— Благодаря — смънка Никол, докато той отстъпваше назад. Тя остана с впечатление, че той бърза да се отдалечи от нея, вероятно защото бе подчертала, че държи да запазят отношенията си на професионална основа. Или бе това, или пък тяхната близост не му бе подействала толкова силно, колкото на нея.

— За мен беше удоволствие — махна той с ръка.

Обърна се и я поведе към стъпалата, които водеха нагоре към самия храм. После й посочи гладката мраморна пейка в сянката на редица колони и тя се отпусна на нея.

Той започна да крачи по мраморния под, потънал в сянката на колоните пред западната фасада. Приглади косата си, после масажира тила си с добре познатото й, издаващо несигурност, движение. След това се завъртя към нея и разпери ръце, сякаш обхващаше всичко наоколо.

— Е — попита я припряно, — какво мислиш?

Интересува се от моето мнение, разбра Никол, прочела това в почти нервното му държане, което не бе забелязвала в него дотогава. Тази мисъл подхрани тайния пламък в сърцето й. Тя погледна нагоре и наоколо, схванала, че простата на пръв поглед постройка — съвършена в своята симетрия — всъщност е доста сложна. От четирите страни се издигаха колони, поддържащи покрива. От вътрешната страна на равни интервали стояха статуи на дванайсетте богове и богини в човешки ръст.

— Прекрасно е — промълви тя.

— Не е толкова голям, колкото истинския Партенон — една седма е от него — поясни той, като поглади най-близката колона с ръка. — Всъщност прилича повече на посветен на някое полубожество храм сред природата.

Никол забеляза, че цялата сграда е открита за хладния пролетен въздух.

— Не е съвсем като Партенона, нали? Няма вътрешно светилище.

— Махнах, го от плана. Исках да мога да виждам от всички страни.

— Ти си направил плана? — учуди се Никол.

Ранд не отговори. Беше застанал до колоната, подпрял ръка на гладката повърхност. Гледаше към отсрещната страна на храма и разстилащата се в далечината гора.

Никол намести патериците и се изправи несръчно на крака. Не искаше нищо повече от това да разгледа от всички страни красивата сграда, но щеше да й бъде трудно. Все пак се приближи към него.

— Защо не съм чувала нищо за този твой архитектурен талант? Искам да кажа, никой досега не е писал за него, нали?

— Това е просто мое хоби, Никол, пък и не е кой знае какво. — Неочакваната му скромност я накара да изпита топлота. — Харесва ми да го пазя за себе си. Макар че все повече ми се иска да бях дал тези пари за нещо, което да си струва, отколкото за подобни фантазии.

— Фантазии? — подтикна го да продължи Никол, очарована от неговата искреност. Често го бе виждала да се унася в мислите си и копнееше да узнае в какъв свят се оттегляше.

— Всъщност това беше само една момчешка фантазия — усмихна се тихо той. — Когато бях дете, мечтаех да посетя боговете на връх Олимп.

Никол също се усмихна.

— Мисля, че всяко, запознало се с гръцките митове хлапе, има подобни фантазии, Ранд. Когато учехме митология в училище, моите приятелки искаха да бъдат като Афродита — да са красиви и да карат мъжете да се влюбват в тях от пръв поглед. Аз исках само да бъда като Атина, богинята на мъдростта. Красива и мъдра, воин и водач… — На Никол просто не й се вярваше, че бе разкрила тайната си детска фантазия.

Ранд се облегна на колоната и скръсти ръце. На устните му трепна усмивка.

— Интересно. Аз си фантазирах, че някой ден ще срещна Атина и… — Той замръзна с отворена уста. След това сви рамене и се усмихна смутено. — Е, знаеш какви са били боговете.

Никол примигна.

— Палави, искаш да кажеш?

Той се разсмя.

— Точно така. — Поклати глава. — Не мога да повярвам, че ти разправям всичко това.

В отговор Никол също му се усмихна широко. Разговорът угасна, същото се случи и с усмивката му, но блясъкът в очите му не намаля.

— Ти си красива и умна. Знаеш го, нали?

Никол го погледна и почувства как започна бавно да се изчервява — от главата до петите. Не от смущение. А от острото усещане за ситуацията, в която се намираха. Бяха съвсем сами и от начина, по който той я гледаше, с този почти болезнен копнеж… — Ваше височество!

Задъханият глас стресна Никол. Беше Джералд, изкачващ бързо стъпалата към храма със зачервено от усилието лице.

— Ваше височество, кралят ви търси. И трябва да ви предупредя — не е в много добро настроение.

Ранд веднага прехвърли вниманието си от Никол към Джералд и тя отново се запита дали само не си беше въобразила това негово изражение.

— Какво? Какво иска? — смръщи се Ранд.

— Тръгнал е за насам. Аз… — Джералд погледна с любопитство Ранд, после Никол, и отново Ранд. — Аз си помислих, че би трябвало да ви предупредя.

Самият крал. След срещата си с кралицата Никол не можа да потисне трепета.

— Имаш ли някаква представа какво го е разстроило? — попита Никол.

