— Но, ваше височество, аз не мисля…

Той излезе, преди тя да успее да изкаже протеста си.


— Намирате храната за незадоволителна, госпожице?

Ранд гледаше как Никол се усмихва на прислужника с бели ръкавици, който се въртеше край тях. Чинията й с храна, буквално недокосната, стоеше на ниската преносима масичка, поставена между двамата.

— Не, разбира се. Много е вкусна — погледна го тя. — Изключителна е, благодаря. Просто ядох много на закуска.

Прислужникът се усмихна на тактичния й отговор.

Докато Никол отговаряше с присъщата си деликатност, Ранд забеляза, че тя продължава да се държи резервирано — най-малкото с него. Почувства се засегнат. Решил бе да разбере причината за това нейно поведение. Изобщо не беше сигурен защо това е толкова важно — важно беше и толкоз.

Тя се беше преоблякла за пикника в джинси и памучна риза, а косата си бе вързала с пъстро шалче. На раменете й бе метнат пуловер — през май често се захлаждаше рано, въпреки че в момента се наслаждаваха на слънчево и безоблачно време. Макар че цели десет години беше живяла далеч от страната, явно не беше забравила колко е променливо времето в края на пролетта. Което означаваше, че усеща инстинктивно родната си страна.

Зае се да изучава профила й, докато тя наблюдаваше прекрасната гледка с Фортинбло в далечината. Червените покриви, църковните кули, парковете и спретнатите, чисти улици имаха вид на изображение от пощенска картичка. Позата й беше скована и едва ли не официална, въпреки факта, че беше седнала на земята — с подвити под себе си крака и изправен гръб. Излъчваше ярко и студено сияние, като скъпоценен камък, върнат най-сетне в обковката си.

Столицата Фортинбло, която Никол изучаваше толкова внимателно, изразяваше същността на страната: Старият свят, съчетан с Новия — макар и донякъде неохотно.

Той въздъхна. Каледония беше всичко за него. Страната, която един ден щеше да управлява, през вековете беше ставала център на различни европейски култури. В нея се усещаше френско, швейцарско и английско влияние. Тъй като беше толкова малка, тя се беше борила яростно да запази своята идентичност, въпреки посегателствата на по-мощните й съседки. И все пак беше дошло време Каледония да работи с външния свят, вместо да се крие от него. Той беше усетил, че Никол разбира това и споделя неговите чувства. Поправка правеше го преди.

Напук на нейната формалност той се просна в цял ръст на одеялото и подпря главата си с ръка.

— Още вино, ваше височество?

Прислужникът, застанал зад Ранд, направи жест с бутилката към полупразната му кристална чаша. Ранд се пресегна и взе бутилката от него.

— Благодаря. Можете да тръгвате. Вземете каретата.

Прислужникът се поклони и двамата с неговия спътник тръгнаха към теглената от коне карета, която беше довела Ранд и Никол в това идилично кътче на имението от хиляда акра. И все пак не бяха сами. През дърветата Ранд улови отблясъци от униформите на дворцовите стражи. Двама бяха застанали недалеч, но извън полезрението им — така, че да не се натрапват в уединението им, но и да осигурят защита в огромното имение, което беше толкова леснодостъпно за публиката.

Ранд беше наясно, че всички останали ще сметнат за глупаво желанието му да остане сам със служителката си. Ако до него седеше лейди Патриша, той не би освободил прислужниците. Но с Никол искаше да проведе нещо повече от повърхностен разговор, както би направил с лейди Пат. Имаше намерение да свали бариерите, които тя бе издигнала между тях. Владееше го непреодолимия страх, че ако не се противопостави веднага на новото й отношение, ако не успее да я спечели отново като приятел, никога не би могъл да го направи. Отказваше да я остави да се изплъзне. Тя беше запълнила една празнота, която той едва съзнаваше — в нея беше открил човек, споделящ визията му за Каледония, човек със страст, силно горяща като неговата.

Никол отмести встрани почти недокоснатата си чиния.

— Знам, че вероятно не сте имали възможност да прегледате информацията за компютрите, след като бяхте зает цялата сутрин, но мога да се опитам да отговоря на въпросите ви, ако имате такива.

Хладният й тон го подразни.

— Имам доста въпроси, Никол. Но можем да обсъдим компютърния проект по-късно. — Той се изправи и седна, после напълни отново чашата й с вино.

Звънкото почукване на гърлото на бутилката в почти пълната й чаша я накара да трепне.

— За мен достатъчно, моля. Не съм свикнала да пия през деня.

— Не си планирала нищо важно за по-късно, нали?

— Не, но…

— Виното ти харесва, нали? Така каза.

— Да, много. Но…

— Наслаждавай му се, Никол — подкачи я той с престорена сериозност. — Това е заповед.

Тя му хвърли неспокоен поглед, преди да приеме предизвикателството и да вдигне чашата с ръка.

— Добре тогава. Така ще направя.

Той се усмихна, докато я наблюдаваше как отпива една глътка. Добре. Вече започваше да сваля бариерите.

