От друга страна, копнееше да узнае къде изчезва непрекъснато Ранд. И все пак ако действително знаеше с кого е принцът и какво прави… Не! Не искаше да знае.

Тя докосна брадичката си и погледна към диванчето, на което Ранд обичаше да присяда, когато я посещаваше. Как ли се държеше с любовницата си? Преди да се срещне с него, би помислила, че е незрял, разглезен непрекъснато изискващ внимание. Може и да беше такъв. Но съдейки по това, което бе видяла, не можеше да не заключи, че сигурно се държи мило и внимателно с нея.

Неговата любовница — без съмнение някоя чувствена красавица, която умееше да го задоволи. Вероятно прекарваха времето си като караха ски, возеха се на яхти, вечеряха на светлината на свещи. Правеха любов.

Престани, укори се тя. Престани, ти казвам. Застана на балкона и се загледа в обширната морава обградена с пъстри цветни лехи, но почти не обърна внимание на ведрата им красота. Защо би трябвало да се тормози, че той се забавлява с жени, че може да има любовница? Едва ли беше първият човек от кралско семейство с любовница. Не можеше и да го вини, че иска да избяга от тегобите на дворцовия живот, като си позволява някои лични удоволствия.

Удоволствия. При тази дума силно стисна клепачи. Тя звучеше толкова чувствено, толкова необуздано. Изгори я отвътре, опали я там, където никой друг не можеше да забележи. Нямаше никакво право да съди принц Ранд и положително нямаше никакво право да изпитва този силен, болезнен копнеж, който нямаше нищо общо с работата й тук.

Той, разбира се, беше красив. Да, неговата компания и доставяше удоволствие. Разбираха се добре. Но през цялото време, прекарано заедно, той нито веднъж не бе престанал да бъде принц.

Вдъхна дълбоко чистия пролетен въздух. Поне не подозираше за чувствата й. Той беше забранена територия, точно така — и не трябваше да забравя това. Не можеше да си позволи да си играе с огъня, дори скрито в мислите си.

И определено не в реалния живот. Щеше да запази дистанция. Никакъв смях, никакви шеги повече. Трябваше да внимава какво говори, как се обръща към него. Да престане да го пуска в апартамента си късно вечер — нещо, което той изглежда не очакваше от останалите си служители.

Телефонът в апартамента й рязко иззвъня. Доволна от това прекъсване, Никол се върна в стаята и вдигна слушалката на телефона до бюрото си.

— Госпожице Олдридж? — Беше Джералд. — Принц Ранд току-що пристигна и иска да говори с вас.

Никол се опита да потисне вълнението си при думите на Джералд. Днес бездруго очакваха принца да се завърне по някое време.

Да, но той иска да те види веднага. Не иска да чака, напомни й един вътрешен глас.

Заради новия проект, несъмнено. Това беше. Каза на Джералд, че ще отиде веднага, и приготви дебелите си папки.

Когато стигна до офиса на принца, видя Джералд да стои до бюрото на Ранд с разтревожен израз на добродушното си лице. Ранд разглеждаше някакъв документ на бюрото си.

— Тази сутрин ви очакваха на закуска на лигата за опазване на архитектурните паметници, ваше височество — изрече с отсянка на укор Джералд. — Мислех, че ще се върнете снощи, иначе бих уведомил секретаря на кралицата.

— Майка ми беше там, нали? — попита Ранд без всякакъв интерес.

— Знаете, че искат да видят вас, сър.

Нищо изненадващо, помисли си Никол. Кралицата на Каледония не беше твърде популярна. Не като своя син плейбой.

— Не се измъчвай за това, Джералд — рече кротко Ранд, докато прелистваше документа. — Сигурен съм, че са били доволни от присъствието на кралицата. — Започна да потупва джоба на ризата си и Никол забеляза, че носи плътно прилепнали джинси и непретенциозна риза с разкопчани горни копчета. Тези дрехи определено му отиваха.

Несъмнено неговата любовница мислеше същото — за да го задържи толкова дълго, че да пренебрегне ангажиментите си. Никол се подразни от липсата му на чувство за отговорност и се вкопчи в раздразнението като щит срещу неговия чар, докато го наблюдаваше мълчаливо.

— Знам, че сложих този списък тук някъде — промърмори Ранд, като говореше по-скоро на себе си, отколкото на Джералд. — Тук беше.

— Опитайте най-горното чекмедже, ваше височество — предложи Джералд.

Ранд отвори чекмеджето и извади оттам няколко листа.

— Аха! Искам да й покажа това, когато тя… Вдигна поглед и видя Никол, която чакаше до вратата. На лицето му се появи широка усмивка и той извика бодро. — А, жената, която никога не закъснява.

Никол не се усмихна в отговор. Беше решила да се държи на разстояние. Не би трябвало да го окуражава.

Но той продължаваше да я гледа така, сякаш тя държеше тайния ключ за кралството. Изправи се и тръгна към нея, посочвайки купчината папки в ръцете й.

— Не ми казвай, че всичко това…

— Това е нашият проект, да — кимна тя.

