше? Той се опита да се съсредоточи, да си спомни някои от Формулировките, но замаяният му от питието мозък правеше това невъзможно. Не можеше да си спомни дали някога го е знаел точно, но пък и не беше в най-добро състояние да го разгадае точно сега.

И все пак някаква надежда заблещука в съзнанието му. Той се намръщи и се опита да се концентрира, но източникът на надеждата не искаше да се появи. Поклати глава. Нямаше сили да се бори с това, без да разбере какво чувства тя. А след внезапната им и разочароваща среща тази нощ той имаше ужасното чувство, че нищо не би нарушило внимателно граденото равновесие.

Никол без съмнение бе загубена за него. Часовникът отмерваше времето, а над главата му продължаваше да тегне заплахата на краля да оттегли издръжката му. Повече от всеки друг път парите му бяха жизнено необходими, за да осъществи плановете за бъдещето на страната. Трябваше да вземе решение, трябваше и да го изпълни.

Трябваше да започне да умира вътрешно.

Отиде с несигурни крачки до масата и взе бутилката уиски. Гърлото изтрака по чашата, докато си наливаше. Вдигна чашата към светлината. Докато се, вглеждаше в нея, знаеше, че не е намерил никакъв отговор в упойващата забрава.

Обзе го внезапна, сляпа ярост. Запрати чашата в стената на къщата и тя се пръсна на хиляди парченца.


Никол тъкмо отваряше вратата на стаята си, когато чу шума от счупването на стъклото. Знаеше, че идва от терасата. Наложи си да не му обръща внимание и влезе в стаята, после затвори вратата и я заключи.

Изтощена, неспособна да остане права и минутка повече, тя се хвърли в леглото, зарови лице във възглавницата и плака, докато заспа.

Тринадесета глава

— Още не съм ви благодарила — усмихна се Зара на Никол следващата сутрин на закуска. — Ако не бяхте вие, нямаше да срещна Ранд. Никога не съм се срещала с толкова интересен мъж. Понякога усещам някаква меланхолия в настроението му, но съм решила да се преборя с нея.

Меланхолия? Ранд? Никол не беше забелязала такова нещо.

— Няма защо да ми благодарите, принцесо — отвърна тихо тя.

Въпреки че Ранд още не се бе появил да поеме ролята си на домакин, не след дълго Никол избяга горе да си приготви багажа. Питаше се какво би казала принцесата, ако знаеше в какво пияно животно се бе преобразил нейният очарователен принц предната нощ. Тя спря да подрежда багажа и се втренчи в куфара, връщайки се в паметта си към случилото се.

Ръцете на Ранд по тялото й, галещи гърдите й, каращи я да изпитва дълбоки, примитивни копнежи, които заплашваха да разстроят здравия и разум.

Ядосана от своята слабост, Никол затръшна капака на куфара и го отнесе вън, където шофьорите товареха багажа на останалите — с изключение на този на Ранд. Застана до Джералд на каменните стъпала. Зара беше по-долу, до първата лимузина и говореше високо с двамата си прислужници на родния си език, жестикулирайки рязко и енергично с ръце. Никол се досети, че принцесата не е свикнала да я карат да чака.

— Ваше височество! — Джералд видя Ранд преди Никол. — Добро утро.

Принцът излезе през тежката дървена врата и поспря за кратко до Джералд.

— Да тръгваме. Губим време.

Никол се страхуваше да го срещне тази сутрин, не искаше да го гледа в очите, след като му бе позволила да се държи по такъв начин предната нощ.

Нямаше защо да се притеснява. Той носеше тъмни очила, които скриваха очите му, и нито веднъж не погледна към нея. Сигурно има махмурлук, помисли си тя с мрачно задоволство. Надяваше се главата ужасно да го цепи.

Беше си сложил джинси, обувки за тенис и светлокафяво спортно сако над тясна черна тениска. Не беше се обръснал и бузите и челюстта му тъмнееха. Косата му бе разбъркана, като че ли бе прекарал гребена си само веднъж през нея, преди да излезе. За нейна изненада небрежната му външност подчертаваше тъмната му красота и му придаваше див, нецивилизован вид.

Преглътна. Знаеше, че това е реакция на опита му да я съблазни предната нощ. Трябваше да го изхвърли напълно от съзнанието си.

— Тази екскурзия ме накара да изостана много с работата — промърмори той на Джералд. Извика на шофьора на лимузината си: — Вземи куфара ми от стълбището и да изчезваме оттук.

— Да, ваше височество. — Шофьорът кимна и побърза да го вземе.

Без да погледне втори път към Джералд, без да обърне въобще внимание на Никол, Ранд започна да слиза бързо по стъпалата.

Джералд подаде куфара на шофьора, след това погледна към Никол.

— Изглежда не е в много добро настроение тази сутрин — промърмори тихо той.

