Тереза Медейрос - Шепотът на розите

Дори в собствените й уши тонът й прозвуча принудено, когато попита:

— Как го направи? Да не би да си убил истинския граф Монтгарей? Откраднал си дрехите му? Опозорил си жена му?

Твърде късно забеляза, че се намираха пред две широки стъпала, по които се стигаше до тераса, настлана с чакъл, която водеше към просторния парк. Вместо да я бутне, както заслужаваше, Морган вдигна стола високо във въздуха и го наведе така, че тежестта падна върху тесните хълбоци и мускулестите бедра. Силните му ръце я държаха в плен. Сабрина го погледна в лицето и сърцето й заби като лудо.

Заплашителният блясък в очите му я стресна. Гласът му прозвуча съвсем тихо:

— Никого не съм опозорявал… в последно време.

Ароматът на сандалово дърво и бор, който излъчваше тялото му, замая сетивата й. След злополуката за първи път се чувстваше изцяло зависима от волята на друг човек. Гладко избръснатата му брадичка беше само на сантиметри от устата й и горещият му дъх се смеси с неволната й въздишка.

Твърде страхлива, за да преживее ново падане, тя затвори очи.

Морган пренесе стола до терасата и когато отново отвори очи, Сабрина забеляза, че отдавна са оставили зад себе си опасното място и се движат с впечатляваща скорост по една широка алея.

— Нямах представа, че се упражняваш в бягане на дълги разстояния — извика тя, за да заглуши тракането на колелата. — Всъщност това е доста цивилизован спорт. Но според мен не е толкова вълнуващ като опожаряването и плячкосването.

Морган не намали темпото и вземаше завоите на градинските пътища с такъв замах, че Сабрина трябваше да се вкопчи с всичка сила в страничните облегалки, за да не падне.

Гласът й отново прозвуча с упражняваната месеци наред смесица от огорчение, настойчивост и истерия.

— Ако веднага не престанеш, ще бъда принудена да те удуша с изисканото шалче на врата ти. — Тя измъкна възглавницата иззад гърба си и я размаха към носа му. — Ако си дошъл тук, за да завършиш разрушителното си дело, просто се наведи и натисни тази възглавница върху лицето ми. Тогава всичко ще свърши. И за теб, и за мен.

Морган не издържа. Той спря рязко, наведе инвалидния стол и Сабрина се изтърколи в меко легло от мъх и рохкава пръст.

Тя падна на ръце и колене. Кокът се развали, косите й нападаха по лицето и тя шумно пое въздух.

Морган заобиколи стола и застана пред нея в целия си грамаден ръст.

— Много съжалявам — заяви със сладък глас той. — Сигурно съм улучил някой камък.

Сабрина вдигна глава. Като видя пред себе си арогантно разкрачените крака, безупречно ушития панталон и излъсканите до блясък кожени обувки, тя побесня. Почувства се върната на мястото, където бе започнало всичко между тях. Сякаш оттогава не бяха минали години, а само няколко минути. Колко бързо се бяха върнали в ролите от детството!

Тя издуха няколко досадни къдрици от лицето си и изсъска:

— Ти открай време обичаш да ме виждаш коленичила пред себе си, нали, Морган Макдонъл?

Подигравателните пламъчета в очите му събудиха в сърцето й еротичните видения, които от месеци насам отчаяно се опитваше да прогони.

— Доколкото си спомням, в тази поза разкриваш особено добре талантите си.

— Мразя те! — Тя замахна слепешком към крака му и се удари болезнено.

— Много добре — прозвуча спокойният му отговор, когато тя се отпусна на колене и започна да разтрива пулсиращите си пръсти. — Това опростява нещата.

Той скръсти ръце под гърдите си, погледна надолу към жена си и се опита да скрие обърканите си чувства зад равнодушна маска. Искаше тя да го мрази. Наистина го искаше. Всяка сутрин в Макдонъл Касъл, когато се будеше със замъглено от алкохола съзнание и бученето в главата му се усилваше от спомена за обвинителните й думи, той се опитваше да си внуши, че без нея ще живее много по-добре. Ако сега успееше да й се надсмее — колко жалка изглеждаше в този момент, коленичила пред него на земята с разбъркани коси, — може би щеше да я забрави завинаги.

Ала гневното святкане на очите й му подсказа да не се надява. Гърбът й беше така силно опънат, че можеше да се счупи и при най-малкото движение. Макар че бе паднала от трона си, тя се бореше с всички сили да запази достойнството си на принцеса. Вместо съжаление сърцето му се сви от друго чувство, мъчително и опасно като двустранно наточен меч.

Не му се искаше да си признае, че твърдението на Дугъл е било вярно. Сабрина имаше нужда от него, и то много повече, отколкото тя можеше да разбере.

Той клекна насреща й.

— Не съм дошъл да те гледам как се влачиш на колене. Тук съм, защото искам да проходиш.

