* * *

Морган никога не беше изпитвал толкова силна жажда за убийство. Ала обектите на гнева му си седяха най-спокойно в салона си в Блумсбъри и сигурно вдигаха чаши за нечуваната наивност на зетя си. Затова той се задоволяваше да хвърля убийствени погледи към издънките на семейството, докато през цялото време танцуваше и дори разговаряше учтиво с партньорките си.

Бедната, достойна за съжаление Сабрина! Тя се нуждаеше отчаяно от него. Без да иска, той стисна ръката на партньорката си и тя изписка тихо.

— Извинете — промърмори той и я предаде в ръцете на следващия кавалер.

Морган вече знаеше какво означаваха странните погледи, които Дугъл и Елизабет си разменяха през последните седмици. Двамата изкусно криеха истината под приемливо звучащи обяснения и прозрачни лъжи. Сигурно умираха от страх за съдбата на дъщеря си, след като последната им надежда беше той да върне розовината на бледите й бузи. Нима не се бяха сетили, че сега имаха много повече основания да се страхуват за живота на Сабрина!

Против волята му погледът отново потърси величествения диван на съпругата му. Предизвикателната линия около устата му накара новата му партньорка уплашено да сведе поглед.

Морган се беше подготвял седмици наред да види отново Сабрина. Очакваше да я намери в затъмнена стая, съвсем сама, а не с това абсурдно изрисувано кукленско лице, обкръжена от дузина глупави обожатели, с поведение на инвалидизирана куртизанка. Когато отговори на един от недостойните слабаци с нежна усмивка, той изръмжа заплашително.

— Какво казахте, милорд? — Закръглената партньорка го настъпи тежко по пръстите.

Морган изписа на лицето си учтива усмивка.

— Тъкмо си мислех колко леко стъпвате, милейди.

Докато младата дама изказваше задоволството си от комплимента, Сабрина грациозно вдигна ръка и един от господата, накипрен с дълга напудрена перука, се наведе да я целуне. Морган я удостои с унищожителен поглед. Жена му изглеждаше ужасно. Гъстата тъмна коса беше опъната назад и завита на тила в сложен кок, украсен с панделки. Лицето й беше с цвят на слонова кост, естествената розовина на бузите бе напълно изчезнала. Когато шалът падна от раменете й, Морган видя, че жълтеникавият цвят стигаше чак до безсрамно разголените от дълбокото деколте гърди.

Той установи с известен цинизъм, че нито един от обожателите й не се опита да вдигне шала й. Един нахалник с пенсне дори се надигна на пръсти, за да се възхити на представлението.

Когато Сабрина ядосано нацупи яркочервените си устни, Морган изпита варварско задоволство. Дощя му се да я изправи на крака, да я раздруса, докато черните къдрици нападат по лицето й, да изтрие боите от бузите й и да смъкне корсажа й, за да потърси розовата топлина на гърдите й. Желанието и гневът се смесиха с нова вълна отчаяние. Спомни си как Сабрина го бе отблъснала и потрепери като от удар.

Постъпи като истински идиот, като дойде тук и я видя. Сабрина нямаше нужда от него. Никога не беше имала. Тя го отпрати, захвърли цветята му и го обяви за недостоен да се докосва до полата на дрехата й.

Трябваше само да се сбогува с объркания домакин и да си отиде. Щеше да нахлуе в красивата къщичка на Блумсбъри скуеър, да свали модните дрехи, да ги запрати в лицата на Дугъл и Елизабет Камерън заедно с парите, които му бяха дали, и да прокълне деня, когато за първи път бе видял семейството им.

Решен да избяга от този фарс, той предаде партньорката си на следващия танцьор, обърна се — и се озова лице в лице с Енид Белмонт. Подаде й ръка и я поведе в извивките на поредната сложна фигура.

Щастлив, че може да излее гнева си, Морган погледна с възхищение издутия й корем.

— Много се радвам, че съпругът ви е оставил нещо, което да ви напомня за него, лейди Маклауд.

Енид затрепка с ресници.

— И аз се радвам, лорд Монтгарей.

Братовчедката на Сабрина беше много по-смела, отколкото в планините. Умееше да отговаря на ударите, изобщо бе станала достоен противник. Двамата се разделиха, сведоха глави и отново пристъпиха един към друг. Морган не можеше да откъсне поглед от корема й. Презирайки се за идиотската надежда, която накара сърцето му да затрепери, той попита с нарочна небрежност.

— Предполагам, че мис Камерън не е била удостоена с тази благословия?

Енид поклати глава и когато мина покрай него, пошепна в ухото му.

— Това я съкруши окончателно.

Откъм дивана се понесе звънък смях и Морган иронично изкриви уста.

— Да, виждам колко е съкрушена.

Настроението му непрекъснато се влошаваше. Какво право имаше той да проклина Сабрина? Единствено безскрупулното честолюбие на клана му им беше попречило да прекарат тази вечер в танци и смях, без да се интересуват от света наоколо. Тъй като знаеше, че скоро няма да му се удаде друг подобен случай, започна трескаво да разпитва Енид.

— Как се движи тя сега?

— Покоите й са на първия етаж. Стивън, татко или някой от пажовете я носят, където пожелае.

— А когато напуска къщата?

