— Днес правя изключение. — Той тръгна право към огромното западно крило и спря точно пред терасата на офиса си.

— Джералд!

Джералд веднага се появи през балконската врата.

— Извикай доктор Шапел. Никол се нарани.

— Наранила се е! Това е ужасно — изуми се Джералд и се намръщи. — Как?

— Атина се уплаши и я хвърли — обясни припряно Ранд, докато слизаше от коня.

Никол го погледна учудено. Не беше станало точно така.

Джералд също го намери за странно.

— Нашата добре обучена Атина? Никога не съм…

Ранд се намръщи.

— Лекарят, Джералд — изръмжа той.

— Да, ваше височество. Веднага ще го извикам — той се обърна.

— Почакай — възпря го Ранд. — Първо ми помогни. Отвори вратата.

Джералд разтвори широко балконската врата и Ранд пое Никол от коня, след това я внесе вътре. Постави я внимателно на дивана и сложи една възглавничка на масичката за кафе за наранения й глезен, който се беше подул и беше станал двойно по-голям.

След като Джералд излезе, Ранд свали обувката й за тенис и чорапа и нави нагоре крачола на джинсите. Прокара пръсти по охлузената кожа.

— Хубави цветове. Синьо, мораво, алено…

— Само не го докосвай — помоли през зъби тя.

Той приглади разрошената й коса. Нежното му докосване сякаш прогони болката.

— Не се притеснявай. Доктор Шапел ще изнамери някоя магия срещу болката. Само се дръж. Ще потърся малко лед за отока.

Той се запъти към барчето на отсрещната стена. На Никол дори тази кратка раздяла й се стори дълга. Чу го как отваря малкия хладилник. Пред очите й сякаш имаше мъгла. Искаше й се само да затвори очи и да се изключи от всичко — най-вече от болката.

След малко Ранд се завърна, увил лед в една кърпа. Клекна до крака й и постави кърпата с леда върху глезена. Никол трепна от внезапния хлад, но й стана по-добре.

Поглъщаше го с очи: разрошената гарвановочерна коса, начина, по който ризата се опъва на раменете му, нежността, с която ръцете му държат леда върху наранения й крак. Никой от списанието нямаше да повярва, че принц Ранд е коленичил в краката й в ролята на болногледачка.

— По-добре ли е? — попита я.

Тя кимна.

— Благодаря.

— За какво? — Лицето му потъмня и той стисна челюсти. Изглеждаше едва ли не ядосан. — Това е най-малкото, което бих могъл да направя, след като станах причина за злополуката.

Връхлетя я разочарование, разбра истината. Нищо чудно, че Ранд бе толкова грижовен. Тя го бе накарала да се почувства виновен. Как я бе носил и я бе придържал на коня… Разбира се, че все някак трябваше да я върне тук. Това беше единствената причина да я държи в прегръдките си. Единствената причина някога да го направи. Само някоя ентусиазирана глупачка би видяла в това нещо повече.

В чакалнята на лекарския кабинет Ранд не спираше да крачи от едната стена към другата в отчаян опит да прогони терзаещото го чувство на вина. Можеше да види как доктор Шапел прави превръзка на глезена на Никол в малката стая за прегледи.

Лекарят бе наредил да закарат Никол в дворцовия му кабинет, където й направи рентгенова снимка на апарат с допотопен вид. Той определи, че нараняването й е само навяхване, а не счупване. Въпреки това тя не трябваше да стъпва на крака си шест седмици.

Ранд не престана да си напомня, че тя ще живее. Това беше само един навехнат глезен. Тя би трябвало да му каже, когато я качваше на Атина. Някак да привлече вниманието му. Да му изкрещи.

Да му изкрещи? Една обикновена поданичка? Абсурдна мисъл! Той прекоси разстоянието до вратата и се върна отново обратно, докато лекарят съветваше Никол как да държи ледения компрес върху наранения глезен. Лицето й беше станало обезпокоително бледо и по силно стиснатите й устни можеше да разбере, че дяволски я боли.

Той спря на вратата на кабинета.

— Дадохте ли й нещо обезболяващо? — запита сурово.

— Да, ваше височество — отговори доктор Шапел със забележително спокоен тон въпреки царствения гняв. Кимна към шишенцето с хапчета в ръката й — госпожице Олдридж, когато спре действието на инжекцията, вземайте по две хапчета на всеки четири часа през следващите няколко дни. Ако не е достатъчно, обадете ми се.

Никол кимна. На челото й бе избила пот. Ранд се пребори с настоятелното желание да я вземе в прегръдките си и да я утеши. Тя просто работеше за него — административна сътрудничка, нищо повече. Щеше да го преживее. Само едно навяхване.

Той закрачи отново, стиснал юмруци. Би могло да бъде много по-зле. Можеше да счупи този свой лебедов врат! По дяволите, какъв глупак е…

Пред него изникна нов проблем. Как щяха да продължат работата по проектите си, ако тя не можеше да се справи със стъпалата, за да дойде в офиса му? Доктор Шапел каза, че трябвало да остане на легло няколко дни; след това, може би, щяла да мине на патерици. Но стъпалата бяха от мрамор — и това беше опасно.

