Пое дълбоко въздух, хвърли одеялото, отвори халата и огледа босите си крака, сякаш не бяха част от нейното тяло, а принадлежаха на друга жена. Челото й се набръчка. Морган май имаше право. Краката й бяха бледи и тънки, но иначе изглеждаха напълно нормални. Тя размърда пръстите си и изпита детинско възхищение от това просто движение.

— Ето, миличка, готови сме. Нося ти компрес за бедните ти гърдички.

Леля Хонора, следвана от дърпащо се момиче, влезе забързано в салона. Сабрина побърза да завие краката си с одеялото и скри облекчението си, че вече не беше сама, зад пренебрежително изпухтяване.

— Надявам се, че е с борова зеленина. От ментата получавам обрив.

Лелята съчувствено цъкна с език.

— За съжаление боровата зеленина свърши, мила моя. Взехме нещо друго.

Уплашеното момиче побърза да отдръпне димящата купа от фурията на дивана.

— Къде е шалът ми? — попита ледено Сабрина. — В този салон е адски студено.

Леля Хонора обърса потта от челото си.

— Но, съкровище, тук е толкова топло…

— Не и когато някой страда от лошо кръвоснабдяване и ден и нощ го оставят на течение.

В този миг на вратата се появиха Енид и Стивън и леля Хонора въздъхна облекчено.

Стивън поднесе на Сабрина букет лавандулово-сини цветя.

— Виж, мила братовчедке, какво откъсна сестра ми специално за теб. Надявам се тези красиви цветенца да те зарадват.

Енид кимна сияещо, но усмивката й бързо угасна, когато Сабрина се разкиха.

— Махни ги от мен! Знаеш, че не понасям зюмбюли.

Енид и майка й се спогледаха изнервено, а Стивън напъха цветята в една ваза, като мърмореше неодобрително. Ала дори враждебното изражение на момичето отстъпи място на искрена загриженост, когато кихането на Сабрина премина в задавено пъшкане.

— Велики боже! — изхърка тя. — Гърлото ми се затваря! Усещам го. Помогнете ми. Моля, помогнете ми!

Леля Хонора се разпищя уплашено, салонът се напълни със слуги. Стивън тупаше братовчедка си по гърба, майка му изпрати един от пажовете за доктора. Момъкът се втурна да изпълни поръчката и се сблъска на вратата с господаря си. Перуките им се изкривиха.

— Но моля ви се! — извика сърдито вуйчо Уили. — Какъв е този дяволски шум?

Никой не забеляза иконома и едрия му придружител, които стояха в позлатената рамка на отсрещната врата. Без да се впечатли особено от бъркотията, икономът оповести с висок глас:

— Граф Монтгарей!

Никой не им обърна внимание. Херцогът се караше, херцогинята и Енид хълцаха, слугите тичаха като подплашени пилета в различни стадии на паника.

Икономът хвърли извинителен поглед към посетителя, покашля се и отново оповести:

— Граф Монтгарей!

Сабрина се бореше да си поеме въздух, хъркаше и размахваше ръце, бузите й се оцветиха почти като зюмбюлите. Докато близките й я гледаха втрещено, графът успокояващо потупа иконома по рамото, прекоси помещението, извади цветята от вазата и изля студената вода върху лицето на Сабрина.

Глава 26

В салона се възцари потискаща тишина. Пъшкането на Сабрина премина в тихо хълцане.

Като видяха изумлението по лицето й, уплашените слуги се окопитиха и даже се развеселиха. Един примигна, друг прехапа устни, трети се извърна настрана, за да скрие смеха си. Стивън скри ръце зад гърба си, стисна юмруци и упорито се загледа в една точка. Икономът, чиято единствена задача беше да пази достойнството на прислужническото съсловие в дома на Белмонт, сложи ръка на устата си и се закашля. След малко промърмори някакво извинение и се оттегли. Сякаш се беше уплашил, че посетителят е луд и нищо чудно да изсипе върху главата му водата от аквариума със златни рибки.

Сабрина загуби ума и дума. От тъмните й ресници капеше вода, в скута й се образува локвичка, сатененият халат залепна за гърдите й.

Без да се занимава повече с нея, Морган поднесе пълната ръка на леля Хонора към устните си.

— Надявам се ваша светлост да прости нецивилизованата ми намеса. Но трябва да знаете, че често имам работа с подобни случаи. Имам едно старо куче, което от време на време получава такива пристъпи.

— Пристъпи? — повтори Сабрина с ясен, пронизителен глас.

Морган, който не бе пуснал ръката на леля й, я удостои със загадъчен поглед.

— Пристъпи на задушаване. Разбира се, имах предвид пристъпи на задушаване.

— Изненадвам се, че просто не сте го застреляли.

Леля Хонора смаяно местеше поглед между двамата и Морган се възползва от всеобщото объркване, за да вземе нещата в свои ръце.

— Позволете.

Той извади кърпичка от джоба на жакета си, коленичи до дивана, изтри лицето на Сабрина и при това уж неволно измъкна няколко коприненомеки кичура от строгия кок.

— Трябва да се изсушите и да дишате чист въздух — обясни той и сръчните му ръце затанцуваха над мъничките копченца на халата й, за да разголят гърдите й пред цялата любопитна публика.

