— Моля ви, Теди, побързайте! Сигурен ли сте, че имате верния адрес? Не могат ли конете да препускат малко по-бързо?

— Разбира се, че имаме адреса на графа, мис, и конете препускат, колкото могат — прозвуча измъченият отговор. — На последното кръстовище за малко не смазахме онзи мил джентълмен.

„Милият джентълмен“ бе размахал юмрук подире им и бе изразил на висок глас съмненията си в уменията на кочияша. Сабрина обаче подскачаше неспокойно на седалката, сякаш можеше да накара конете да летят. Вятърът изтръгна няколко къдрички от небрежно забодения кок. Дъждът беше почистил лондонските улици и въздухът ухаеше на свежест.

За Сабрина целият свят, дори окъсаният просяк, клекнал пред къщата на Морган, беше прекрасен и изпълнен с надежда.

Каретата спря пред скромна дървена къща. Сабрина беше толкова възбудена, че едва не размаза носа на слисания Теди, когато отвори вратичката на каретата.

— Инвалидният стол, Теди! Аз ще държа вратата, а вие го донесете.

Когато Теди отиде да отвърже стола, привързан отзад на каретата, Сабрина си каза с усмивка, че много скоро вече няма да се нуждае от услугите му.

Макар че вече не издържаше, тази мисъл извика в очите й особен блясък.

Преди Теди да се е върнал със стола, вратата на къщата се отвори и на прага застанаха мъж и жена. До ушите й достигнаха весело бъбрене и висок мъжки смях. Когато жената се обърна, шалът се плъзна от главата й и разкри гъста кестенява коса със сребърни нишки.

Сабрина падна тежко на седалката.

Зад двамата се появи още един мъж. Дяволски красив, леко разрошен великан с небръсната брадичка и две редици ослепително бели зъби. Брадатият го удари по гърба и се обърна да си върви. Но само след една крачка спря, извади от джоба си пълна кесия и я хвърли в ръцете на великана.

Сабрина проследи с изумен поглед родителите си, които вървяха с леки стъпки по улицата. Морган остана още малко на прага, като ухилено подхвърляше тежката кесия в ръцете си, сякаш искаше да провери колко монети съдържа. После си влезе и шумно затръшна вратата след себе си.

Трийсет сребърника.

Тази грозна мисъл се появи в главата й заедно със спомена за страстните думи на Морган в подземието на Камерън Мейнър. Тогава страстта му нямаше нищо общо с нея.

„Те са всичко, което имам. Всичко, което съм. Готов съм да направя всичко за тях.“

Заради сънародниците си той бе встъпил в романтична връзка с дъщерята на Дугъл Камерън и имаше право да се радва на щедрото заплащане. Сега кланът му беше малко по-заможен от преди.

Сабрина си спомни двойката, която бе зърнала на оживената търговска улица, спомни си и чувството, че някой я следеше. Дали през тези месеци родителите й бяха присъствали отдалеч в живота на дъщеря си? Всяко падане, всеки гневен изблик, всяка злобна дума? За да не захълца истерично, тя притисна ръка към устата си.

Дали това беше цялата сума за услугата на Морган или всяко от посещенията му се заплащаше отделно? Колко струваше нежната усмивка? Целувките? Ами последната нощ? Явно тримата бяха отпразнували събитието. Може би Морган им бе описал в подробности случилото се през нощта? Изведнъж споменът за топлите му устни върху кожата й загорча като пелин и тя затвори измъчено очи.

Съзнанието за претърпяното унижение изгори гърлото й.

Баща й беше готов на всичко за нея.

А Морган беше готов на всичко за своя клан.

Даже Ев щеше да одобри злокобната хитрост и неумолимата логика на този дяволски план.

След тежка борба с инвалидния стол Теди се появи на вратичката със зачервено лице. Сабрина погледна с безкрайно отвращение злокобното съоръжение, купено с парите на баща й, и го намрази дори по-силно от хората, които я бяха измамили.

— Отнесете го обратно — заповяда тихо тя. Бедният момък я погледна слисано.

— Но, мис, нали току-що казахте…

— Няма значение какво съм казала. Махнете това чудовище. Не искам да го виждам никога вече.

Тя затръшна вратичката на каретата. След известно време Теди погледна предпазливо през прозорчето и попита:

— Къде отиваме, мис?

— Връщаме се — отговори тя, загледана в някаква точка пред себе си. — Върнете ме у дома.

Глава 30

Само след час родителите на Сабрина се появиха в къщата на Хановър Скуеър, изпълнени с радостно очакване. Съкрушената Беа ги отведе в утринния салон, където Сабрина седеше зад красивото писалище на леля си. Дугъл и Елизабет се втурнаха сияещи към детето си, разтреперани от вълнение.

— Милата ми!

— Ето я най-после моята принцеса! Толкова ни липсваше!

Сабрина хладно им поднесе бузата си за целувка, сякаш се бяха разделили само преди час. Камерънови размениха многозначителни погледи. Спокойствието на Сабрина беше само номер!

След като си размениха няколко учтивости — как са братята, как напредва пролетната сеитба в Камерън, — баща й се покашля и си наложи сериозно изражение. Извади от джоба си сгънат лист хартия и й го подаде.

