Когато той нахрани миещите мечки с шепа ядки, тя изведнъж изпита усещането, че някой ги наблюдава. Пазачът дремеше до вратата, Раналд и Енид стояха на няколко метра и си разменяха плахи погледи, иначе дворът между сенчестите арки беше напълно пуст. Тя вдигна рамене. Толкова отдавна не бе излизала между хора, че реагираше прекалено чувствително. Вероятно някой от хората, които беше видяла навън, бе пожелал да хвърли последен поглед към тайнственото „кралско височество“, нищо повече.

Тя усети как някой дръпна полата й и откри в краката си малка маймунка. Номерата на животинчето завладяха вниманието й и тя не забеляза как Морган даде знак на Раналд.

Братовчед му хвана Енид за ръка и я отведе в другия край на двора. Пазачът с червената ливрея ги последва. Отначало Енид се възпротиви, но когато пазачът започна да разказва историята на един нещастен виконт, посмял да влезе в клетката на лъва тя се заслуша с искрено въодушевление.

— Два пръста? — повтори с ужас тя. — Лъвът погълна ли ги или ги изплю?

Щом се увери, че тримата са далече, Морган се отпусна на колене пред Сабрина и топлите му ръце се плъзнаха под полите й.

— Какво правиш? — пошепна ужасено тя.

— Не си движила краката си от месеци. Трябва да накараме кръвта отново да циркулира правилно.

Без да сваля копринените чорапи, той се зае да масажира прасците й. Сабрина се вгледа като замаяна в главата му. Един рус кичур се бе изплъзнал от опашката, но тя устоя на желанието да го потърка между пръстите си и да го прибере на мястото му.

Лечението постигна бърз успех. Кръвта са качи в сърцето й, забуча в ушите й, изля се като гореща лава по цялото й тяло.

Но не стигна до краката й.

— Губиш си времето — изсъска тя. — Аз няма да проходя.

Морган вдигна глава и я погледна право в очите.

— От какво те е страх — че ще ходиш или че ще паднеш?

Сабрина се загуби в тъмнозелените дълбини на погледа му и изпита сериозното опасение, че вече пада. В погледа му нямаше и следа от съжаление, нищо, с което би могла да задоволи хленчещото чудовище, свило гнездо в душата й.

Връхчетата на пръстите му се плъзгаха хипнотизиращо по прасците й, мушнаха се в колянните ямки, качиха се до ръбовете на чорапите — и нежно погалиха голата кожа. Морган спря да диша, но в този миг крясъкът на маймуните сложи край на магията.

Той се зае отново с прасците й и ги размачка толкова силно, че Сабрина изплака от болка. В погледа му блесна разкаяние.

— Причиних ли ти болка?

„Не, но сигурно ще го сториш.“ Тя прехапа устни и поклати глава.

Без да си прави труда да обяснява какво искаше, той застана зад инвалидния стол, сложи ръце под мишниците й и я вдигна. Тя се замята във въздуха като скъпа кукла, той изрита стола под нея, постави я на краката й…

…и я пусна.

Сабрина стисна юмруци. Можеше да стои на краката си, но никога нямаше да се осмели да направи дори една крачка.

— Няма да играя тази глупава игра.

Морган я побутна леко и тя полетя напред като пиян моряк. Той успя да я улови в последния момент за дантелената яка на роклята и да я изправи.

— Много добре. Добро момиче. Днес те моля само за една крачка. Хайде, ще опитаме още веднъж.

Сабрина упорито стисна устни, но той я побутна напред. Този път не беше достатъчно бърз, за да я хване, тя направи крачка напред и успя при падането да се опре на коленете и дланите си.

Самодоволното мълчание на Морган беше по-шумно от развеселения рев на зяпащите маймуни.

Сабрина опипа камъните и проговори мрачно:

— Би трябвало по-често да метат този двор.

* * *

През следващата седмица тя опозна всеки квадратен сантиметър от лондонската земя. Гладкия, хладен мрамор в Уестминстърското абатство, луксозните персийски килими в магазините по Лудгейт Хил и особено мозайките на музикалната академия, чиито шарки по-късно избродира за леля си. Само гъстата трева в наскоро обновения увеселителен парк Воксхол даде кратък отдих на изнуреното й тяло.

Морган беше постоянно над, зад, пред и до нея — Морган, които я докарваше до лудост с уханието на сандалово дърво и бор, с упоритостта и сдържаността си, с непоносимото си добро настроение въпреки безбройните провалени опити да проходи. Морган Макдонъл беше чудовище, излязло от ада, много по-страшен от грозния си предшественик, граф Монтарей. Халбърт само бе събирал кожите на жертвите си. Морган се вмъкваше с дяволски талант в чужда кожа. Зад ушитите по мярка панталони и скъпоценните шалчета се криеше личният й зеленоок сатана. Той не и позволяваше да излезе от създадения от него ад.

Този Морган й беше познат от детството — упорит до полуда, дързък, нагъл, с весело святкащи зелени очи. Хуморът му беше сух, саркастичните забележки отваряха невидими рани, ироничната усмивка я преследваше и в сънищата й.