Сабрина гневно отблъсна лапите му и бързо събра халата си под брадичката.

Без да губи доброто си настроение, Морган прекоси салона и отвори широко прозорците.

— Нищо чудно, че бедното момиче се задушава. Всеки би получил астма, ако го затворят в това задушно помещение. Единственото, от което се нуждае, е свеж въздух.

— Мразя свежия въздух — отговори със слаб гласец Сабрина. — Той ме разболява. — В този момент наистина се чувстваше болна.

Без да я слуша, Морган вкара в стаята непознато устройство от дърво и желязо.

— Какво, за бога, е това? — попита възмутено Сабрина. — Средновековен инструмент за мъчения?

— Това, скъпа моя мис Камерън, е подарък. Най-новото откритие. Наричат го инвалиден стол. Вече няма да ви разнасят насам-натам като наръч дърва за горене.

Докато устройството трополеше през персийския килим, Сабрина го разгледа по-внимателно и установи, че наистина беше стол с колела. Тревогата й нарасна, когато Морган махна одеялото от краката й и го положи върху коравата дървена седалка.

— Уверен съм, че разходката в градината ще ви се отрази много добре — оповести със сияещо лице той.

Сабрина поклати глава и изфуча разярено:

— Прощавайте сър, но поведението ви е…

Без повече коментари Морган я вдигна на ръце и лудото биене на сърцето й при тази среща с тялото му й напомни кой всъщност беше той: законният й съпруг. Поне до края на този месец, когато баща й най-сетне щеше да анулира този невъзможен брак.

Тя устоя на изкушението да се притисне до могъщите му гърди, единственото място, на което се чувстваше сигурна. Вместо това се скова, колкото можеше. Той я настани в инвалидния стол, мушна ръка под халата и намести сакатите й крака върху поставката. Ръцете му бяха топли и меки — толкова добре познати, че Сабрина се разтрепери. Милувката на пръстите му върху голата й кожа събуди безмилостно потисканата чувственост. Мазолите по дланите му й напомниха, че зад маската на почтен джентълмен се крие съвсем друг човек, и тя затвори очи, за да не срещне погледа му.

Когато Морган сложи възглавница зад гърба на Сабрина, херцогинята се наведе към мъжа си.

— Мисля, че трябва да ги придружа. Не е прилично да…

Морган хвърли многозначителен поглед към Енид и херцогът разбра, че този човек можеше да провали великолепния му план да спаси доброто име на дъщеря си. Трябваше да потърсят съвета на Дугъл Камерън, но дотогава бяха принудени да се задоволят с ролята на незначителни фигури в загадъчната игра на графа.

— Глупости — отговори Уйлям и махна небрежно. — Нашето малко жълтурче се нуждае от глътка свеж градински въздух.

— Вуйчо У или! — изплака Сабрина, смъртоносно улучена от позорното предателство.

Ала протестите й бяха напразни. Морган хвана ръчките на стола и го подкара към двукрилата врата за градината.

Яркото слънце навън я заслепи. Тя присви очи и внимателно пое дъх в очакване на болезнено пробождане в слепоочията.

Мек бриз помилва кожата й. Слънцето потопи лицето й в сладка топлина. Тя отвори предпазливо очи и примигна, за да отнесе необичайната светлина към образци, които мозъкът й разбираше. Утринната светлина обгръщаше като ментовозелено було терасата и грижливо подрязаните дървета. Вместо опитомените градски градини пред погледа й се появи истинска страна на чудесата. Крехки нови листа се отделяха от клонките на живия плет, розови цветчета се катереха по железен шпалир, птички подскачаха по тревата и ровеха с човки във влажната земя, пъстри пеперуди се стрелкаха от храст на храст. Въздухът ухаеше на жасмин.

Сабрина пое внимателно аромата на лекия бриз и смаяно отбеляза, че той не предизвика нито кихане, нито пъшкане, нито дори подсмърчане. Искаше да мрази свежестта на настъпващата пролет, но очите й неволно проследиха безгрижния полет на една пчела. През дългите, студени зимни нощи беше забравила колко красива може да бъде природата.

Морган подкара стола й към тихо плискащия се фонтан. Упоритото му мълчание се подчертаваше още повече от равномерното скърцане на колелата. Напразно беше да се мъчи да разговаря нормално с него. Той беше абсолютно луд. Достатъчно луд, за да я отвлече. Но дори и тогава нямаше да я принуди да заговори.

— Никога не си ми разказвал, че си граф — изтърси тя, забравила добрите си намерения да остане безмълвна.

— Никога не си ме питала.

— Забелязвам, че си разговорлив както обикновено. Никога не съм понасяла дрънкането ти.

— Както и доста други неща — отговори спокойно той.

Сабрина си спомни как веднъж му бе изкрещяла, че не понася той да я докосва и колко пъти го беше унижавала. Може би той бе дошъл чак в Лондон, за да й отмъсти за жестокостта? За да я скандализира пред лондонското общество? По гърба й полазиха студени тръпки. От опит знаеше, че Морган Макдонъл е крайно опасен противник.

Какво по-голямо наказание от това да види как той се влюбва в друга жена — в една от нежно усмихващите се мадони от висшето общество, които умираха от желание да преживеят нещо толкова романтично като женитба с един тайнствен планинец.