— Аз знам — рече кисело Ранд. Несъмнено е дочул за предложението, което смятам да представя пред Великото събрание, и не е особено въодушевен.

— Правилно! — Храмът усили гръмовития глас на крал Едбърт. Никол направи крачка назад в сянката. Не искаше да попадне отново под обстрела на кралския гняв.

Кралят — който съвсем нямаше кралски вид в небрежното си облекло — панталони и пуловер — застана пред своя син. Никол разпозна строгото лице, прошарената му абаносовочерна коса. Беше с половин глава по-нисък от сина си. Въпреки че възрастта бе смекчила чертите му, те бяха силни и изразителни като на Ранд.

— Какво чувам за някакъв нов план, който щял да се прокарва в парламента?

— Ако говориш за дългосрочния икономически план — да, аз стоя зад него.

— Така си и помислих. И го правиш зад гърба ми?

Ранд се намръщи.

— Иначе изобщо нямаше да види бял свят. А Каледония щеше да стане съвсем за смях пред останалите страни.

Докато спорът се разгорещяваше, Никол забеляза, че Джералд се измъкна. Как й се искаше да може и тя да го направи. Но нямаше да успее сама да се спусне по стръмната пътека надолу. Тя се оттегли на пейката и приседна тихо. Опита се да бъде неподвижна като статуите в храма.

След още обвинения от страна на краля и последвалата гневна защита на проекта от Ранд, Никол чу краля да казва:

— Тя е причината, нали? Майка ти ми каза как ти е повлияла.

— Какво? — трепна Никол и видя как към нея се отправят два гневни погледа.

— Не я замесвай в това! Аз работя по този план…

— Заговорничиш срещу мен…

— Вече месеци. Години. Но ти отказваше да ме изслушаш.

— Тя е вкарала тези модерни идеи в главата ти! Даже компютри. Какво ще прави правителството с тия компютри? Те не могат да се грижат за гроздето, за бога!

— Да признавам! — Рече Ранд с изгубил търпение глас. — Никол ми помогна да видя колко сме изостанали и в най-дребните неща. Аз виждах само едромащабната картина. Но промените започват с малки неща. Тя го разбира. Благодарен съм й за това, както би трябвало да бъдеш и ти!

— Аз? Да благодаря на нея? — Той размаха ръка към Никол.

— Да, на нея! — Ранд сложи ръцете на кръста си, сякаш предизвикващ баща си да му се противопостави. — Тя ме накара да видя колко силно се нуждаем от промяна и точно в какво. О, аз го знаех и преди и се опитвах да направя, каквото мога. Но не бях твърде въодушевен и не направих нещо повече от няколко очевидни стъпки. Пилеех си времето в мечти какво би могло да бъде бъдещето. Никол ми помага да определя бъдещето и да го направя реално. Не можем да караме така — едва-едва. Не можем да изчакваме, докато дойде време да наследя трона. Тогава ще бъде прекалено късно. Трябва да се движим колкото е възможно по-бързо, иначе ще изостанем безнадеждно. Никол знае това. А сега го знам и аз.

Никол чувстваше, че Ранд преувеличава ролята й. Той беше работил упорито години наред. Тя само му беше помогнала.

Кралят се намръщи, отправил замислен поглед към Никол.

— Тя те вдъхновява?

Ранд се приближи до краля и продължи гневно:

— Ще издърпам Каледония в двайсет и първия век — с тебе, или без тебе. Хайде, Никол. Това беше достатъчно.

Той я хвана за ръката и я изправи на здравия й крак. Никол затърси опипом патериците си, но Ранд ги изтръгна от нея и я дръпна силно към себе си, полуподкрепяйки и полуносейки я към стъпалата и водещата надолу алея.

Никол разбра, че му се иска да тръгне веднага за по-силен ефект, но го затрудняваше ужасно. Едва ли би могъл да държи едновременно и нея, и патериците — при това в изправено положение.

— Би могъл да ме оставиш там, Ранд.

— Не ставай смешна. — Той изманеврира ловко край една неравност на пътеката. Докато подскачаше до него, Никол едва не загуби равновесие, но той я притисна до себе си и я задържа.

— Може би трябва да напусна, Ранд — задъхано каза Никол. — Непрекъснато предизвиквам конфликти между тебе и родителите ти.

— Не можеш да вземеш такова решение, Никол — изръмжа той с мрачно изражение на лицето. — Ти си моя служителка, не тяхна. — Сякаш да подчертае този факт, той я притисна още по-силно с ръка.

Топлината на стегнатото му тяло изгаряше кожата й, пронизвайки я на места, които той не можеше и никога нямаше да види. Трябваше да престане да я докосва по този начин, иначе тя нямаше да е в състояние да продължи да работи за него. Щеше да се саморазруши отвътре навън.

Докато преодоляваха най-стръмната част на пътеката, тя затаи дъх, но по някакво чудо успяха да се задържат прави. Тя се вкопчи в кръста му и се опита, доколкото бе възможно, да не го товари толкова с тежестта си.

— Не убивай горкото момиче — чуха развеселения глас точно зад себе си.

Ранд замръзна. Обърна себе си и нея и двамата застанаха пред крал Едбърт.