Въпреки това продължи упорито:

— Важно е да бъдем открити един с друг, за да… можем да работим в тази… ситуация — додаде несигурно тя. Чувстваше се глупаво. — За да може тази връзка да бъде… продуктивна и… ефикасна.

— Ефикасна. — Погледът му леко охладня. Той скръсти ръце и се намръщи. — Това цениш най-много в живота си тук, нали?

— Не съм сигурна… — Не само че не беше сигурна накъде водеше този разговор, но нямаше и особено желание да отговаря на въпроса, който се страхуваше, че той ще зададе.

— Работата. Реализирането като професионалистка.

Никол изрече насила:

— Абсолютно.

Това, разбира се, беше пълна лъжа.

Въпреки че изражението му не се промени, на Никол й се стори, че в дълбокия му поглед пробягна нещо, той сякаш се затвори.

Тя си пое дълбоко дъх.

— Щом съм професионалистка, имам нужда от всички факти, за да мога да свърша работата си както трябва — смени тона тя. — Не се опитвай да ме щадиш, Ранд.

Той вдигна вежди.

— Би предпочела да те оставя на разположение на майка ми за още час и нещо?

— Господи, не! — Тя разтри слепоочието си. — Имах предвид снимката…

Той въздъхна и кимна.

— Разбирам. Искаш да бъда откровен с теб. Много добре, Никол. Ще бъда. — Той й се усмихна нежно. Топлината се бе върнала в погледа му. — Следващия път, когато пресата ни улови в компрометираща ситуация, ще пъхна доказателствения материал право под носа ти. В случай че не си съвсем сигурна какво точно се е случило.

Тя сведе поглед.

— Не казвай това…

Явно Ранд дотолкова бе свикнал с подобна публичност, че тя не означаваше нищо за него. И имаше известно право. Пресата, очевидно, разправяше каквото си иска, но само засегнатите знаеха каква бе истината в действителност.

Тя се изчерви. Почувства се неудобно. Докато работеше за «Аристократи», беше приела, че някои снимки може да не отразяват цялата истина, но това не я безпокоеше особено. Сега, когато ставаше дума за самата нея, тя си даде сметка, че е трябвало да бъде по-внимателна в миналото. Започна да съжалява за случаите, когато бе позволявала в списанието да се намеква за неща — да се заявяват неща за хора и техните взаимоотношения, които биха могли да са неточни.

— Съжалявам, Ранд.

Той стисна устни.

— За какво, по дяволите, се извиняваш?

— Снимката!

— Да не би вината да е твоя.

— Може би не за тази, но списанието…

— Никол, твоето списание е продуктът с най-добър вкус в това отношение. И идеята, че семейство с положение като нашето би могло да осуети публикуването на всички подобни истории, е глупава. Те изискват достъп до нас. Това е част от цената, която плащаме за тяхната подкрепа.

— Не знам…

— Е, аз знам. Имам малко повече опит от теб в тази област, така че — не се занимавай повече Никол — гласът му стана нисък и нежен. Никол почувства леко докосване, после топлите му пръсти повдигнаха брадичката й. — Забрави тази история.

Внезапно почувства гърлото си пресъхнало и не се реши да говори. Кимна бързо, отдръпвайки се само толкова, че пръстите му да увиснат.

Той се направи, че не забелязва, но според нея бе разбрал, че е прекрачил границата на професионалното поведение.

— Е, да, добре. Сега, когато се разбрахме, да се върнем към сериозната работа. Възнамерявах да се върна у дома като герой — каза той с ироничен тон, — поне в твоите очи. Изглежда успях да убедя Икономическата комисия да подкрепи дългосрочния план за развитието на страната.

— Това е чудесно, Ранд! — Почувства вълнение от победата и му се усмихна за постигнатия успех. — Знаех, че ще успееш да ги убедиш.

Той вдигна вежди.

— Как пък не! Стана заради всички тия статистически данни и факти, които бе подготвила. Следващата ни стъпка ще бъде да представим пакета на събранието, но вече подкрепен от комисията. Което ми напомня… — Той се поколеба. — Смятах да изчакам с това, след като приключиш с първата си задача…

Никол прехапа устни, сърцето й лудо заби. Не се чувстваше комфортно да й напомнят, че дотук се е провалила в търсенето на съпруга, и се запита какво ли иска да й каже.

— Но не виждам причина да чакам. Искам да продължиш да работиш за мен постоянно.

Смесицата от облекчение и удоволствие, които изпита, й попречи да отвърне каквото и да било. Ранд се впусна по-нататък.

— Имам предвид дори след… — той направи широк жест с ръка, — след като ми намериш съпруга. Помогна ми да видя този икономически план в главата си. Бих искал да ми помогнеш да го видя как се превръща в реалност.

— Това ще отнеме години.

Той сви рамене.

— Не ти ли се иска?

Умът на Никол бързо започна да пресмята плюсовете и минусите на това предложение: Плюс: Ще превърне този разкошен калдонийски отпуск в постоянен начин на живот. Минус: Ще живее в двореца, толкова близо до кралското семейство и студената кралица. Плюс и минус: Работа с Ранд всеки ден, като го чувства все по-близък и гледа как в крайна сметка се жени…

Никол не беше сигурна дали й се иска.

