Трейси Козънс - Синя кръв

Огледа офиса си, замисли се за удобния, макар и безпорядъчен живот, който си бе изградила в Ню Йорк — после отново върна вниманието си към сериозния, загрижен чичо Филип, който представляваше наследството, на което бе обърнала гръб.

В интерес на истината от известно време осъществената мечта бе взела да й нагорчава. През последните няколко години често се бе питала дали е крайна сметка бе направила правилния избор — като хвърля толкова време и енергия, без да произвежда нещо по-ценно от няколко часа развлечение за хора, омаяни от богатите и титулуваните.

— Една съпруга може да окаже силно въздействие върху мъжа си — поде отново чичо Филип. — Ако му помогнеш да си намери подходяща жена, той може би ще промени навиците си.

— Предполагам, че е така — изрече замислено Никол, почувствала как вътрешната й съпротива започва да се руши.

И все пак — да се изправи лице в лице със спомените си, да се завърне в страната, която едновременно обича и мрази, да работи за правителството, което обвиняваше за…

Гласът на Филип взе да я увещава.

— Знам, че все още обичаш родината си, Никол. Разбираш какво означава за страната ни един подходящ брак за принца.

— Да, разбира се, но…

— Родителите ти почитаха кралското семейство, Никол — изрече нежно той. — Те толкова биха се гордели.

Никол примигна, опитвайки се да обуздае емоциите, които бяха предизвикали думите му. Да, ако родителите й все още бяха живи, щяха да бъдат въодушевени да я видят наета от семейство Холингсуърт. В това си качество би могла в крайна сметка да упражни някакво добро влияние в интерес на Каледония.

Преди да си даде докрай сметка, Никол бе взела решението си. Тя се изправи и протегна ръка.

— Добре, чичо. Ще се опитам.

Чичо Филип стисна топло ръката й.

— Отлично, Никол. Знаех, че мога да разчитам на теб. Казах на принца, че няма да отхвърлиш тая възможност. — Той се усмихна широко. — Взел съм билети за полета утре в единайсет.

— Утре! Но аз имам…

— Кое е по-важно? Да се питаш къде трябва да сложиш снимките на «Аристократи»-те, или да спасяваш Каледония?

Никол въздъхна и поклати глава. Трябваше да се съгласи, щом нещата се поставяха по този начин. Вероятно би могла да каже на шефа си, че има спешни семейни причини.

Фортинбло, Каледония

— Е, помисли ли по това, което ти казах? — Крал Едбърт седеше в своя старинен, тапициран стол и гледаше намръщено високия си син. Беше свъсил гъстите си вежди.

— Да, разбира се — кимна принц Ранд, раздразнен, че баща му дори смята за необходимо да пита. Кралят в края на краищата бе заплашил само да унищожи мечтите му.

— Имаш само осем месеца — отбеляза кралят. — Твоята задача е да продължиш родословната линия. Хората го очакват! Нямаш никакви братя и сестри, така че трябва да престанеш да си губиш времето и да се заловиш с това.

Стомахът на Ранд започна да се присвива и той си помисли с копнеж за шишенцето с антиацид в бюрото си. То беше в другия край на замъка, в неговото крило — на края на света.

Да, беше се примирил с необходимостта да се подчини на изискванията на родителите си. Нямаше голям избор. Но да го принуждават да си вземе съпруга, когато още не беше срещнал жената, с която би искал да сподели живота си…

— Познавам те, Рандал — изрече мрачно кралят. — Това, което мога да ти направя, не би ти доставило удоволствие.

Арогантността на краля подразни Ранд. Баща му не знаеше нищо за тайната му дейност. Изобщо не подозираше. Ранд беше твърде внимателен. И това правеше предположението на баща му още по-оскърбително.

— Няма да ти хареса да останеш без издръжка — продължи кралят. — Запомни какво ти казвам, няма да си в състояние да покриваш нищо друго, освен основните си нужди, ако не си намериш подходяща съпруга до края на годината. Няма да имаш никакъв персонал. Нито решаваща дума в благотворителните дейности, с които се занимаваш. Никаква роля в правителството. Край на скъпите пътувания, на яхтите, на ските в Алпите. Няма да имаш нищо, освен това, което ти давам на ръка.

— Разбирам. — Ранд процеди думите през стиснати зъби.

Не беше отделял време за такива скъпи развлечения от няколко години. От дълго време вече му се струваха досадни. Беше отегчен, самотен и обезсърчен. Омръзнало му беше да гледа колко сковано и без всякакво въображение управляват родителите му страната си. Беше отвратен от собствената си неспособност да промени нещата.