Сабрина отмахна косите си от лицето с трескаво движение и се отдръпна от него.

— Я не говори глупости. Нали чу какво каза доктор Монджой. Поне ти би трябвало да бъдеш наясно, че никога няма да проходя.

Морган разбра, че няма смисъл да се кара с нея. Хвана я за раменете и я изправи на крака. Когато тя се залюля и се плъзна по него като увехнал лист, той сложи ръка на талията й, опря хълбоци в ниския зид и се разкрачи, за да носи и нейната тежест.

След като месеци наред беше тормозила най-близките си хора с детински пристъпи на ярост и саркастични забележки, Сабрина не можа да понесе близостта на Морган. Топлината на силното, мускулесто тяло заплашваше да стопи ледените планини, които беше издигнала с толкова усилия. Тя се вкопчи в ръцете му, въпреки волята си се опря на него и смесицата от нежност и сила, която струеше от тялото му, я разтрепери от глава до пети.

Двамата стояха толкова близо един до друг, сякаш заедно образуваха отговора на въпроса, който никой не се осмеляваше да зададе. Дъхът му помилва слепоочията и разбърканите й къдрици.

Сабрина опря буза в шалчето му и промърмори ядосано:

— Проклетник! С какво право се вмъкна отново в живота ми?

Гласът му беше неумолим като хватката му.

— С цялото право на света. В крайна сметка съм твой законен съпруг.

— Не ти остава още много — изсъска сърдито тя.

— Това зависи единствено от теб.

Дъхът й спря. Думите му събудиха в душата й страх и надежда.

— Какво искаш да кажеш?

Морган обхвана брадичката й и я принуди да го погледне в лицето.

— Ако ми позволиш през следващите четири седмици да те посещавам редовно, ще се съглася да анулираме брака си. Ако не, ще посетя всички магистрати в Лондон и в Шотландия, за да им заявя, че доброволно си разтваряла краката си за безделник като мен. Тогава ще бъдеш принудена да искаш развод и името на баща ти ще бъде стъпкано в калта.

Студената красота на вкаменените му черти я възхити въпреки всичко.

— Защо? — попита задавено тя. — Защо ми причиняваш това? Така ли си представяш отмъщението?

За секунда в очите на Морган се отразиха противоречиви чувства. Но веднага след това лицето му стана толкова безизразно, че Сабрина не беше сигурна дали този вътрешен конфликт не е бил само продукт на фантазията й. Морган се обърна към нея, сложи я да седне на стената и изтри ръце, сякаш беше омърсен от докосването и.

На устните му заигра студена усмивка.

— Мисли, каквото искаш. Може наистина да искам отмъщение, но може и да не искам. Твърде възможно е обаче да искам да се освободя от угризения на съвестта заради теб.

— Не говори глупости. — Сабрина се залови за стената. — Всички знаят, че Макдонълови нямат съвест.

Той намести шалчето си и се запъти към градинската портичка.

— Ще дойда утре в два. Ако не искаш да ме представиш като изчезналия си съпруг, предлагам да измислиш някоя интересна история за пред роднините си. Желая ви добър ден, мис Камерън.

— И какво ще спечеля, ако ти помогна да успокоиш съвестта си? — извика подире му тя.

— Свобода — отговори той през рамо. — Денят, в който проходиш, ще бъде денят, в който завинаги ще ми обърнеш гръб.

Портичката се затвори с трясък зад гърба му.

Когато осъзна, че я беше оставил сама и безпомощна, Сабрина шумно пое въздух. Терасата беше скрита от къщата зад редица стройни лаврови дървета и единствените шумове, които тя можеше да чуе, бяха веселата песен на фонтана и бръмченето на една пчела, която прелиташе от цвят на цвят, за да събира нектар. Инвалидният стол беше на няколко метра от нея. Мекото дърво и излъсканото желязо блеснаха подигравателно насреща й, за да й покажат, че са недостижими.

Сабрина не си загуби времето да води война с безполезните си крака, а се изтегли с ръце до ръба на стената, протегна крака и докосна с пръсти хладната земя. Вместо очакваната режеща болка тя усети само леко пулсиране. Изруга и предпазливо премести част от тежестта на тялото върху краката си.

Отдавна забравили какво е да я носят, краката й веднага поддадоха, тя се плъзна по стената, падна тежко на задните си части и гневно стисна ръце в юмруци.

В гърдите й закипя гняв, прекрасен и пречистващ. За първи път от месеци се почувства истински жива. Крясъците и сарказмът бяха само заместител на този кипящ гняв. Сега вече не се задоволяваше да се оплаква от съдбата си. Сега гневът й имаше цел: да се опълчи като достоен противник срещу русия, зеленоок, самодоволен великан, който отново бе нахлул в живота й.

Тя отметна глава назад, погледна към яркосиньото небе и извика за помощ с глас, за който слугите на вуйчо й по-късно разказваха, че бил чут на половината път до Единбърг.