— Мисля, че не е нужно да ти казвам защо дойдохме, Сабрина. Най-после получих документите за анулиране.

— Винаги ли трае толкова дълго, когато трябва да се анулира един брак? — попита рязко Сабрина.

Родителите й се спогледаха виновно и промърмориха нещо за „съмнения“ и „необикновени обстоятелства“.

— Но вече ги имаме — заяви енергично баща й и разгъна листа с величествен жест. — Трябва само да подпишеш под съдийския печат и ще се освободиш завинаги от онзи ужасен Макдонъл.

Той размаха документа пред носа на Сабрина, уверен, че тя ще откаже.

Сабрина изтръгна хартията от ръката му и я разгъна върху писалището. Майка й я погледна уплашено. Дугъл промърмори нещо неразбрано и Сабрина усети, че беше само на косъм от признанието. Без да си прави труда да прочете грамотата, тя потопи перото в мастилницата и написа името си под служебния печат, избягвайки всякакви завъртулки. Посипа подписа си с пясък, изтърси го в кошчето и го върна на баща си.

— Свършихме и тази работа. Можем ли най-сетне да тръгваме?

— Да тръгваме ли? — попита неразбиращо баща й и стисна хартията с такава сила, сякаш се готвеше да я разкъса. — Но къде, за бога?

Елизабет извади дантелената кърпичка от джоба си и на лицето й се изписа безнадеждност.

— Искам да си ида в къщи — заяви твърдо Сабрина. — Моят дом е в Камерън. Вещите ми са готови и чакат в коридора.

— Както желаеш, момичето ми — отговори бащата. — Щом искаш да си идеш у дома, тръгваме веднага. — Той се обърна, сякаш не понасяше повече да я гледа, и се отдалечи с тежките стъпка на мъж, остарял с десет години.

— Татко — извика подире му Сабрина и протегна ръце. — Трябва да ме отнесеш до каретата. Нима си забравил, че не мога да ходя?

* * *

Същия следобед, точно в два часа, Морган Макдонъл изкачи стълбището към градския дом на семейство Белмонт, едва крепейки в ръцете си огромен букет парникови рози. Беше събрал цялото си самообладание, за да не дойде по-рано, но имаше усещането, че толкова важен повод изисква известна официалност.

Той почука настойчиво. Отвори му не икономът, а млада прислужница с луничаво лице и разплакани очи. Момичето беше толкова заето с мъката си, че изобщо не се учуди на прекрасния букет.

— Веднага ще повикам нейна светлост, сър. — Беа обърса носа си с престилката и го придружи във вестибюла. — Моля за прошка, сър, сигурно изглеждам ужасно. По-рано бях готова да направя всичко, за да се отърва от нея, но сега, когато тя наистина си отиде… — Тя захълца задавено.

В ден като този Морган не искаше никой да страда.

— Успокой се, момиче. Не виждам причина да се вълнуваш така. Сигурен съм, че мис Енид често ще гостува в дома си, например за Коледа и Великден. Трябва да се радваш, че съпругът й възкръсна от мъртвите. Детето има нужда от баща.

— Аз също се радвам за мис Енид, сър. Говорех за младата мис.

— За младата мис? — повтори Морган обзет от мрачно предчувствие, и спря като закован.

Слугинята продължи напред.

— Да, сър. За мис Сабрина.

Морган изпусна розите, втурна се след нея и я сграбчи за раменете. Обърна я към себе си и претърси обляното в сълзи лице за истината, която всъщност не искаше да узнае.

— Сабрина? Сабрина е заминала? Кога? Къде?

Беа заплака още по-силно, уплашена от този грамаден мъж.

— Родителите й дойдоха да я вземат. Отведоха я в Шотландия.

Без да иска, Морган я разтърси.

— Кога? Кога заминаха?

— Преди няколко часа. Мисля, че тръгнаха точно в десет.

В душата му се бореха противоречиви чувства. Объркване. Гняв. Отчаяние. Още един от номерата на Камерънови. Но чий беше този път? На Дугъл или на Сабрина?

Без да обръща повече внимание на плачещото момиче, той се втурна към вратата и по пътя си стъпка розите.

Глава 31

Конят на Морган хвърчеше по зеленото торфище и обкованите с желязо копита почти не докосваха земята. Морган затвори очи и за миг изпита чувството, че отново се носеше на гърба на Поках с вятър в косите и аромат на свобода в носа.

Но Поках беше мъртъв, а той бе разбрал, че има неща, по-скъпи от свободата. По-скъпи дори от собствената гордост. Гордостта му заповядваше да се върне в Макдонъл Касъл и да събере клана си за нападение срещу коварните Камерънови.

Вместо това той препускаше съвсем сам към Камерън, за да завладее окончателно сърцето на проклетата жена, която обичаше повече от всичко на света. Единствено новият яркоцветен тартан беше компромис към гордостта му.

Над хоризонта бяха надвиснали виолетови облаци. Небето бавно потъмняваше. Сапфиреното синьо беше точно като очите на Сабрина. Пълната луна висеше над планините като замръзнала перла. Морган насочи коня си към нея и се помоли да не закъснее. Трябваше да улови луната, преди да се е изплъзнала завинаги от ръцете му.