Обзе я внезапно, безумно желание да го прегърне, да го целуне дори, и за част от секундата й се стори, че той изпитва същото. Той се наведе към нея, като плъзна ръка зад главата й по облегалката на дивана. В отговор тя плъзна ръката си към рамото му.

Очите му, искрящи с неестествено ярък блясък, уловиха нейните.

— Никол… — Полека, като омагьосан, той се приближи още, на невъзможно близко разстояние. Тя едва успяваше да си поеме дъх, докато той местеше поглед от устните към пълните й с неизказан копнеж очи. Красивото му лице изпълни полезрението й и тя откри как също се накланя към него, докато чувствените му устни останаха само на един дъх разстояние.

Той не можеше… не можеха… това беше безумие.

— Ранд… — Никол замръзна, после рязко се дръпна, обърнала решително лице към рафтовете с книги от другата страна на стаята. — Благодаря, че ми довери тази новина — довърши тя хладно, като се бореше отчаяно с непреодолимото желание да се хвърли в ръцете му, в него. Приглади с влажни длани полата си.

Почувства раздвижване до себе си и Ранд скочи. Той заобиколи масичката за кафе и се насочи към средата на стаята, като потупваше джобовете на сакото си с бързи, нетърпеливи движения.

— По дяволите, къде са?

Спря до бюрото и дръпна едно чекмедже, порови из него, после извади оттам пура.

— Ето! — Взе да разхвърля хартиите по бюрото, докато не намери запалката си от масивно злато. Запали пурата и връхчето й светна с червен блясък. — Нищо не казвай — изръмжа той през рамо. — Знам, че обещах да не те подлагам на това.

Разстроена и отказваща да си признае защо, Никол му отвърна с думите:

— И казваш, че не си пристрастен?

Той се обърна изцяло с лице към нея, разтворил широко крака.

— По дяволите, момиче! Нужно ли е да търпя порицание за всяка своя слабост? — процеди той язвително. Дръпна силно от пурата и пусна предизвикателно дима по посока на нея.

Никол се наежи, несвикнала на такъв тон, объркана от внезапната смяна на настроението му. Застави се да запази спокоен тон, но не можа да се въздържи да не изрази мнението си.

— Много добре! Замърсявай дробовете си. Те и без друго са станали черни като сажди. Ще умреш млад — това е. А децата ти — ако все пак успееш да си намериш жена, достатъчно съвършена, за да им стане майка — няма даже да си спомнят за тебе.

Между стиснатите му зъби излезе още дим.

— Не очаквам от нея да бъде съвършена, но наистина бих искал да проявява повече разбиране и благоприличие от теб.

— Разбиране? — При тази абсурдна обида кръвта на Никол започна да бие във вените. Тя скръсти ръце. И така, той смяташе, че тя не търпи сравнение по отношение на приятелките му с благородна кръв. Не можеше да се съобразява повече с думите си. — Значи е проява на благоприличие да оставиш своя съпруг да трови тялото си, без да казваш нищо? Предпочиташ една жена да се усмихва и да понася всякакви епикурейски забежки, на които може да ти хрумне да се отдадеш — това ли е? Щом си кралски потомък, си непоклатим? — Тя изсумтя по един съвсем неприсъщ на дама начин. — Предполагам, че затова гълташ хапчетата с антиацид като бонбончета.

— По-лоша си от свадлива съпруга — Той размаха ръце с опасен блясък в очите — Едва ли се нуждая от твоите лекции. Ти си просто моя… моя служителка!

Просто моя служителка. Думите удариха Никол като нещо тежко и остро, макар че си бяха истина. Как можа тази сутрин — която бе започнала толкова прекрасно — да се провали толкова бързо? Пресегна се за патериците. Мразеше проклетите неща, отчаяно й се искаше да може да излезе с бързи крачки от стаята.

Преди да успее да се изправи, Ранд вече беше там и издърпа патериците от ръцете й. Хвърли ги встрани.

— Не съм ти разрешил да излезеш, Никол.

Ръката на Никол беше на половината разстояние от лицето му, преди да се усети, че се кани да зашлеви принца. С мъка успя да свие пръстите си на топка. Не трябваше да се оставя да я засегне; не можеше да му позволи да види какъв силен ефект имат думите му върху нея. Вместо това се отпусна отново на дивана в благочинна поза, направила дяволско усилие да изглежда незасегната от неговия изблик.

— Моля за извинение, ваше кралско височество — процеди тя през стиснати зъби. — Сметнах, че не сте в настроение за работа.

Суровият му поглед я закова на място. Тя се почувства като забодена на табло пеперуда, докато той я разглеждаше с присвити, безстрастни очи, в които нямаше ни най-малка следа от предишната топлота.

— Не те ли наех да ми намериш подходяща съпруга?

— Разбира се. Знаете, че ние…

— Е, по дяволите! Намери ми тогава! — Той отново дръпна от пурата и изпусна дим. — Жена, която да знае как да се държи като кралска съпруга. И която няма да има нищо против малко безвреден дим!

Никол не можеше да се въздържи да не изрази мнението си, също както не можеше да спре да диша.