Поне така си мислеше — докато тя не остави чашата и не извади бележника от раничката си. Отвори го на коленете си.

— Попитах Джералд каква е програмата ви през следващите две седмици. Може да се опитаме да направим така, че лейди Монпелие да ви придружи на поло мача на единайсети май в Харвест гардънс. Ще й бъде лесно да присъства, тъй като живее тук, във Фортинбло. Обаче следващите няколко кандидатки са от други страни и ще трябва да им дадем достатъчно време да вместят програмите си във вашата. Може би…

Ранд грабна бележника от ръката й и го захлопна пред стреснатото й лице. Пусна го отново в раницата й.

— Когато те помолих да дойдеш на пикника, нямах намерение да говорим по работа. Не съм някакъв експлоататор, Никол…

— Не, ваше височество. Не съм и го мислела. — Тя му хвърли внимателен и предпазлив поглед. — Прекрасен ден, нали? — Въпреки тези думи тя потърка раменете си.

Разговорите за времето не интересуваха Ранд.

— Кажи ми какво се върти в главата ти.

— Нищо. — Тя изправи гръб и сгъна спретнато салфетката си, като че ли искаше да покаже, че що се отнася до нея, пикникът е приключил. Но нямаше как да се върне в двореца без него. — Би трябвало да се връщаме. Става късно.

— Глупости. Малко след един часът е. — Той премести встрани малката масичка, както си беше с чиниите и всичко останало. След това приседна по-близо до нея. — Да не би да съм направил нещо, което не е трябвало?

— Не, разбира се, че не, ваше височество.

— Ако е така, просто ще трябва да ми кажеш, и аз…

Без да съзнава какво прави, той сложи ръка на коляното й.

Сякаш я удари с електрически ток. Тя рязко се дръпна, после побърза да се изправи. Направи няколко крачки към ширналата се долу панорама с изправен гръб и скръстени ръце.

— Не е ли прекрасна гледката? — изчурулика бодро тя. — Никога не съм виждала града толкова красив.

Ранд се изруга. Защо не си беше държал ръцете мирни? С това пъстроцветно като дъгата шалче в косата си тя му напомняше за колибри, излетяло, преди да успее да го сграбчи. Щеше да му трябва мрежа. Много голяма мрежа.

Хрумна му нещо, не особено успокоително. Поколеба се, без да е сигурен дали му се иска да узнае истината, и все пак желаещ повече от всичко да я научи. Прочисти гърлото си и се реши.

— Да не би да изпитваш носталгия, Никол? Може би ти липсва твоят… приятел?

Тя сви рамене.

— Носталгия? — повтори тя, като че ли нарочно изпуснала втората част на въпроса. — Не — отговори тя с известна изненада. — Изобщо. Липсват ми приятелите, да. Но не изпитвам носталгия.

— Може би, защото си у дома — предположи той.

— Да, може би.

Той не можеше да остави нещата недовършени.

— И… той не ти липсва?

— Той?

Ранд затаи дъх, едва успя да произнесе думите.

— Твоят любим.

— Нямам… — започна тя. След това се обърна с лице към него. — Всъщност не мисля, че би трябвало да обсъждаме това — додаде. — То няма отношение към моята работа тук, нали?

Кой, по дяволите, се интересуваше дали има отношение или не?

— Да не би мъжете в Ню Йорк да са слепи или ненормални, или и двете? — не се сдържа той.

Тя отбягна погледа му, но бузите й силно порозовяха.

— Не, всичко е заради… заради мен. Все нещо не беше наред. За да се случи. — Сякаш разтревожена, че е признала твърде много, тя се обърна с гръб към него.

Погледът му отскочи към стегнатото й стройно тяло и той веднага разбра. Въпреки че беше трудно за вярване, тя никога не беше спала с мъж. Никога не е била помитана от страст. Нито един мъж не я беше събличал разголвайки я изцяло, за да я докосне, да я вкуси. Не беше усещал пламналата й кожа до своята, ненаситната прегръдка на краката й около кръста си.

Кръвта забушува в слабините му, а тялото му реагира яростно и напористо. Изведнъж почувства джинсите си твърде тесни. Слава Богу, че се бе загледала в града, помисли си той обезсърчен. Доста време беше минало, откакто бе спал с жена, но нямаше смисъл да си мисли за Никол — неговата Никол — по такъв похотлив начин. Тя му беше нужна за нещо повече от едно търкулване в леглото.

И никога нямаше да я докосне. Не беше спал с жена повече от година, а сега, след като баща му засили натиска си върху него, беше решил да изчака, докато намери жената, за която щеше да се ожени. Може би идеята беше глупава, като се имаше предвид колко малко означаваше сексът за него в миналото. Но искаше бракът му да означава нещо повече.

Изчакването вероятно влизаше и в плановете на Никол. Той се усмихна на странното съвпадение, после тихо се засмя.

— Старомодна си по душа, нали? Чакаш годежния пръстен или най-малкото — истинската любов. Може да живееш в Ню Йорк, но си калдонийка до мозъка на костите си.