Тереза Медейрос - Шепотът на розите

Лицето на Морган беше като на статуя от полиран мрамор. Чертите му бяха неземно красиви и нищо не намекваше, че са способни на човешка усмивка или намръщване.

Сабрина искаше да го мрази, искаше да се отвращава от доверчиво сгушената до него висока и дългокрака красавица. Но нали тя му желаеше точно това: жена, която да ходи навсякъде с него, която да танцува и да му даде всичко, на което тя не беше способна.

Въпреки това Сабрина не можеше да откъсне поглед от двойката. Копнежът, който бе изпълнил цялото й същество, стегна гърлото й и тя едва поемаше въздух. Когато я видя, Морган смръщи чело, но може би това беше само играта на светлини и сенки, която играеха свещите. Оркестърът отново засвири и Морган изведе партньорката си на танцовата площадка за красив менует.

Морган безмълвно се проклинаше за глупостта си. Трябваше да напусне Лондон още преди седмица. Изпълняваше сложните въртения и фигури на танца с безупречна грация, а неподвижното му лице скриваше обърканите чувства и мисли по-добре от всяка маска. Постъпи глупаво, като допусна Раналд да го убеди да останат още една вечер, след като дори отчаяните молби на Елизабет Камерън не бяха намерили отклик в сърцето му.

Съзнаваше, че гостите наблюдаваха с интерес и него, и Сабрина. Естествено беше да очакват продължение на скандала.

Морган не беше очаквал да намери Сабрина като принцеса на трона си сред веселата суетня на бала. Той рискува бърз поглед към нея и сърцето му се изпълни с гордостта на собственик. Неговата принцеса. В проста бяла рокля, със скръстени ръце и красиво сплетени коси тя беше като невинното малко момиче от миналото, което с готовност и без задни мисли му бе предложило любовта си. Но тя вече не беше някогашното малко момиче. Тя беше жена, неговата жена и позата й издаваше колко ранима беше в момента.

Той се насили да съсредоточи вниманието си върху танца и й обърна гръб. Защо не бяха заминали още преди седмица? Наистина, трябваше му доста време, докато убеди Дугъл, че се отказва окончателно от отговорността за дъщеря му. Оттогава носеше в себе си горчивия спомен за нещастния, изпълнен с обвинение поглед на Елизабет.

— Под вашата перфектна учтивост е скрита дива страст, милорд — изрече тихо партньорката му, затрепка с дългите си мигли под обсипаната с бисери маска и понижи гласа си до изкусителен шепот: — Може би трябваше да останем в жилището ми и да отпразнуваме вечерта в усамотение…

Морган беше дошъл на бала с намерението през тази последна нощ в Лондон да се забавлява като истински Макдонъл. Беше получил безброй покани, но бе избрал тази млада, овдовяла контеса, защото русите й коси и елегантната, дългокрака фигура бяха най-доброто противодействие на спомена за тъмната, тайнствена красота на Сабрина.

Той отказваше да погледне на тази своя стъпка като на изневяра. Още утре сутринта Сабрина щеше да постави подписа си върху официален документ и бракът им не просто щеше да приключи, а щеше да бъде заличен, сякаш не бе съществувал.

Той поднесе пръстите на партньорката си към студените си устни.

— Боя се, че имате право, милейди. Направих голяма грешка, като дойдох тук.

Той я хвана за лакътя, за да я поведе към вратата, изпращайки по дяволите предателя Раналд, когато менуетът отзвуча и оркестърът засвири прастара мелодия от Шотландия.

Морган затвори очи. Много скоро престана да чува цивилизованите звуци на арфата и виолата, а само горчиво-сладката смес от гайда и тромпет. Ев и мъжете от клана се носеха в ритъма на танца в един друг, в един чужд свят. Той отвори бързо очи и видя Раналд, който се промъкваше зад оркестъра. Много скоро разбра защо братовчед му беше помолил за тази необикновена песен.

Няколко танцьори се опитаха да намерят подходящи стъпки, но не постигнаха успех. Повечето се отправиха към бюфета. Макар да знаеше, че прави грешка, Морган се обърна да види за последен път законната си съпруга.

Тя гледаше унесено танцьорите и той откри на лицето й не очакваното ожесточение, а меланхоличния копнеж на детето, видяло съкровище, което никога няма да притежава.

Той измърмори някакво извинение пред обърканата контеса, прекоси почти празната танцова площадка под любопитните погледи на гостите и предложи ръката си на Сабрина.

Присъстващите зяпнаха смаяно, когато високият му глас отекна в залата:

— Желаете ли да танцувате с мен, милейди?

Сабрина погледна втренчено една точка на височината на хълбока му и прехапа долната си устна. Немаскираното лице разкриваше ясно чувствата й. Несигурност по отношение на онова, което той очакваше от нея. Страх, че това беше поредната му жестока шега. И предпазлива надежда, че беше станало чудо.

Морган спря да диша. Той не смееше да се надява на нищо.

Изведнъж Сабрина тръсна решително глава. Какво я е грижа за подигравките на гостите! Тя го погледна с доверие и сложи ръка върху неговата. Очите й заблестяха с нова светлина.