— Всеки път, когато през последните две седмици споменавах за проекта с принцесата или за насрочване на нови срещи, обръщахте разговора в друга посока — изрече тя разгорещено. — Ваша е вината, че търсенето се проточи. — Пропъди с ръка дима пред лицето си. — Ако не бяхте толкова твърдоглав, щяхте да си дадете сметка, че бихте могли да превърнете малката си слабост в нещо позитивно за страната.

— Какво? — той замръзна и се втренчи в нея. — За какво по дяволите говориш?

Тя се застави да укроти гнева си, да прозвучи разумно, въпреки вбесяващото му поведение.

— Не казахте ли, че искате да подобрите здравето на нацията?

Той стисна устни. Вероятно предположи на къде водят думите й. Смукна от пурата и издиша бавно.

— Продължавай.

Когато Никол също си пое дъх, не можа да избегне противно сладникавия дим, който се носеше във въздуха като сива мъгла. Закашля се. Той присви очи при нейната реакция — тъмни и студени като лед. Тя знаеше, че сигурно ще го ядоса още повече, но беше късно да се спре.

— Ако предприемете тази стъпка за запазване на собственото си здраве, бихте могли да послужите като пример в една национална кампания.

— Национална кампания?

Никол приглади отново полата си.

— Кампания за осъзнаване на реалната опасност. Ако се откажете от пурите и помолите сънародниците и сънародничките си — да се откажат също от пушенето… — Гласът й замря, докато хладният му, изпитателен поглед се взираше нетрепващо в нея. И тъй, сметна идеята за глупава. Тя изискваше лична саможертва, а човек, възпитан да получава всичко, което пожелае, несъмнено намираше идеята за абсурдна и крайно противна.

Той премести поглед върху пурата между пръстите си. Никол вътрешно се стегна. Чуваше как часовникът на камината отброява минутите. Дали не обмисляше следващата си атака? От коя ли посока щеше да дойде?

Без съмнение, силно бе засегнала упорития мъж. Личните му навици изобщо не й влизаха в работата в края на краищата. Тя беше нахакана плебейка, която не можеше да си държи езика зад зъбите, и явно бе прекрачила границите на приличието. Да забравим за приличието. Границите на здравия разум!

Като че ли да я предизвика, той бавно и с подчертан жест вдигна пурата си, после дръпна дълбоко от нея.

Задържа дима толкова дълго, че Никол се уплаши да не припадне. Затворил очи, той бавно и лениво изпусна облак дим. Приключил с това, бавно се наведе над масичката и смачка пурата в пепелника до крака й.

Вдигна поглед към нея, докато стриваше пурата в безформена маса.

— Е, добре ще е да си спомням по-дълго за тази пура, нали? Щом е последната.

Никол затаи дъх, разширила силно очи.

— Наистина ли? — отрони тя тихо, изумена от радостта, която изпита при думите му. — Наистина ще го направиш?

Той вдигна вежди.

— Не вярваш, че мога да се откажа от една такава епикурейска забежка?

Тя сподави усмивката си.

— Не, това не е… — Под погледа му с присвити очи тя закима енергично в знак, че напълно го подкрепя. — Искам да кажа — да. Разбира се, че можеш, ако наистина опиташ.

Той се изправи и сложи ръце на кръста си.

— И аз така мисля. Не съм пристрастен, Никол. Не и към пурите, във всеки случай. — Погледът му обходи нейното лице, после бавно се плъзна по тялото й.

Никол почувства пламналия му поглед във всяка клетка на внезапно настръхналата си кожа. Да не би да искаше да каже…

Без да се опита наново да срещне погледа й, той се обърна към бюрото и натисна бутона на вътрешния телефон.

— Джералд, ела тук. Трябва да запишем някои неща. Всъщност доста неща. Госпожица Олдридж ще ми помогне да очертаем нова кампания.

— С помощта на… компютъра ли, сър? — попита колебливо Джералд.

Ранд може и да го бе снабдил с компютър, но той отказваше да го използва, намираше го за ужасно сложен. И тъй, Никол бе извършила по-голямата част от писмената работа по техния проект.

— Да! — изстреля отсечено Ранд.

— Обикновено госпожица Олдридж… — поколеба се отново Джералд.

Ранд удари по бюрото с длан.

— Идвай тук. Тогава ще решим кой какво да прави!

Никол имаше странното чувство, че Джералд му е нужен за нещо по-лично — за да не остане сам с нея. Мисълта я накара обезпокоително да пламне.

Укори се, опита се да смъкне мислите си от фалшивия връх. Самозалъгваше се. Не беше имал действително намерение да я целуне. Или ако беше имал, това бе просто мимолетен каприз, резултат от това, че споделя неговия успех. В края на краищата той бе принц Ранд, любовник на множество жени. Въпреки че говореше пренебрежително за любовните си истории, сигурно бе имал доста през годините.

Тя беше практически една монахиня. Едва ли щяха да бъдат обзети от такава страст, че да приключат всичко със знойна прегръдка тук, на покрития с деликатна бродерия диван. Не, ако принц Ранд се възхищаваше от нея за нещо, това бе нейният ум. Който за съжаление точно сега й погаждаше гадни и опасни номера.