Минутите се точеха безкрайно бавно. Сабрина се огледа в излъскания свещник, поставен на стъклената масичка до лакътя й. Под предлог, че се почесва зад ухото, измъкна един кичур от строгия си кок и раздвижи челюстта си в напразно усилие да направи изражението си по-меко.

Образът върху лъскавата повърхност й беше чужд. Една плаха, несигурна личност, която нямаше ни най-малка прилика с някогашната самоуверена, весела Сабрина.

Разтревожена от тази промяна, тя приглади диплите на смарагдово зеления си халат. Това беше най-хубавата й дреха, но тя със сигурност не я бе избрала заради Морган. Вероятно той изобщо нямаше да дойде. Сигурно просто си беше направил жестока шега с нея. Като мъж беше също толкова непоносим, колкото някога като момче.

Енид отпусна плетката си.

— Искаш ли да ти почета, Сабрина?

— Не, благодаря — отговори с отсъстващ вид младата жена. — Очите ми са съвсем здрави, защо трябва друг да ми чете?

Енид и херцогинята отново се спогледаха слисано.

Едно от момичетата влезе на пръсти в салона и предложи на Сабрина чаша шоколад. Ръцете му трепереха, сякаш очакваше горещата течност всеки миг да се излее на главата му. Сабрина пое чашката и момичето се оттегли със сведена глава към вратата.

— Беатрис.

Слугинята потръпна и на бузите й избиха трескави червени петна.

— Да, мис?

Сабрина я погледна с усмивка.

— Шоколадът е чудесен. Благодаря ти.

Момичето зяпна смаяно. Не можеше да повярва, че племенницата на господаря й се е променила така изведнъж. Безличното, бледо същество, което постоянно стискаше устни, сякаш смучеше лимон, изведнъж бе станало красива млада жена. Беа направи реверанс и хукна да съобщи за откритието си на другите слуги.

Сабрина остави празната чашка на таблата и се облиза като доволна котка. Часовникът на камината отмерваше скъпоценните минути, докато накрая тя реши, че сърцето й бие в същия прекалено бавен ритъм на голямата стрелка. Скоро щеше изобщо да спре да бие…

В коридора отекна енергичен мъжки глас и ритъмът на сърцето й се ускори. Сабрина хвърли книгата на дивана, после се пресегна и отново я взе. Отвори я и се загледа в една страница, без да забележи, че я държи обратно. Надникна предпазливо над ръба, когато вуйчо Уили въведе Морган в салона, като го потупваше по рамото, сякаш бяха стари приятели. По гърба й полазиха тръпки. Дружелюбните отношения между двамата със сигурност означаваха нещо лошо.

Днес Морган играеше ролята на почтен джентълмен с особено въодушевление. Отправи няколко комплимента към леля Хонора, докато къдриците й заподскачаха от радост, и увери Енид колко много харесва плетката й. Когато най-сетне дойде редът на Сабрина, тя се скри зад книгата си и си пожела да стане невидима.

Морган вдигна ръката й към устните си и книгата падна на пода.

Устните му докоснаха кокалчетата на пръстите и лекото трептене на езика му, невидимо за другите, едва не я подлуди. Съкрушеното му лице беше в състояние да изтръгне сълзи дори от камъка.

— О, мис Камерън, боя се, че съм забравил да ви помоля да се облечете като за разходка. Днес съм планирал малък излет.

Сабрина се вцепени. Представи си подигравателно сочещи пръсти и обидни крясъци или скрит шепот: „Защо този великолепен мъж е излязъл на разходка с една саката?“

— Излет? — повтори тя, сякаш й бе предложил да я отвлече на Марс. — Аз никога не излизам.

— Днес ще излезете. — Усмивката му беше толкова любезна, а погледът толкова лишен от търпение, че тя си представи обезобразеното си тяло в уличния ров. — Ще почакам да се облечете. — Той се облегна на стола и, приведе се към нея и добави шепнешком: — Освен ако не искаш да ти помогна.

Сабрина видя съвсем ясно какво щеше да се случи: загорели от слънцето ръце отвориха корсета й и разкриха снежнобелите й гърди; горещи устни се плъзнаха по бедрата й, сръчни пръсти смъкнаха дантелените чорапи. Тя пое шумно въздух. Не се запита защо виденията й включваха събличане, а не обличане.

Леля Хонора се обади несигурно:

— Не мисля, че е редно… Трябва да имате компаньонка.

Морган се изправи и я удостои с усмивка, мека като най-сладкото бренди.

— Добре. Сигурен съм, че лейди Маклауд с удоволствие ще ни придружи. Тя е почтена вдовица и се ползва с безупречно име.

Всеки път, когато се излагаше на неоспоримата Морганова логика, вуйчо Уили започваше да трепери.

— Ами… предполагам, че… щом казвате…

С нетипичен за нея инстинкт на самосъхранение Енид пое контрола над ситуацията. Хвърли плетката си, прекоси салона и решително забута инвалидния стол на Сабрина към вратата.

— Ако графът е така любезен да почака, ще помогна на братовчедка си да се облече.

— Но аз не искам да изляза с него! — изплака отчаяно Сабрина. — Този човек е напълно луд! — Изглежда никой не я чу.

Обидена до дън душа, тя позволи на Енид да й помогне в обличането. Братовчедка й я облече с майчинска загриженост, среса косата й, разхлаби строгия кок и преди да я предаде в ръцете на неприятеля, даже я целуна по бузата.

