— Много ли ви болят краката, мис Камерън?

Сабрина въздъхна облекчено. Здравето й беше сигурна тема.

— Понякога. Особено когато ще вали. Болките са ужасни.

Момичето понижи глас до загрижен шепот.

— А те… деформирани ли са?

Сабрина се намръщи. Не искаше да признае, че не смееше да погледне краката си. Когато я къпеха, винаги извръщаше глава, а през останалото време краката й бяха скрити под одеяло или дебел халат. Вече не носеше чорапи, защото стъпалата й никога не се докосваха до пода.

Тя помисли малко и отговори предпазливо:

— Мисля, че да… малко.

Без предупреждение Морган стана от дивана и отметна одеялото. Кладен въздух помилва прасците на Сабрина, защото роклята се беше вдигнала до съвършено оформените й бедра. Тя пое шумно въздух и изпита диво желание да потъне в земята. Момичето, задало нетактичния въпрос, падна в безсъзнание в ръцете на най-близкия джентълмен. Другите първо отстъпиха слисано назад, после обаче я зяпнаха любопитно. Сабрина никога през живота си не беше изпитвала такъв срам. Това ново за нея чувство я вцепени.

Морган огледа краката й от пръстите до бедрата. Присъстващите затаиха дъх, сякаш се очакваше присъдата на личния лекар на краля.

— Намирам, че изобщо не са деформирани — оповести накрая той и отново я зави. — Намирам ги малко бледи и мършави, но иначе са напълно в ред.

Защитен от безмълвния ужас на заобиколилите ги господа, той се наведе над дясната ръка на Сабрина, плъзна топлите си устни по нежната кожа и я погледна с искрящи очи.

— До следващия път, мис Камерън.

Сабрина вече кипеше от гняв.

— Вие… вие… проклет…

Докато заекването й се извисяваше във възмутен писък, Морган излезе усмихнат от балната зала и взе наметката си от ръцете на слугата. Очите на пажа святкаха възбудено.

— Надявам се скоро да ни посетите отново, милорд.

Морган се наметна небрежно и отговори с намигване:

— Можете да разчитате на това, момко.

* * *

Когато Морган излезе от къщата, Раналд побърза да отвори вратата на чакащата карета. След като хвърли любопитен поглед към гневното лице на братовчед си, той поклати съчувствено глава.

— Май не е минало много добре. Как се държаха онези свине? Да не са те изхвърлили?

— Напротив, напротив. — Морган падна тежко на седалката и дръпна шалчето от врата си. — Мина точно както се очакваше.

Раналд затръшна вратичката и се метна като истински паж на капрата, но веднага унищожи въздействието на този жест, като се наведе към прозорчето. За разлика от Морган той беше много щастлив от новите си одежди. Когато си бяха вкъщи, прекарваше дълго време пред огледалото, приглаждаше гордо блестящата си ливрея или пудреше перуката си.

— Къде отиваме? — попита той и изкриви лице в усмивка. — Искам да кажа, какъв адрес да дам на кочияша, милорд?

Морган стисна зъби и изстреля думите като залп върху невинния в случая Раналд.

— Блумсбъри Скуеър.

* * *

След като три пъти сбъркаха пътя и Раналд едва не преби от бой един пиян моряк, най-после стигнаха до Блумсбъри Скуеър. Когато Морган слезе от каретата, лекият дъжд вече беше намокрил калдъръма и забулваше уличните фенери в сребриста мъгла.

Той остави Раналд пред отражението му в една витрина и влезе в красивата малка къща. Изкачи стълбата до втория етаж и тъкмо се готвеше да почука учтиво, когато до ушите му достигнаха звънтене на кристал и шеговит разговор и той гневно удари резбованата врата с юмрук.

Вратата отхвръкна, удари се в стената и двамата Камерънови вдигнаха виновно глави, сякаш не седяха на масата за вечеря, а зет им ги беше заварил да правят любов в гостната.

Морган поклати глава. Домашният уют и нежността между родителите на Сабрина, които бяха преодолели заедно години на радост и години на страдания, днес го вбесяваха повече от всякога. Той и Сабрина нямаха това щастие. Искаше му се да преобърне масата и да натроши столовете, да опустоши просто мебелираната стая и кухнята и накрая да изпие на един дъх бутилката с бренди, поставена върху снежнобялата ленена покривка.

Дугъл се надигна предпазливо от мястото си.

— Предполагам, че си я видял?

— Вие ме излъгахте.

Дугъл размени бърз поглед с жена си. Вбесен от тайните им, Морган грабна бутилката с бренди, но вместо да я изпразни на един дъх, я метна в стената. Тя се разпръсна на хиляди парченца и Елизабет изохка уплашено.

Тя се овладя веднага, остави салфетката си на масата и подреди приборите.

— Нямахме друг избор. Ако ти бяхме казали, че нашата кротка, мила дъщеря се е превърнала във фурия, която дори ние не познаваме… — След като нареди всички прибори, тя замлъкна насред движението и насред изречението.

— Да не би да сте си помислили, че няма да й помогна, защото вече не е милата малка Сабрина? — изфуча Морган.

Продължителното мълчание на Елизабет беше многозначително. Дугъл застана зад жена си и успокоително сложи ръка на рамото й.