— Държи се като разглезена кинозвезда — процеди Никол.

Джералд вдигна вежди и я погледна. Тъмните му очи заискриха.

— Интересно сравнение, госпожице Олдридж, като се има предвид, че той е по-голяма знаменитост от повечето звезди.

Никол се ядоса на себе си. Отново бе напълно забравила кой е Ранд в действителност. Принц от кралското семейство, наследник на трона, бъдещият крал на Каледония, единствената надежда за продължаване на кралското родословие, непрекъсвано от кръстоносните походи насам…

Той е просто човек, помисли си тя с раздразнение. Грешен, вбесяващ, непредвидим… Знаеше, че това е вярно, познаваше го прекалено добре, за да мисли другояче. Вярно, ролята му в живота бе да служи на народа си като принц и бъдещ крал. Задълженията му означаваха повече за него от всичко друго. Както би трябвало да бъде. Но трябва ли да те унижава така, нашепваше й един вътрешен глас.

Без да изчака шофьора да се върне с чантата му, Ранд отвори задната врата на лимузината.

— Влизайте, принцесо — избъбри на Зара, която го изгледа с широко разтворени очи. Обаче го послуша без никаква реакция. Без да вдига глава, Ранд извика: — Джералд, идваш с мен. — След това се настани до Зара и тръшна вратата.

Никол влезе в другата лимузина и прекара двата часа пътуване, заслушана в музикалната реч на двамата прислужници на Зара, седнали на задната седалка. Поне не й се налагаше да слуша флиртаджийския брътвеж на Зара и Ранд. Трябваше да е благодарна за това.


— Госпожице Олдридж, принцът ви вика в покоите си.

Камериерът на Ранд бе застанал пред вратата й. Бледото му лице изглеждаше още по-изпосталяло от обикновено в контраст с тънките като молив черни мустачки.

— Казах, че принцът…

— Чух. В покоите му — каза рязко Никол. — Защо?

Камериерът свиваше и разпускаше облечените си в ръкавици пръсти.

— Не съм в състояние да кажа.

— Много добре.

Никол остави проектодоклада и се оттласна от бюрото. Ранд й беше изпратил съобщение да прегледа и провери всички факти в доклада от двеста страници подкрепящ неговото предложение пред Великото събрание. До понеделник.

Тя нямаше никакви планове за уикенда — и никакво лично време, тъй като трябваше да бъде непрекъснато на разположение на принцеса Зара. Все пак не можа да не се възмути от това как се бе разпоредил със свободното й време.

Нарежданията и изискванията към нея не преставаха, но — след посещението в селското имение — се предаваха чрез трето лице. След така промененото му отношение към нея Никол знаеше, че няма да остане дори и да я молеше. Което, разбира се, той нямаше никога да направи.

Тя хвърли поглед на косата и грима си в огледалото над тоалетната масичка, нагласи очилата на носа си и последва камериера в коридора. Забави крачки, когато наближиха апартамента на Ранд. Последното й идване тук беше онази сутрин след бала, когато бе загубила своя приятел, изместен от нова, студена версия на принца.

Вратата им отвори прислужник в униформа, застанал отвън.

Край очите й минаха бегло следи от личния живот, на Ранд — сложени в рамка снимки с приятели, не надути портрети, а случайни фотографии, показващи как се развлича с игрите на богатите: поло, яхти, езда. На масичката за кафе до дивана бяха струпани книги — най-вече съвременни заглавия, свързани с икономиката. А над мраморната камина имаше прекрасна картина с палави горски нимфи.

Арманд я поведе през масивна бяла врата с дърворезба към личните покои на Ранд. Стъпките на Никол станаха несигурни, когато съзря огромно кръгло легло. От тавана към него се спускаха завеси, които му придаваха някак еротичен вид.

Легло за нещо повече от спане. Легло, достойно за кралска двойка, заета с жизненоважната задача да продължи кралския род.

Никол забави стъпки при вида на една картина на стената срещу леглото. Тази отразяваше друг древногръцки мит: отвличането на Персефона от мрачния бог Хадес. Той беше привел мургавото си лице над млечнобялата гръд на девойката, изпълнила пазвата на роклята й в стил от времето на Империята. Изразът на лицето й: страх ли беше, или екстаз?

Потръпна, а тялото й внезапно си спомни усещането от силните и настойчиви ръце на Ранд, които я караха да гори за него. Дали Ранд лежеше тук сам през нощта, загледан в тази картина? Представяйки си какво чувства девойката — копнежа, отчаяната страст? Дали си мислеше за…

— Госпожице Олдридж? — напомни й за себе си с колеблив тон камериерът. — Оттук.

Никол се овладя, отпъждайки абсурдните мисли.

Камериерът я поведе към една тоалетна стая голяма колкото всекидневна на обикновено жилище.

Ранд беше застанал по средата на стаята пред двойно огледало в позлатена рамка.