Тя се озова някак си още по-близо до Ранд, дължината на стъпките им намаля, движенията им се съсредоточиха в техен малък собствен кръг. Никол положи чело на рамото му, докато той се полюляваше в такт с нея, и полека затвори очи. Някой ден щеше да разправя на децата си как е танцувала с принца на бала. Винаги щеше да си спомня колко съвършено е било всичко с този недостижим мъж, едно време…

Музиката спря и с това сложи край на нейните фантазии. Шумът, светлините, тълпата се върнаха с пълна сила — по-ярки от всякога.

Смутена, Никол си даде сметка, че всъщност се е сгушила в принц Ранд. Отдръпна се и отстъпи крачка назад, но коленете й заплашваха да поддадат под нея.

Когато го погледна този път, тя се насили изражението й да остане хладно, а гласът й — да прозвучи делово.

— Лейди Джулия — остави я без партньор.

Той се усмихна с крайчеца на устните си, но дали тайно се подсмихваше на нейното безпокойство, или просто бе щастлив да бъде с нея — не можа да разбере.

— Трябваше да те спася, Никол.

— Но единствената причина, поради която съм тук, е да ти намеря съпруга!

Усмивката му угасна.

— Престани да ми напомняш — смъмри я той остро. — Много добре знам защо съм те наел.

— Тогава иди да поговориш с нея, веднага — нареди мило Никол, като преглътна силно, усещайки буцата в гърлото си.

Тялото й още гореше от допира с неговото. Усети непреодолимо желание да се притисне силно в него, да почувства пламналата му кожа до своята. Какво си мислеше тя? Защо я бе допуснал да танцува толкова близо до себе си? Само защото му доставяше удоволствие да гледа как жените се хвърлят на шията му?

— Никол — промълви той нежно.

Никол вирна брадичка.

— Оправи се с лейди Джулия. Настоявам.

Ранд присви очи, едно мускулче на бузата му заигра.

— Много добре. Нищо не върши по-добра работа от деликатното убеждаване. — Обърна се и се запъти да търси кривокраката лейди Джулия.

Никол въздъхна и се върна на мястото си до палмата. Какво й става? Никога не би трябвало да забравя, че се намира сред любопитна тълпа, че е тук, за да помогне на принца да намери своята принцеса. Така ли демонстрираше лоялността си към своята страна? И какво си мислеше Ранд, като й позволи да се държи като последна глупачка?

Тя хвърли поглед към мястото, където стояха кралят и кралицата, и с облекчение видя, че вече ги няма. Ранд явно бе решил, че може да прави каквото си иска. Но фотографите…

И от тях бяха останали само няколко. Повечето вероятно си бяха тръгнали, за да предадат снимките си за утринните издания. Слава богу… Значи никой, с изключение — може би — на няколко любопитни танцьори в съседство, не бе станал свидетел на това как бе изложила сърцето си на показ пред всички.

Преди да успее да продължи със самообвиненията си, пред нея се изпречи иконом в униформа.

— Искат да говорят с вас. Моля, елате оттук.

Никол го изгледа и почувства как я обзема смущение. Погледна към Ранд, но се съмняваше, че молбата може да е дошла от него. Той наистина я бе послушал и дори в момента се усмихваше, докато лейди Джулия казваше нещо удивително остроумно, без съмнение — сложила ръката си в неговата, с очи, блеснали от възбуда и неприкрито възхищение.

Не беше означавал нищо, даде си сметка тя с болка в сърцето. Техният танц не бе означавал абсолютно нищо. Дори сега той протягаше ръка към дамата с титла, водейки я към подиума, прегърнал с привичен жест талията й.

— Госпожице Олдридж? Не ме ли чухте? — Напомни за себе си икономът.

— О, да!

Кой ли искаше да говори с нея? Не можеше да си представи.

Когато разбра, й се прииска да избяга и да се върне право в Америка.

Икономът я съпроводи през страничен коридор, който водеше от балната зала към малка всекидневна. Вътре чакаше кралица Евридика. Без да изчака иконома да затвори вратата, тя започна:

— Вие, млада госпожице, отидохте твърде далеч.

— Извинете ме, ваше величество? — запита Никол, като вдигна леко брадичката си. Искаше да се държи пред кралицата с достойнство — малкото, което беше й останало.

— Вашето парадиране с чувства към моя син не остана незабелязано — изсъска тя, застанала в скована поза пред Никол.

— Ние само танцувахме — опита се да каже Никол, но кралицата незабавно я прекъсна:

— Неспособността ви да преценявате нещата е шокираща. Какво ви дава право да пилеете времето му като партньорка за танци? Синът ми казва, че сте тук само за да му помогнете да се свърже с подходящи жени, което не включва вас.

Никол се смути, но не можа да не се опита да се защити.

— Знам това, ваше величество. Аз не бях…

— Не ме прекъсвайте, момиче. Виждам точно какво правите, но няма да го позволя. Заради сина ми и заради бъдещата му съпруга. Пародията, увековечена от мъжете на рода Холингсуърт, ще спре дотук!