— Никога не я е напускала. Откакто пристигна в Лондон, не е излизала. Казва, че от чистия въздух я заболява главата.

Морган се намръщи. Беше му трудно да си представи, че жена му, която толкова обичаше природата, изведнъж е станала сляпа и глуха за радостите на настъпващата пролет.

— Как са краката й? Има ли болки? Наистина ли положението е толкова лошо, колкото се опасяваше лекарят? Какво се случи, когато се опита да ходи?

— Никога не се е опитвала — отговори Енид, без да го погледне.

Морган спря да се преструва, че танцува. Макар че танцьорите около тях объркаха стъпките, той измъкна Енид от редицата и я хвана за раменете.

— Как така не се е опитала да ходи? Нито веднъж?

Енид най-сетне загуби самообладание. Очите й се напълниха със сълзи.

— Доктор Монджой непрекъснато я подканяше да опита, но всеки път, когато стъпалата й докосваха пода, тя започваше да пищи и чичо Дугъл забрани да я мъчим.

Лицето на Морган стана замислено, но веднага след това изрази такава веселост, че Енид нервно отстъпи крачка назад. Още повече се изненада, когато той я притисна към себе си и я целуна по челото.

— Ти си чудесно момиче, Енид. Но намирам, че си малко бледа. Защо не пийнеш малко топло мляко, преди да си припаднала?

Той се отдалечи с високо вдигната глава и остави Енид с пламтящи бузи и с опасението, че без да иска, е станала причина бедната й братовчедка да бъде сполетяна от нови нещастия.

* * *

Сабрина криеше потреса си зад трескави изблици на добро настроение. Ръцете й се стрелкаха насам-натам като крилца на птица. Тя подръпна един джентълмен за ръкава и изпрати втория да й потърси шал, който да отива на лицето й повече от стария.

Женският й чар, усъвършенстван през дългите години общуване с баща й и братята й, привличаше нищо неподозиращите гости на вуйчо й и те не бяха в състояние да се отбраняват. Никой не я оставяше сама, за да танцува. Възхитени от предизвикателната й усмивка, мъжете бяха наобиколили дивана й. Дори жените бяха въодушевени. Всички се държаха невероятно мило и Сабрина почти повярва, че приказките за гневните й изблици са били само плод на въображението й.

Но макар че обожателите й поглъщаха всяка казана от нея дума и непрестанно я хвалеха за ума и остроумието й, никой не можеше да пренебрегне властното мъжествено присъствие на ърл Монтгарей. Мъжете душеха нервно — като жребци, усетили в обора си див кон, — и изпъваха рамене, за да му се противопоставят, докато жените се стараеха колкото се може по-често да се изпречват на пътя му.

Сабрина се изкиска изкуствено, скри лице зад ветрилото си и потърси Морган. Сякаш отново се беше превърнала в малкото, болно от любов момиченце. Когато не го откри, едва не извика. Ами ако си беше отишъл? Ами ако беше взел със себе си някоя от жените, които бяха готови да лижат праха от обувките му? Дали щеше да го види пак?

— Ужасна злополука — чу се гласът на един от обожателите й. Очевидно осведомяваше новодошъл. — На заледен път във високата планина. Каретата се преобърнала. Лейди Маклауд загубила съпруга си, а мис Сабрина…

— …всичко — довърши изречението Сабрина и приглади тънкото одеяло, с което бяха завити краката й. Фиктивната злополука беше твърде близо до истината. Тя затвори очи и потръпна, когато за хиляден път чу оглушителния пистолетен изстрел и изцвилването на смъртно ранения Поках.

Ноздрите й потръпнаха, защото в застоялия облак от парфюм и пудра изведнъж се появи нов аромат. Хладен и пикантен, той проникна в дробовете й като свеж вятър и извика в съзнанието й спомена за бездънно синьо небе и покрити със сняг планини. Миризма на млади борове, смесена със замайващия мъжки аромат на сапун от сандалово дърво.

Сабрина стреснато отвори очи. Морган небрежно се бе облегнал на другия край на дивана и слушаше усмихнато разговора. Велики боже, откога ли стои там, запита се трескаво тя. Никой от обожателите й не го забелязваше. Всички бяха заети с нея. Топлият му дъх, без следа от алкохол, раздвижи дантелите на корсажа й и осъзнала, че му е предоставила свободен поглед върху тръпнещите си гърди, Сабрина побърза да се загърне в шала си.

Джентълменът побърза да приключи с ужасната история.

— Мис Камерън била изхвърлена от каретата и счупила и двата си крака. Говори се, че никога няма да проходи отново.

Сабрина едва не подскочи. Знаеше какво въздействие щяха да имат върху Морган тези безгрижно произнесени думи. Откъм края на дивана прозвуча развеселен глас:

— Веднъж загубих една кобила при подобно падане. Трябваше да я застрелям.

След тази нетактична забележка всички лица, включително това на Сабрина, се обърнаха смаяно към Морган. Той изобщо не изглеждаше тъжен. Зелените му очи святкаха доволно и обожателите на Сабрина го изгледаха неодобрително.

Някой плахо докосна ръката й. Благодарна за намесата му, тя се обърна и се озова лице в лице с младо момиче. Грижливо накъдрената коса падаше на ситни къдрички около бледите бузи.