Мъжът се обърна с гръб към галерията и тя веднага усети напрежението в широките му рамене, когато измъкна от колана си чудовищна брадва. В сърцето й пропълзя страх. Беше лесно да си представи как мускулестата му ръка размахва брадвата и отсича глави…

Енид я побутна и затърси в джоба си шишенцето с амоняк, за да предотврати неизбежния припадък.

— Защо побледня като смъртник? Нали няма да паднеш в несвяст точно сега?

Сабрина се намръщи и бутна шишенцето настрана.

— Естествено, че не. — Тя потрепери, но се опита да си внуши, че гаденето идва от миризмата на амоняк. — Не понасям толкова грамадни мъже. Особено когато имат такива мускули…

Енид въздъхна замечтано.

— На твое място не бих го отхвърлила толкова лесно. Познавам немалко лондонски момичета, които биха казали, че има всичко, което трябва да притежава един мъж.

И дори повече, каза си ядосано Сабрина и отново притисна лице към парапета.

Стиснат брадвата в ръка, мъжът пристъпи към планината от оръжия. Поколеба се, вложи надменност във всяко движение. Сабрина се намръщи. Смъртоносната смес от грация и наглост предизвика у нея трудно обяснимо безпокойство.

Макар че беше много висок, баща й трябваше да изкриви глава назад, за да погледне непознатия в очите. Сабрина не можа да си обясни дългия, загадъчен поглед, който си размениха двамата. Внезапно атмосферата в залата се зареди с още повече напрежение, отколкото при влизането на стария Ангъс.

Всички Макдонълови впериха очи в непознатия и Сабрина разбра, че именно този мъж, въпреки перченето на стареца, е истинският господар на клана. И истинската опасност за Камерънови.

Брадвата се плъзна от пръстите му и падна шумно върху купчината. Сабрина въздъхна облекчено.

Разбрал, че беше на път да загуби публиката си заради по-надарен актьор, Ангъс Макдонъл се обърна към майката на Сабрина.

— Бет! — извика зарадвано той и гръмкият му глас изпълни залата. — О, красива моя Бет, защо и аз нямах късмета на трапезата ми да седи такава красавица!

Сабрина изпита луд гняв.

— Колко е дързък! Даже татко не смее да я нарича Бет!

Майка й направи прелестен реверанс, улови ръката на Ангъс и го поведе към трапезата. Сабрина доволно установи, че тя беше по-висока от сбръчкания старец. След тях тръгна дребен мъж, който влачеше левия си крак и беше загърнат в наметка с качулка.

— Какво страшно същество! — прошепна Енид.

Сабрина кимна в знак на съгласие. Макар че увитото същество не беше и наполовина толкова страшно като мускулестия великан, който вървеше между братята й.

Три дълги трапези бяха поставени във формата на буквата U. Баща й и Ангъс Макдонъл седнаха един до друг в средата на свързващата маса. Елизабет зае място до съпруга си, а човекът с качулката застана зад Макдонъл.

След кратко недоволно мърморене, защото всички ножове бяха прибрани от масата, мъжете от клана Макдонъл се нахвърлиха върху вкусните ястия. Дълго време в залата се чуваше само доволно ръмжене и мляскане. Почти не се водеха разговори. Камерънови се споглеждаха развеселено. Един Макдонъл, по изключение чернокос, грабна еленовия бут, всъщност предназначен за всички, и го загриза лакомо. Майката на Сабрина отчаяно даваше знаци на слугинчетата да не зяпат като втрещени.

Погледът на Енид омекна от съчувствие.

— Бедничкият! Сигурно умира от глад…

След като слугите неколкократно напълниха чашите, а мъжете позаситиха глада си, настроението се повиши. До галерията стигнаха откъслеци от разговори и куплети от песни. Сабрина не можеше да откъсне поглед от русия великан. За разлика от хората си той ровеше без апетит в месото си, пиеше само вода и не посягаше към виното. Може би се боеше, че е отровено? Но тогава нямаше да позволи на другарите си да пият. Седеше сред тях, но изглеждаше съвсем сам. Не допусна братята й да го въвлекат в разговор Постоянната бдителност изопваше широките рамене, а износеният тартан на хълбоците му застрашително се разширяваше.

