Прииска й се и да заплаче, защото почти нищо не се бе променило. Виещите се пътища бяха все тъй зле поддържани, а пътните знаци — неточни или липсващи.

Шофьорът им свърна в частната алея. Кралският дворец се гушеше в подножието на меко заоблени хълмове на десет мили от града сред собствен парк от хиляда акра. Беше построен като замък през единадесети век, а подобренията и допълненията бяха продължили през годините до двадесети век, като националната политика бе започнала да фаворитизира старото пред новото. Никол знаеше, че модерната водопроводна инсталация е била монтирана едва преди четиридесет години, при това само в жилищното и стопанското крило.

Докато се взираше в двореца, я връхлетяха емоции — защо, не можеше да каже. Вярно — триетажната сграда с кулички беше един паметник на калдонийската любов към старините и символ на сърцето и духа на Каледония. Нейната красота лесно можеше да отвлече вниманието, напомни си сурово тя. Можеше да я накара да забрави за сериозните проблеми на тази страна и на правителството, проблеми, засягащи реални хора.

Проблеми, игнорирани от принц Ранд.

От списанието й бяха разрешили отпуск, в случай, че принцът я наеме. Беше започнала да се надява, че той ще го направи, за да може в крайна сметка да изпълни дълга към страната си. Веднага щом приключи с ангажимента си, щеше да вземе първия самолет за Ню Йорк.

Тя се подпря на ръката на шофьора, докато слизаше от колата. Приглади полата на костюма си и вдигна поглед нагоре, без да е сигурна накъде първо да погледне — толкова много имаше за гледане, за възприемане.

Както винаги, от двете страни на огромните четворни врати на входния портал стояха две двойки униформени стражи. На върха на портала свежият планински ветрец развяваше дузина флагове. На най-големия флаг в средата се виждаше познатият златен лъв върху зелено поле.

— Прекрасно, нали? — Чичо Филип заобиколи колата и се присъедини към оглеждането на двореца. — Наистина би трябвало да идвам тук по-често. В цялата тази днешна житейска суетня човек лесно може да забрави чувството си за принадлежност.

Никол се усмихна на забележката му, знаеше, че тя се отнася за нейния живот на космополит. Филип, баронът на Дюпрения, дори не живееше в столичния град. Той не се отделяше от своето имение в провинцията, освен когато традицията налагаше присъствието му в Камарата на лордовете, където семейството заемаше наследствен пост от стотици години.

Въпреки че по-младият му брат, бащата на Никол, беше само един университетски преподавател, за нея липсата на титла нямаше значение. До смъртта на родителите си бе имала прекрасно детство.

Вътре двамата последваха един иконом в зелена униформа към частните апартаменти на принца. По пътя Никол се взираше със страхопочитание във величието наоколо, виждайки го за пръв път с преценяващия поглед на голям човек. Вярно, Каледония едва се забелязваше на картата на Европа. Но не й липсваше гордост.

По цялото протежение на облицования с бял мрамор коридор с внимание и грижа бяха изложени национални съкровища. По изящно орнаментираните стени висяха картини с красиви пейзажи от Каледония. В стъклени витрини се пазеха мечове, керамика и други експонати от вековната история на страната.

Завиха наляво, след това надясно и се озоваха в огромната Зала на предците. На Никол й се искаше да бе имала повече време да разгледа картините. Правила бе обиколка на двореца, когато беше на десет години, и тогава не беше обърнала голямо внимание на детайлите. Сега видя кралете и кралиците от миналото в нова светлина. Ако действително успееше да намери съпруга на принца, щеше да помогне при решаване бъдещето на кралството — и да определи лицето на кралицата, чийто портрет щеше да виси на празното място до неговия.

Тя се спря пред последната картина, беше портрет на самия Ранд. Художникът го бе нарисувал в дрехи за игра на поло, застанал до красив дорест кон.

— Обича да се поосвежи с някоя и друга игра на поло — осведоми Филип, застанал редом до нея. — Обаче не смятам, че полото ще бъде задължение на бъдещата му спътница в живота.

— Не — промърмори Никол, изучавайки с поглед познатите черти на човека от картината. С дръзкото си и привлекателно лице той представляваше златна мина за «Аристократи» — високи скули, абаносовочерна коса и тъмни, изразителни очи. И това арогантно изражение — като че ли владееше света. Да намериш съпруга на такъв мъж… Хиляди жени по света биха подскочили при шанса да се омъжат за принц Ранд, но Никол имаше чувството, че с него няма да се живее лесно.

А вероятно нямаше да е лесно и да се работи с него.

— Вие вече сте тук! Добре дошли в Каледония, госпожице. — От една позлатена бяла врата към тях се приближи жизнерадостен господин на около петдесет години.

— Никол, това е генерал Джералд Симпсън, личният секретар на принц Ранд.

Тя пристъпи напред и стисна ръката му.

— Спомням си името ви. Приятно ми е.