— Аз… аз ще трябва да помисля. Не трябва да решавам веднага, нали?

Лицето му придоби объркан израз.

— Мислех… — Той поклати глава и въздъхна. — Не, разбира се, че не. Положително ще трябва да помислиш. — Стана и й помогна да се изправи на крака; след това се обърна да я поведе отново към двореца.

След като намести патериците, Никол погледна зад Ранд и видя покрива на бяла мраморна сграда на едно възвишение в градината. Беше полускрита от високите дървета. Слабият наклон на покрива я наведе на мисълта за богове и богини, за века на Просвещението. За далечни, екзотични земи.

Ранд спря на няколко ярда от нея.

— Идваш ли?

— Какво е това? Прилича на гръцки храм.

Погледът му проследи нейния.

— Всъщност е точно такъв.

Тя направи няколко крачки към загадъчната постройка.

— Ще ми го покажеш ли? Историята винаги ме е интересувала. Беше основния ми предмет в колежа.

— Знам. — Тя обърна поглед към него и улови усмивката му, давайки си сметка, че той е разбрал това от нейните документи за работа, които бе приложила към молбата.

Тя отново погледна към храма.

— Не е забранено за обикновени граждани или нещо подобно, нали? А може би е само за монарси — или богове?

Той се разсмя.

— Господи, не. Но го смятам за мой. — Той погледна часовника си. — Тъй като днес се прибрах рано, предполагам, че ще имаме време за един малък тур.

Никол се запита дали храмът не служи за негово лично убежище. Тази мисъл я направи още по-нетърпелива да го види.

— Много бих желала.

Той се усмихна на нейния ентусиазъм, но след като погледна крака й, усмивката му угасна.

— Сигурна ли си, че ще можеш да се изкачиш?

— Много ли е трудно?

— Малко е стръмно.

— Построен е на платото, също като Партенона в Атина, така ли?

Без да го изчака да я поведе, Никол закуцука към сградата. Не се остави да бъде обезкуражена.

— Винаги съм мечтала да отида в Атина, но още не съм успяла да я посетя.

— В такъв случай… — Ранд бързо пристъпи и застана отпред. — Ще трябва да се престорим, че сме там. Оттук. — И посочи с ръка самотна пътека, вляво от главната алея. Без да знае, Никол бе тръгнала покрай нея.

Никол откри, че първата половина от извиващата се, покрита с каменни плочки пътека, не е трудна за изкачване. Ранд поддържаше бавна, равномерна крачка и поспираше да й помага, когато пътеката я затрудняваше — или когато патерицата й се залостваше между камъните.

Покривът отпред бе започнал вече да се вижда, когато пътеката направи нов завой и стана по-стръмна. Кракът я болеше, ръцете й бяха изтръпнали и не беше сигурна, че ще успее, без да падне по лице.

— Не мисля…

Преди да успее да изкаже на глас затруднението си, Ранд се озова до нея.

— Имах чувството, че тази последна отсечка ще е доста трудна за тебе. Ето. — Той взе лявата патерица от ръката й. — Аз трябва да… — Плъзна ръката си около кръста й, замествайки патерицата със собственото си силно тяло. — Ако нямаш нищо против, това е най-лесният начин — додаде той, отбягвайки погледа й. — Може би ако сложиш ръката си…

Никол обви ръка около кръста му, за да му помогне да я крепи. Почувства играта на мускулите по гърба му, докато правеха първата крачка нагоре по склона, и откри, че ще трябва да хване по-здраво ризата му. При това движение гърдите й леко се допряха до неговия торс.

Тръпка прониза цялото й тяло. Опита се с мъка да съсредоточи вниманието си върху това как да движи здравия си крак в синхрон с неговите крачки. Ако беше знаела, че при това посещение на храма ще му се наложи да притисне тялото си до нейното от гърдите до бедрата, щеше да се откаже, докато не махне патериците. Или поне така отчаяно й се искаше да го вярва.

Защо се озоваваха винаги толкова близо един до друг? Тогава, на гърба на коня, след като той я занесе до стаята й, след това. Никол не вдигаше очи от пътеката, отказвайки решително да срещне погледа му. Страхуваше се, че може да забележи нейното задълбочаващо се увлечение. Той миришеше чудесно — на океански бриз. В дъха му нямаше и следа от тютюн. Беше убедена, че не си е позволявал да пуши от деня, в който остави пурите.

Когато се осмели да погледне профила му, откри, че той се взира право напред, стиснал здраво челюсти. Знаеше колко му е неудобно да я влачи насам-натам. Толкова внимателен беше, а тя отнемаше от ценното му време. Трябваше да помисли за това по-рано.

Щом стигнаха върха, тя си даде сметка, че тази вечност на мъчително блаженство в ръцете му всъщност бе траяла само няколко минути. Храмът се издигаше пред тях, по-голям, отколкото изглеждаше отдолу. Ранд й върна патерицата.