Изпита тръпка на задоволство, че го е впечатлила. Но успя да запази безстрастния израз на лицето си.

— Господи, май доста работа си свършила. Дай ми ги. — Той взе тежката купчина папки от ръцете й, сложи ги на масичката за кафе и седна на дивана до тях. — Да видим какво си донесла.

— Сър, може ли да ви напомня, че нямате много време — намеси се Джералд.

Без да му обръща внимание, Ранд започна да прелиства първата папка.

— О, ето! — Той й подаде листа, който бе извадил от чекмеджето. — Тук са някои мои мисли по проекта. Мислех си, че ако имаш време…

— Ще ги прегледам веднага, щом мога — довърши тя вместо него.

— Благодаря, Никол.

Топлината на неговия взор проникна във всяко едно от сетивата й. Тя се насили да погледне встрани в опит да запази равновесието си.

— Следобедът ви е предназначен за пикника с лейди Патриша — намеси се пак Джералд от другата страна на масичката. — Опитах се да разхвърля ангажиментите ви от сутринта, но все пак след деветнайсет минути ви предстои интервю с репортера на списание Калдониън уърлд.

— Среща с пресата? — изненада се Никол.

— Така изглежда — рече Ранд сухо. — Редовното интервю… Намери ли вече принцът своята принцеса…

— Искаше ми се да можете да им кажете нещо — смотолеви Никол. Беше съвсем искрено. Липсата на новини по този въпрос говореше зле за нейната собствена работа.

През задната врата влезе още един човек. Никол беше разбрала, че от другата страна на тази врата има стъпала, които водеха директно към частните апартаменти на Ранд. Тя никога не ги използваше.

Позна, че това е Арманд — дребен, сух човечец с тънки, намазани с восък мустаци, които сигурно са били на мода преди сто години. Обикновено виждаше камериера на Ранд на горния етаж, но днес той беше донесъл дрехите на Ранд тук. На златни закачалки висяха черен костюм, бяла риза и вратовръзка в калдонийско зелено.

— Официалният ви костюм е готов, ваше височество — информира той.

Ранд вдигна поглед незаинтересовано, после пак го сведе към папката.

— Непрекъснато иска да ме облича — промърмори той на Никол с конспиративен тон. — За него сякаш съм някаква грамадна кукла.

Тя не успя да сдържи усмивката си при забележката. Да се облича Ранд не беше толкова лош начин за прекарване на времето. Погледна към ризата, пъхната в тези прилепнали към тялото му джинси. Когато беше в Ню Йорк, рядко беше виждала снимки на Ранд в такова небрежно облекло, освен на мътни и неясни снимки, направени от папараци, каквито «Аристократи» отказваше да купува.

След пристигането си в двореца беше забелязала, че Ранд носи такива дрехи, когато не му предстоят официални срещи. Искаше й се и светът да види също като нея и тази друга негова страна. Небрежно елегантният вид положително му подхождаше. Придаваше му една суровост, контрастираща с обичайната му изтънченост.

— Защо изобщо трябва да се преобличаш? — попита тя тихо.

— За да поддържам фасадата, защо иначе? — изсумтя той, като че ли отегчен от темата. — Това са изумителни цифри, Никол. Да не би да искаш да кажеш, че с внедряването на информационни системи производителността може да се увеличи толкова много?

Никол трябваше да признае, че е впечатлена от силното желание на Ранд за работа. Този човек бе изпълнен с противоречия.

— Да, аз открих…

— Ваше височество — прекъсна я Джералд, поглеждайки разтревожено часовника си. — Вече имаме само петнайсет минути. Все още ви предстои да се преоблечете. Имате само двайсет и пет минути за интервюто, после ви предстои среща с комитета по селскостопански въпроси. Препоръчвам ви да не закъснявате. Неговите членове са все още разстроени относно забележките ви миналата есен, че лозарството не е достатъчно като поминък за Каледония.

Ранд въздъхна и затвори папката.

— Добре — изправи се и протегна ръка към костюма, който камериерът му подаде.

— Недей — изрече Никол импулсивно.

Ранд пое закачалката и я погледна.

— Недей… какво?

— Не го обличай. Ето. — Тя направи няколко крачки към него и взе закачалката с костюма от ръката му. — Свали сакото и го разтвори. — Сложи го върху ризата. Но не сменяй останалите дрехи.

— Това е неприемливо — процеди Арманд, като скръсти решително ръце. Погледна към Ранд в очакване той да потвърди думите му.

Ранд не му обърна внимание. Вдигна вежди и погледна към Никол.

— И причината за това е…

Тя вдигна сакото с окуражителен жест.

— Хайде, опитай.

Ранд сви рамене и навлече сакото. Подръпна го оттук-оттам, след това огледа облеклото си, доколкото успя без огледало.

— Да — изрече Никол и въздъхна със задоволство. Изглеждаше едновременно изискан и непринуден, елегантен и естествен. Направо казано — великолепен. — Това е идеално. — Без да помисли, тя застана пред него и започна да оправя яката на ризата му. Вдигна поглед и го улови да я гледа с весела искрица в очите.