— Прекрасно е, че идвате толкова отдалеч да ни помогнете в това малко… да го наречем, предизвикателство! — Джералд се засмя, край очите му се образуваха симпатични бръчици.

Никол не можа да се въздържи да не му се усмихне в отговор. Изглеждаше обичлив човек.

След като размениха няколко изречения за пътуването и за това как Филип бе успял да доведе Никол със себе си, Филип се извини с друг ангажимент.

— Ще те оставя в компетентните ръце на Джералд.

— Благодаря ти, чичо — кимна Никол. — Ще ти се обадя веднага, щом разбера.

— Разбереш? — учуди се Филип.

— Дали ще получа поста.

— А, разбира се. Е, довиждане, Никол, Джералд. — Филип стисна ръката й. — Добре ще се справиш, скъпа. Отпусни се и бъди такава, каквато си.

Той се обърнали тръгна обратно по същия път заедно с иконома.

— Оттук, госпожице Олдридж. — Джералд се насочи към вратата, от която беше излязъл. Подкани я с жест да мине и Никол се озова в друг коридор.

След като повървяха няколко минути, те стигнаха до масивна двойна врата, над която се виждаше кралският герб. Облечен в зелена униформа страж им отвори широко вратите, след това тракна пъргаво с токове.

Озоваха се в луксозна приемна. Пред весело пращяща камина бяха разположени тежки старинни канапета. Огънят вероятно трябваше да допълни остарялата отоплителна инсталация на двореца. През широките прозорци се виждаше градина, цялата в пролетен цвят.

— Трябва да почакате тук, госпожице — погледна я Джералд, — докато не ви извикат. Надявам се, че няма да чакате дълго. Поддържам доста стегнат график на принц Ранд.

— Нямам нищо против да почакам. Тази стая е прекрасна.

Джералд се усмихна.

— Така ви искам, госпожице. — Той прекоси стаята и изчезна през друга врата, без да я притвори след себе си.

Никол се замисли над озадачаващите думи на Джералд, докато присядаше до камината. После се загледа в огромния стенен часовник близо до вратата.

Близо два часа по-късно тя вече знаеше какво точно бе имал предвид Джералд. Седем пъти бе чула как проклетото нещо отмерва времето, а тя продължаваше да чака, като си играеше с чантичката, проверяваше наново и наново грима си, надничаше през пролуката, оставена от вратата към светая светих отвъд. Почти два часа чакане да я призове принцът.

Никол се питаше какъв ли е ангажиментът, който го задържа. Тъй като познаваше добре репутацията му, тя си даваше сметка, че това не би могло да бъде нещо сериозно, което правеше нейното чакане още по-неприятно.

Тази сутрин се бе погрижила с още по-голямо внимание за външността си, като подбра строг костюм в гълъбов цвят, който би одобрила дори майката на принца, мрачната кралица Евридика. Беше прибрала дългата си до раменете тъмна коса. Спряла се бе на големите си очила, вместо да си сложи контактни лещи, тъй като си мислеше, че те и придават интелигентен вид. Искаше принцът да разбере, че възнамерява да работи упорито, ако той й възложи тази работа, въпреки уникалното естество на задачата.

Въздъхна. Начинът, по който принцът се държеше с нея, не й оставяше голяма надежда, че я приема насериозно. Каледония бе скандално известна със своите назадничави възгледи за мястото на жената в живота. По-голямата част от гражданството все още не гледаше с добро око на идеята жена да работи извън дома си — поне хората, които държаха юздите на властта.

Което я караше да се пита как изобщо на принца му е минало през ум да я наема.

Тя чу една врата да се затръшва във вътрешната стая. Изправи гръб и приглади полата си.

Гласът на Джералд се понесе през вратата, звучеше леко обезпокоен.

— Ваше височество, изоставате с почти два часа в графика си. Госпожица Никол Олдридж ви очаква. След това трябва да се приготвите за приема довечера с дипломатите от Англия и Австрия.

— Кой?

— Дипломатите…

— Нямах предвид тях.

Никол разпозна гласа на принца от новинарските предавания — силен и властен! Той всъщност беше в другата стая, само на няколко фута разстояние. Въпреки своята репутация — или може би благодарение на нея — останалите жени от списанието биха извършили престъпление, за да бъдат на нейно място точно сега.

Като лоялна гражданка на Каледония тя уважаваше длъжността на принца. Но имаше достатъчно здрав разум, за да изпитва някакво абсурдно вълнение само при мисълта, че ще се срещне с него. Пое си дъх и храбро се опита да успокои дишането си. Хладна и професионална. Така й се искаше да изглежда.

— Тази жена. Коя е тя? — чу го тя да пита.

— Консултантката от Америка — обясни търпеливо Джералд. — Тази, която би могла да ви помогне да си намерите съпруга, ваше височество.

— Аха! Тази. И сега е тук, така ли? Съвсем бях забравил, че пристига днес. Ракетата ми се счупи, можете ли да си представите. Това забави играта за известно време.