Лекарят отиде при него.

— Това е всичко, което мога да направя, ваше височество. Ще се оправи след известно време. Би трябвало да я заведем в стаята й. Обезболяващото лекарство, което й инжектирахме, доста ще я отпусне.

Преди лекарят или сестрата да успеят да реагират, Ранд пристъпи напред.

— Аз ще я заведа. — Той внимателно я вдигна и я сложи в количката. Без да каже и дума повече, я изведе от стаята и я подкара към мраморното стълбище, където спря.

— Съжалявам, Ранд — отрони Никол, след като разбра, че ще трябва да я отнесе горе на ръце.

Тя съжаляваше? Като ругаеше под носа си, той внимателно я вдигна и започна да се изкачва нагоре. Беше удивително лека, крехка и нежно закръглена, където трябва. Той яростно се опита да потисне тези странни мисли. Но тъй като бе обвила ръце около шията му, сладкото й лице с тези разкривени очила беше само на сантиметри от неговото. Дъхът й през леко разтворените устни гъделичкаше бузата му. По дяволите, ако обърнеше главата си съвсем мъничко, би могъл да вкуси устните й.

Продължи нагоре, сковал мускулите на шията си, заставяйки се да не гледа към нея. Но трудно можеше да избегне нейното ухание. Миришеше на слънце, свеж въздух и пролетни цветя. Сдържано, фино. Дяволски секси. И никога не е била в интимни отношения с мъж.

У него се надигна собственическо чувство. Засега поне беше изцяло негова.

Докато минаваше край библиотеката на път към стаята и, го осени една идея. Щеше да премести офиса си в библиотеката. По този начин нямаше да й се налага да се мъчи с дворцовите стъпала.

Веднага щом влезе в апартамента, една очакваща ги камериерка оправи леглото. Той я сложи да легне и камериерката намести възглавниците под главата й. Взе хапчетата от Никол и ги постави на нощното шкафче. Нетърпелив да остане сам с Никол, Ранд освободи камериерката.

Никол вдигна сънлив поглед към него. Обезболяващото лекарство сигурно бе започнало да действа. Никога не я беше виждал толкова спокойна, никога не беше виждал такава чувствена усмивка на розовите й устни. След това челото й се сбърчи.

— Това наистина беше тъпо — промърмори тя по нейния типично американски начин. — Не мога да повярвам, че наистина го направих. Сега ще ме изхвърлиш.

— Да те изхвърля? Когато имаме да вършим толкова много работа? Това е само едно малко препятствие по пътя към успеха. — Той придърпа един стол до леглото й. Седна, после обясни как могат да използват библиотеката. — Оттам ще ръководя делата си, докато оздравееш — обяви той с ентусиазъм. Не можеше да си представи как е могла да си помисли, че ще се отърве от нея само заради нараняването й. Особено когато виновникът бе той. — Когато си готова, можеш да доприпкаш на куц крак и ще продължим.

— Наистина трябва да влезеш в крак с времената, Ранд. — Никол се сгуши във възглавницата.

Ранд се пресегна да приглади отново косата й, но, побърза да отдръпне своенравната си ръка. Вече я беше докосвал твърде много днес.

— Времената?

— Улеснения за инвалиди. Погрижи се за това. Дворецът има нужда. Биха могли да се сложат асансьори, нали… Рампи, такива неща. Да се помогне на инвалидите да станат част от обществото.

— Аха, разбирам. — Това беше възможно. Хората щяха да оценят това като знак, че управлението се променя и модернизира. — Изглежда добра идея. Не бях помислял за това.

Тя леко се намръщи.

— А на употребилите алкохол не трябва да се позволява да шофират.

Ранд си припомни казаното от лорд Филип за родителите й, загинали при катастрофа, причинена от пийнал си мъж. Нищо чудно, че се бе отказала от тази тяхна назадничава страна. Ужасно му се искаше да поправи някак нещата.

— Права си. Не трябва да шофират.

— А пътните знаци са отвратителни. Оправи ги, окей?

— Окей. — Беше готов да й обещае всичко, даде си сметка той поразен. Кога беше станал толкова уязвим спрямо нея? Това беше странно чувство, не съвсем комфортно.

Тя въздъхна.

— А жените — би трябвало да ги допускат в държавните университети. Тези правила са наистина скапани.

— Скапани, така ли? — Едва успя да сдържи усмивката си при жаргонната дума. Отдавна би трябвало да я упои; щеше да се открие по-рано пред него. Нямаше и представа, че толкова много идеи се въртят в главата й. — Преставаш ли някога да мислиш, Никол?

— Ъхъ. — Тя поклати глава. — Много има да се върши. — Миглите й потрепнаха и очите й взеха да се затварят. Тя измърмори нещо и той трябваше да се напрегне, за да я чуе. — Благодаря, че ме оставяш да помагам, Ранд. Това означава много за мен.

— И за мен — прошепна той, поставяйки ръката си върху нейната.

Тя не отговори. По това как гърдите й се надигат и спускат, разбра, че е заспала. Но все още не можеше да си наложи да си тръгне. Беше запазил времето до пет часа за пикника. Този път нямаше закъде да бърза.