— Юда — изсъска Сабрина, когато след минута Морган подкара инвалидния стол към вратата, която усърдният паж държеше широко отворена.

Отмъщението дойде почти веднага: когато излязоха под ярката слънчева светлина, пред Енид застана не друг, а Раналд — нагласен с ливрея и с напудрена перука. Очевидно тя не беше очаквала, че Морган ще прости толкова страшно престъпление като това на Раналд и на всичкото отгоре ще разреши на негодника да го придружи в Лондон.

Енид побледня като смъртник, после стана пурпурно червена. Раналд зяпна смаяно закръгления й корем.

Морган прекъсна мълчанието:

— Не съм му казал, че ще става баща. Предположих, че предпочита да го чуе от вас.

Сабрина изкриви уста в усмивка, но злобното й задоволство не трая дълго. Морган я вдигна от инвалидния стол и я притисна до гърдите си, сякаш се боеше да не му избяга. Когато я настани върху кожената седалка в каретата, тя изскърца със зъби.

— Тиран!

— Разглезена хлапачка — гласеше веселият отговор.

Енид изпъна рамене, отметна глава назад и се качи в каретата, докато Морган привързваше инвалидния стол отзад. След като свърши тази работа, той се настани срещу двете жени.

— Защо не окачим на прозореца табела? — предложи Сабрина, когато каретата потегли. — „Огледът на сакатата струва половин пени.“ Може дори да издадат книга за мен.

— Я не говори глупости! — Погледът му обходи крехката й фигура от дантеленото боне до връхчетата на кадифените пантофки. — За такова представление трябва да поискаме поне два пенса.

Потисната от подигравателната му усмивка, Сабрина скръсти ръце в скута си. Когато каретата направи завой, главата на Раналд се появи зад прозорчето и Енид побърза за спусне дантелените завески.

Най-после спряха. Дори в затвореното превозно средство усетиха миризмата на реката. Отвън се чуваха весели гласове. Сабрина погледна навън и разбра, че се намираха край Тауър.

— Много подходящо място — отбеляза сухо тя. — Напомня ми за Макдонъл Касъл, но се осмелявам да твърдя, че тук е по-приятно.

— Може би предпочиташ да разгледаме лудницата в Бедлам?

— Предпочитам собственото си легло в къщата на вуйчо си.

Морган изкриви уста в усмивка.

— Колко жалко, че не изказа желанието си в началото на пътуването. Щяхме да измислим нещо.

Сабрина стисна ръце в юмруци. Този тип беше непоносим.

Когато Морган слезе и свали инвалидния стол, Сабрина изпъна рамене. Енид се направи, че не вижда протегнатата ръка на Раналд, и слезе сама от каретата, макар че привидното й равнодушие видимо се разколеба от изразителната молба в погледа му. Тя сложи ръце на корема си и угрижено сведе глава.

Морган не даде време на Сабрина да се замисли за положението на братовчедка си. Когато внимателно я настани в инвалидния стол, тя се вкопчи безпомощно в ръцете му. Покрай тях минаваха много хора. Смееха се. Оглеждаха се. Шепнеха си. Точно както се беше опасявала.

Едно червенокосо момченце принуди майка си да спре, посочи я с пръст и рече:

— Виж, мамо, красивата лейди не е добре.

Сабрина сведе глава. Поне децата бяха честни да не шепнат.

На бузите й избиха червени петна. Морган забеляза любопитните погледи и й се притече на помощ. Уви краката й с одеяло и попита с висок глас:

— Приятно ли ви е така, ваше височество?

Сабрина рязко вдигна глава. За първи път изпита истинска омраза. Как смееше да й се подиграва по този начин! Ала когато го погледна в лицето, откри в погледа му само… нежност. Отдавна беше забравила това изражение — той излъчваше доброта, съчувствие, но не и съжаление. Това не беше шега за нейна сметка, а шега между тях двамата за сметка на любопитните зяпачи.

Междувременно хората бяха започнали да я оглеждат страхопочтително и да разсъждават на глас. Може би дамата беше от някое чуждо кралско семейство, дошла да разгледа любимия им Тауър? Един възрастен джентълмен дори спря, за да обясни, че странното съоръжение на колела било вариант и доразвитие на известната носилка, носена от пажове.

Думите на благодарност заседнаха в гърлото на Сабрина. Тя възнагради Морган с благосклонна усмивка и заповеднически размаха ръка в посока към подвижния мост, за да влезе в Тауър.

Раналд тъжно изкриви лице, когато Морган подмина оръжейната, в която можеха да видят меча, с който е била отсечена главата на Ана Болейн. Енид пък въздъхна със съжаление, когато не влязоха в стаята с накитите и не можаха да се възхитят на короната на империята.

Когато Морган спря в един почти пуст вътрешен двор недалеч от западния вход, където всяка каменна арка беше заключена с тежка желязна решетка, Сабрина разбра, че бяха стигнали целта на общото си пътуване.

Морган не беше дошъл тук с нея да разглеждат оръжия или съкровища. Бе я довел на това място, за да види бялата мечка, която ходеше напред-назад в клетката си. Да види маймуните, които подскачаха свободно в двора, и лъва, чието величествено достойнство загуби въздействието си от скучаещата прозявка. Морган бе толкова зарадван от гледката на екзотичните животни, че Сабрина, която копнееше да вижда по-често истинската му усмивка, гледаше повече към него, отколкото към животните.