Докато не се натъкна на решение. Неговата издръжка му даваше възможност да приведе плановете си в действие. Обаче нямаше намерение да обяснява това на баща си — човек, който нито веднъж не се бе съобразил с мислите на сина си, с неговите чувства, дори когато принцът беше малко дете и плачеше нощем.

Ранд изпитваше ужас от тъмната детска стая, от огромния таван отгоре, от прозорците — толкова високи, че можеха да пропускат чудовища. Кралят не искаше бавачката на Ранд да го успокоява; казваше, че това би направило характера на момчето слаб. Наемал бе само бавачки, които стриктно спазваха правилата, дори и да не споделяха суровите му възгледи.

Ако не бяха онези няколко мили и състрадателни жени, които се бяха отнасяли с нежност и съчувствие към него — преди да ги уволнят — Ранд може би въобще нямаше да научи какво значи любов. Бракът на родителите му със сигурност не беше подходящ пример. И затова натрапването на жена в брак без любов го отвращаваше толкова много.

Студенината, изглежда, бе проклятието на семейство Холингсуърт. Проклятие, което Ранд се страхуваше, че никога няма да може да избегне.

Той отвърна поглед от баща си в неговия старинен стол; после погледна през балконската врата към зелените хълмове и разпрострелия се долу столичен град. През изминалата година се беше опитвал да положи основите на бъдещето на страната си — нещо, за което баща му нямаше нито интерес, нито енергия.

Сега, когато отделните късчета от мозайката щяха да започнат да си идват на мястото, Ранд щеше да е принуден да губи време и усилия в търсенето на подходяща съпруга — като през това време се опита да не изгуби всичко, за което бе работил.

Ако можеше само да избяга някъде, дори за малко. Да се махне и да отиде на някое място, където би могъл да се съсредоточи върху важните си задачи, да се освободи от ограниченията, налагани от вековните традиции. Мислите му започнаха да се носят към бъдещето, към собствените му планове да направи от Каледония проспериращ играч в модерния свят, вместо да я гледа такава — една реликва от отминали времена.

Резкият глас на майка му го извади от бляновете му.

— Е? Съгласи ли се?

Ранд се извърна неохотно. Кралица Евридика крачеше бързо по лъснатия паркет с удобните си обувки, после застана пред краля — своя съпруг, ако тяхното изобщо можеше да се нарече брак. Рядко можеха да бъдат видени в една и съща стая, освен в официални случаи. Живееха в отделни апартаменти от деня, в който се бяха оженили. Малко калдонийци намираха това за странно, щом веднъж кралицата бе изпълнила основното си предназначение като бе родила Ранд. Фактът, че сега родителите му бяха заедно, само показваше колко важно бе за тях двамата продължаването на рода.

— Трябва да го накараш да се съгласи — продължи кралицата. Стиснатите й устни и свитата в старомоден кок коса правеха красивото й някога лице да изглежда преждевременно остаряло.

— Вече се съгласих — информира хладно Ранд, почувствал как нещата му се изплъзват.

Кралицата кимна.

— Отлично. Знаех, че ще се вразумиш. Тъй като не одобри нито едно от момичетата, които ти бях предлагала през годините, ти си свободен сам да си намериш жена, при положение че е с титла, възпитана и от благородно потекло, както изисква законът. Би трябвало да ми благодариш, че досега не съм ти уредила брак.

— Сам ще си го уреждам — изрече той сухо. — Не ми оставяте голям избор.

— Какво искаш да кажеш? — изгледа го кралицата.

— Наемам си помощник — обяви той — консултант, който ще ми помогне да си намеря съпруга.

— Консултант! — повтори изумен кралят. — Докога ще слушам глупостите ти, момче? Не съм съгласен.

— Ще се съгласиш. — Ранд сподави гневния си изблик като с труд успя да запази самообладание. През изминалата година беше разбрал, че силните емоции нямат място по време на преговори. — А точно това ставаше сега. — Тя ще ми помогне да направя точно това, което искате от мен, така че предлагам да не спорим по този въпрос.

— Тя? — уточни кралицата, присвивайки устни. — Коя е тази жена?

Стомахът на Ранд отново го загложди. Обърна се към прозореца, но не се взря в прекрасната гледка навън, а в своето неясно бъдеще. Надяваше се, че тази жена ще бъде както му бе обещано — енергична и находчива. Лорд Филип му бе дал всички основания да мисли, че е такава.

Ако не, нямаше да му остане кой знае какъв избор.

— Е, синко? — обади се с по-мек глас кралят. — Дай отговор на своята кралица. Коя е тя?

Когато накрая отговори, като че ли говореше повече на себе си, отколкото на родителите си.

— Тя е жената, която ще ме спаси.