— За мен е чест, сър.

Гостите проследиха със затаен дъх как той се наведе към нея, вдигна я и я сложи като дете на гърдите см.

Сабрина обви с ръка мускулестата му шия, поддаде се на изкушението и потърка буза в топлата, добре позната кожа. След злополуката за първи път усещаше такъв прилив на живот.

Малкото танцьори се оттеглиха, когато Морган застана в центъра на танцовата площадка със Сабрина на ръце, опрял буза върху дебелата й плитка. Двамата изпълниха нов и в същото време прастар танц, по-стар от древната балада за любовта и загубата. По-стар от гръмотевицата, която внезапно удари покрива на балната зала.

Музиката замлъкна. Сабрина отвори очи, видя устата на Морган съвсем близо до лицето си и неволно отвори устни. Преди той да се е отзовал на поканата й, рязък мъжки глас разкъса тишината в залата.

— Веднага я пуснете! Нямате ли скрупули? Може би шотландските варвари се отнасят по такъв начин с дамите, но ние, англичаните, сме цивилизовани и не търпим подобни шокиращи представления!

Сабрина не знаеше да се смее ли или да плаче, когато на пътя им внезапно се изпречи Филип Маркъм. Морган си спести усилието да го смачка като досадна муха, защото изведнъж връхлетя Раналд.

— Варвари ли? — излая злобно той. — Варвари? Как, по дяволите, се осмелявате да наричате водача на клана Макдонъл варварин? Той се изкриви, докато стана най-цивилизованият човек в цял Лондон! Сега ще ти покажа кой е варварин, жалко конте!

Филип примигна стреснато. Все пак вродената самоувереност и възмущението устояха на атаката на маскирания дявол.

— Кой ви е пуснал тук? — попита той с остатъците от авторитета си. — Знае ли някой дали този мъж притежава покана?

Присъстващите отговориха на въпроса с вдигане на раменете. Повечето извърнаха глави. Никой не предложи да претърси войнствения чужденец.

Раналд смъкна маската от лицето си и перуката от главата и зае поза за бой.

— Виждаш ли тези юмруци? — попита подигравателно той. — Това е достатъчна покана да размажат надутата ти физиономия.

Когато циганската красота на Раналд се разкри пред очите им в пълния си блясък, зрителите шумно поеха въздух, а няколко от дамите бяха готови да припаднат.

Сабрина отпусна безпомощно ръце, когато Морган изрева оглушително:

— Дяволите да ме вземат! Както е вярно, че аз стоя тук и дишам, така е вярно, че ти си Натаниел Маклауд! Нат, ти, коварни негоднико! Казаха ми, че си мъртъв!

Раналд отпусна юмруци и гордо изпъчи гърди.

— Ти знаеш, стари приятелю, необходимо е повече от едно падане от каретата, за да унищожи един варварин шотландец.

С театрално хълцане, при което Коломбина щеше да побледнее от завист, Енид се хвърли към чужденеца.

— О, скъпи съпруже! Ти си жив!

Неспособни да понесат това ново вълнение, две от присъстващите дами паднаха в прегръдките на партньорите си. Сабрина огледа скритом актьорите и веднага й стана ясно, че тази драматична сцена е била планирана от двамата негодници.

— Но тя не може да бъде ваша жена — заяви с плачлив глас Филип. — Аз вече купих сватбената рокля. Аз ще се оженя за нея.

— Друг път ще се ожениш. — Раналд го цапна съвсем леко, но двама-трима мъже побързаха да се притекат на помощ на заплашения и в залата се възцари хаос.

Когато една кристална чаша прелетя съвсем близо до главата й, Сабрина се притисна към Морган. Той скри лицето й на гърдите си и я понесе през множеството, без да се тревожи от бъркотията.

— Няма ли да помогнеш на Раналд? — опита се да надвика шума и сърдито издуха дантеленото шалче, което влизаше в устата й.

— Той няма нужда от помощ — отговори спокойно Морган. Тя се надигна и видя над рамото му как Раналд удари главите на двама кавалери една в друга и двамата се строполиха безпомощни на пода. Гледката беше толкова комична, че Сабрина не можа да удържи смеха си. Раналд току-що й бе показал нагледно, че можеше да се справи и сам.

Дребен млад мъж се хвърли към Морган, опитвайки се да спаси дамата. Сабрина грабна една бутилка от бюфета, покрай който тъкмо минаваха, и цапна нещастното момче по главата, след което учтиво се извини.

— Тази постъпка е чест за клана Макдонъл — похвали я Морган. Щом се озоваха в едно сравнително спокойно ъгълче в близост до входната врата, той я пусна на пода и изкриви лице в неустоима момчешка гримаса. — Имам чувството, че съм попаднал в схватка между Грантови и Чишолмови. Какво ще кажеш?

Две жени профучаха покрай тях като фурии. Напудрените им лица бяха разкривени от гняв, ноктите готови да се забият в следващото мъжко лице.

— О, не знам — отвърна Сабрина, замаяна от близостта му и от последните събития. — Според мен Грантови са малко по-цивилизовани.