Този жесток тип заслужаваше единствено презрение. Въпреки това Сабрина живееше единствено за часовете, когато той се появяваше в къщата на вуйчо й.

Вече не й се позволяваше да се излежава по халат на дивана. Тя беше длъжна да изчака идването му напълно облечена, с изпънат гръб и пулсиращи мускули, върху коравото дърво на инвалидния стол. Даже грозният Халбърт не беше измислял подобни мъчения за нещастните си жертви.

Морган се появяваше всеки ден точно в два, отправяше няколко мили думи към вуйчото и лелята, изтръгваше усмивка от Енид и извеждаше дамите на разходка. Фактът, че лейди Маклауд всеки ден излизаше с братовчедка си и със загадъчния граф и вероятно беше на път да се впусне в ново приключение, следователно да стане непостижима за него, предизвика гнева на Филип Маркъм. В лондонските салони се разпространяваха какви ли не слухове за Морган и предаността му към сакатата млада дама. Той я водеше на театър, на чайове и на бал, където винаги оставаше до креслото й и дори не хвърляше поглед към танцуващите. Пред хората се държеше със Сабрина учтиво и деликатно, поради което жените го обожаваха, а мъжете, с изключение на Филип, му се възхищаваха. Само Сабрина го мразеше.

Много често, когато излизаше с него, Сабрина изпитваше същите опасения като в двора на Тауър. Обръщаше се да види дали някой не ги следи и зърваше неясна тъмна сянка, но си я обясняваше като илюзия в ярката светлина на пролетното слънце.

Един следобед, когато каретата на Морган навлезе в оживена търговска улица, Сабрина видя на един ъгъл брадат мъж и забулена жена и изпищя. Ала преди да стигнат до тях, навалицата ги погълна. Морган вдигна едната си вежда, сякаш се съмняваше в душевното й здраве, но тя се отпусна тежко на седалката и се запита дали пък не страда от носталгия много по-силно, отколкото й се искаше да признае.

Тя все още не разбираше защо Морган постоянно я водеше на обществени места. До края на втората седмица двамата бяха посетили всички интересни места в града с изключение на площада за екзекуции и лудницата. Той не се стараеше да избегне скандал, това беше повече от ясно. Той беше от клана Макдонъл, а Макдонълови не се интересуваха какво говорят другите за тях. Освен това на карта беше заложено нейното добро име, не неговото.

Сабрина нямаше време дори да тормози слугите в къщата на вуйчо си. Всяка сутрин след ставане масажираше краката си, докато усетеше как кръвта пулсира буйно във вените й. По всяко време на деня и нощта се упражняваше сама в спалнята си. Много скоро слугите се научиха да не забелязват тропането, ударите и проклятията, които се чуваха денем и нощем от заключеното помещение.

* * *

В началото на третата седмица Сабрина бе обзета от паника.

Никога нямаше да прогони Морган. Все едно колко лошо се държеше с него и как го обиждаше, той продължаваше да идва в дома на вуйчо й. Думите, с които беше разплаквала прислужничките, изтръгваха от него само равнодушно вдигане на раменете.

В тъмните месеци след злополуката тя бе успяла да забие клин между себе си и всички хора, които някога беше обичала — между себе си и Енид, между себе си и братята си, между себе си и родителите си. Морган обаче държеше позицията с желязна воля. В сърцето на този мъжествен и недостъпен великан пламтеше огън, който много скоро щеше да разтопи замръзналото й сърце.

Една нощ, докато лежеше в студеното си легло, тя се замисли отново за Морган и изпита силно безпокойство.

Тя замахна заканително в мрака. В миналото не бе успяла да го прогони от живота си, но междувременно беше усъвършенствала изкуството на сарказма. Няколко добре прицелени удара, кама, забита между ребрата, няколко пробождания в най-чувствителното място щяха да свършат добра работа.

Планът й трябваше да я изпълни с удовлетворение. Вместо това тя се зави презглава и се скри като уплашено животинче под закрилата на създадения от самата нея мрак.

* * *

— Но, мис, нейна светлост ме помоли да ви кажа… — Момичето успя да затвори вратата на спалнята само секунди преди вазата да го улучи.

Сабрина чу шум от бягащи крака. Знаейки, че новината за случилото се ще стигне до Морган преди изтичането на деня, тя си бе позволила няколко крайно злобни номера.

Погледна се отново в огледалото, което беше главното й оръжие в бунта срещу мъчителя й. Хлътналото лице беше подчертано с дебел слой бяла пудра, ярко начервени устни и толкова силно стегната на тила коса, че кожата на главата я болеше. Кокът й беше увенчан с шапчица, от която излизаха разноцветни панделчици, толкова тънки, че приличаха на паяжини. Облечена в тънък бял халат, обточен с дантели, тя изглеждаше дори по-крехка от току-що счупената ваза от майсенски порцелан.

Празните сини очи на отражението й показаха бъдещето. Бъдеще без Морган. Бъдеще без надежда. Бъдеще, увито в десетки метри дантела, с увехнали ръце и сбръчкано, хлътнало лице. Съседите щяха да говорят за нея само с шепот. „Това е ексцентричната племенница на стария херцог. Неомъжена. Дойде при него да прекара пролетта и остана завинаги.“