— Най-важното е дали все още искаш да й помогнеш, след като си видял каква е станала…

Очите на Морган блеснаха ледени, гласът му прозвуча дрезгаво:

— Даже когато те мразех, си мислех, че си добър човек, Дугъл Камерън. Но сега проумях, че не си по-добър от проклетия ми баща. Винаги оставаш дискретно на заден план, дърпаш умело конците и оставяш всички марионетки да танцуват по твоята свирка. — Той се вкопчи в облегалката на стола и погледна в умолителното лице на Елизабет. Тя беше единствената жена на земята, чиято молба не можеше да отхвърли. — Да, ще свърша мръсната работа вместо вас. Ще я тормозя, докато си спомни как се води битка. Но и тримата знаем каква ще е цената за свършената работа. Щом свърша с нея, омразата й ще се насочи не срещу вас, а срещу мен.

Той се обърна рязко и излезе навън под усилващия се дъжд.

Раналд бе намерил убежище в каретата и Морган седна насреща му. Един поглед беше достатъчен, за да го накара да замълчи.

Когато каретата мина през локвите и опръска близките прозорци, нито един от двамата мъже не забеляза самотната, мокра фигура, която стоеше на ъгъла и гледаше подире им.

Глава 25

— Няма да се върна при нея! Все ми е едно, ако негова светлост ме изхвърли на улицата! Няма да преживея втори път този ужас! — Момичето захълца отново и скри лице в бялата си престилка.

— Моля те, Беа, не говори такива неща. Знаеш, че майка ти зависи от парите, които припечелваш. Не забравяй, че всеки ден носиш на малките си братчета и сестричета хубави неща за ядене.

— Но тя е чудовище! — изплака момичето и падна в прегръдката на дебелата готвачка.

Готвачката я потупа утешително по гърба и размени безпомощни погледи с останалите прислужници. Всички бяха избягали в кухнята и цяла сутрин обсъждаха възбудено коя ще бъде следващата нещастна душа, която ще бъде хвърлена за плячка на младата лъвица. Даже отпуснатите от херцога извънредни суми не бяха достатъчни да се намерят доброволци.

Когато звънчето за слугите отново иззвъня настойчиво, готвачката погледна обвинително към тавана. Макар че не беше злобна жена, тази сутрин тя искрено си пожела сакатата племенница на работодателя им най-сетне да увие златния шнур на звънчето около тясната си, бледа шия. Без да знае, че пронизителният звън ще преследва прислужниците дори и в съня, макар че повечето се спасяваха с бягство, мистър Стивън бе инсталирал устройството в деня на пристигането на Сабрина.

След снощния бал мъчителката на слугите беше в необичайно добра форма. Цяла нощ ги бе държала будни, като на всеки пет минути звънеше за компреси, масаж на краката или хладни кърпи срещу главоболието си. Добродушният й вуйчо се оттегли дипломатично в библиотеката, а Енид и мистър Стивън се разхождаха от часове в градината.

Звънецът отново зазвъня настойчиво и готвачката се разтрепери. Никой от треперещите слуги не чу чукането на входната врата. А после се случи чудо: изведнъж настана тишина, благословена, скъпоценна тишина.

* * *

Обектът на страха лежеше самотен на дивана в салона и кипеше от гняв.

Сабрина дръпна шнура на звънеца с все сила — и изведнъж той се озова в ръката й. Тя се взря като замаяна в блестящото въженце и бе обзета от паника. Отникъде не се чуваха бързи стъпки или шумолене на сатенена ливрея. Никой не идваше да й помогне. Сигурно щяха да я оставят цял ден сама със страховете и съмненията й.

И с безполезните й крака.

Отвратена, тя отвърна поглед от тялото си. Позлатените амурчета на камината се подхилваха насреща й. Макар че в стаята беше потискащо горещо, тя бе заповядала на слугите да запалят огън. Сутрешното слънце падаше безпрепятствено през прозорците и между гърдите й се стичаха вадички лепкава пот. Тя задърпа сърдито яката на халата си, но скоро отпусна примирено ръце.

Съзнаваше, че бавно, но сигурно губи контрол над себе си и околните. От месеци насам манипулираше всички без изключение — очевидно искаше по този начин да компенсира онзи ужасен момент, когато бе полетяла в пропастта, но без тази защитна маска тя щеше да се разтроши на хиляди малки парченца и пролетният вятър щеше да ги разнесе на всички страни.

— Върви по дяволите, Морган Макдонъл — изсъска вбесено тя.

Морган имаше наглостта да проникне отново в живота й и да я извади от равновесие както някога. Той непрекъснато я тласкаше към необмислено постъпки, но никога не беше наблизо, за да я хване, когато падаше.

Сабрина погледна одеялото, с което бяха завити краката й, после отправи поглед към вратата. Докато все още беше обкръжена от хора, които изпълняваха безпрекословно желанията й, тя бе предпазена от изкушенията, които й предлагаше Морган, дори от предизвикателната подигравка в искрящия му поглед.

Тишината притисна раменете й. В салона се чуваше единствено шумното тиктакане на бронзовия часовник на камината. Скоро Сабрина не издържа.