Никол се опита да схване за какво става дума, да разгадае думите й, а в гърдите й застана гореща топка на вина и смущение.

— Няма да ви позволя да излагате на риск бъдещето му — продължи задъхано кралицата. — Не сте нищо повече от една търсеща благоприятни възможности нахалница и аз няма да ви оставя да душите около сина ми. Чувате ли ме? — Изглеждаше толкова ядосана, че устните й трепереха. — Сега се махайте от очите ми!

Поразена от чудовищните обвинения на кралицата, Никол отстъпи несигурно назад, сякаш я бяха ударили. Обзе я чувство на болка и унижение. Кралицата стоеше — надменна и властна — в очакване да бъде освободена от присъствието на незначителната си поданичка.

Никол направи още една крачка назад, обърна се и застави краката си да я отведат от стаята. Намери се отново в пъстроцветната, ярко осветена бална зала, заобиколена от блестящи благородници и «Аристократи». Където решително не й беше мястото.

Забърза към най-близкия изход, който водеше към южната тераса.

Изправила гръб, тя си представи стотиците, впити в нея очи — виждащи, знаещи, заклеймяващи.

Те знаят. Знаят какво съм направила.

Кралицата я бе смъмрила насаме — заради това, което бе видяла на публично място. Никол се чувстваше така, сякаш суровата жена бе бръкнала в сърцето й и бе извадила наяве тайната й страст пред всички — страст, която тя нямаше никакво право да изпитва, защото поставяше под въпрос намеренията й да помогне на страната си. Страст, която я изпълваше така всецяло, че щеше завинаги да остане част от нея.

Навън Никол откри, че и там не е сама. Няколко двойки бяха излезли на чист въздух. Тя мина край тях, тръгна надолу по стъпалата на терасата и се насочи към градината.

Като се видя накрая сама — дълбоко сред сенките в градината, осъзна с пълна сила упреците на кралицата. Преви се надве, усети в гърлото си ридание. Преглътна, заставяйки се да спре. Нямаше да плаче. Отказваше да го направи.

Кралицата смяташе, че тя представлява някаква заплаха за Ранд. Заплаха! Беше дошла в Каледония да помогне на страната си, не да я съсипва.

Тя разтърси глава в отчаян опит да се съвземе, да се освободи. Хукна да бяга, далеч от двореца, далеч от хората с техните любопитни очи. Високо на едно плато в далечината се виждаше осветеният от луната храм на Ранд. Краката й я понесоха автоматично натам.

Тръгна с усилие по пътеката, пътем махна елегантните си обувки и се закатери нагоре, без да я е грижа за роклята. Луната и звездите светеха отгоре, безмълвни свидетели на нейната мъка.

Забързано нахлу в тъмните дълбини на храма и си пое дъх. С усилие бе успяла да се пребори със заплашващите я сълзи, а смълчаната, строга постройка й помогна да се успокои, да се почувства в безопасност. Тук, заобиколена от нощните звуци, едва чуваща музиката на бала, тя почти успя да си представи, че се намира на хиляди мили от сцената на своето унижение. Облегна се на една колона, притисна горещото си чело в студения мрамор и се опита да събере остатъците от своите самоуважение и гордост. Обаче беше невъзможно.

— Никол? — долетя до нея с вечерния бриз гласът на Ранд — мек и съблазнителен като милувка.

О, Господи, не би могла да застане пред него. Не и сега. Той сигурно бе разбрал всичко — тайната й, изгаряща страст. Не би могла да понесе неговото съжаление.

Не се довери на гласа си да му отговори, но нямаше нужда. Той прекоси мраморния под и спря до нея.

— Дочух, че някой те вика — рече й той със сподавен от вълнение глас. — Кой беше?

— Не искам да говоря…

— Кой? — настоя властно.

Неговата упоритост заплашваше да разруши и остатъка от равновесието й. Преди да успее да я спре, думата се отрони от устните й:

— Кралицата.

— Господи! — Никол усети как Ранд се вцепенява. Успя да забележи как ръката му се свива в юмрук. — Какво ти каза?

— Нищо. — Никол се обърна с гръб към него. — Моля те. Излязох само за малко на въздух — това е всичко. Ще се върна след минута и ще започнем отново работа.

— Как не! Кажи ми какво се случи.

Тя се вкамени от гневния му тон. Минаха няколко секунди, през които не можеше да чуе нищо, освен шума от неговото дишане. След това той сложи ръка на рамото й. Направи движение с палец по откритата й кожа. Нежната милувка я развълнува до сълзи.

— Кажи ми, Никол. Имам нужда да ми говориш.

— Тя… — Никол си пое дълбоко дъх в отчаян опит да спре треперенето в гласа си. — Не й е харесало, че танцуваме заедно.

Последва кратко мълчание.

— И това е всичко?

Не беше откровена, даде си сметка Никол. Притесненията на кралицата отиваха много по-далеч, въпреки че тя не ги разбираше напълно.

— Тя мисли, че… че аз се домогвам до теб.

Ръката му стисна рамото й и тя почувства докосването като ехо във всяка частичка от тялото си.