Изведнъж Сабрина изпита необяснимо съчувствие. Знаеше какво е да си обкръжен от много хора и да се чувстваш съвсем сам. Като единствена дъщеря, дарена с двама луди братя, тя беше принцесата на семейството. Но това обожание не винаги означаваше приемане. Братята й все още бяха склонни да я третират като дете, но тя се примиряваше, защото искаше да я обичат.

Стресна я леко похъркване. Енид беше заспала, склонила глава върху скръстените си ръце. Е, щом предпочиташе спокойния сън пред най-вълнуващата нощ в историята на клана Камерън, нейна си работа. Сабрина развеселено поклати глава, свали вълнения шал от раменете си и зави братовчедка си.

Долу в залата Ангъс Макдонъл вдигна чашата си. Леко заплитайки език, той произнесе безкраен тост за здравето на Макдонълови, Камерънови и цялата шотландска раса. Сабрина нямаше да се учуди, ако дръзкият старец се бе покачил на масата. Когато отново потърси с поглед русия великан, той беше изчезнал. Мястото му беше празно. Стомахът й се сви на буца.

След малко тя усети полъх от движение и се притисна с все сила към парапета, молейки се сенките от знамената да са достатъчно плътни, за да я направят невидима. Непознатият се беше възползвал от речта на стареца и незабелязано се промъкваше към втория етаж. Сърцето и се качи в гърлото, докато той се изкачваше към галерията по отсрещната стълба. Движеше се с безшумна грация която беше в обезпокояващ контраст с грамадния му ръст. Накрая изчезна в светилището на майка й. В музикалната стая.

Сабрина стисна ръце в юмруци. Този тип със сигурност беше замислил нещо лошо. От Макдонълови можеше да се очаква да злоупотребят с гостоприемството на баща й и да му се отблагодарят с коварство и кражби. Възмущението победи страха Тя хвърли отчаян поглед към Енид, макар да знаеше, че скъпата й братовчедка не може да й помогне.

Стисна здраво устни и си каза, че няма по-добър случай да заслужи уважението на братята си. Може би Алекс и Брайън бяха на мнение, че е твърде незряла, за да издържи вечеря с целия клан, но се лъжеха. Тя беше достатъчно зряла, за да спипа на местопрестъплението поне един Макдонъл. Представи си как щяха да зяпнат братята й, щом заведеше засрамения великан в залата, представи си и себе си с извадения древен меч на Камерънови в ръце… Да видим как щеше да се отърве тогава хитрият Ангъс!

Без да губи време, Сабрина скочи и се втурна по тъмния коридор, който водеше към покоите на баща й.

Морган се промъкна безшумно в музикалната стая, затвори вратата зад гърба си и прогони надалеч шумовете от веселието в залата. Тишината и мракът го помилваха с успокояващи пръсти. Той се облегна на вратата и жадно пое въздух. Ноздрите му се издуха от аромата на розово масло. Седем години мисълта за тази стая не преставаше да го преследва. Трябваше да я види още веднъж, макар и само за да изтрие завинаги магическия спомен от съзнанието си.

Очите му бавно свикнаха с мрака. Мътна лунна светлина падаше през високите прозорци и опъваше фина мрежа от светлина и сенки върху съкровищата на музикалния салон. Тихо шумолене и цвърчене му подсказа, че беше събудил малките жълти птички, които живееха в златен кафез до вратата.

— Здравейте, сладурчета — пошепна той. — Не ми се сърдете. Аз съм, Морган. Помните ли ме? — Той почука по кафеза и сърдито установи, че пръстът му е твърде дебел, за да се промуши между пръчките.

Обзет от необясним гняв, той остави птичките да цвърчат сърдито и продължи към етажерката с книгите. Ако залата долу беше главата на Камерън Мейнър, то музикалната стая беше сърцето му. Тук семейството се събираше всяка вечер, за да си разказва истории, за да се смее и да пее. За Морган помещението беше като врата към друг свят, свят от книги, музика и картини, свят, в който и най-силният мъж се отдаваше на мечти.

Летата, които беше прекарал в Камерън, го отдалечиха от собствения му клан. Те загладиха острите ръбове в езика му и насочиха мислите му в опасна посока. Наесен, когато се връщаше при клана си, трябваше да се отбранява от подигравките на връстниците си и да се бори за оцеляване, докато накрая не остана никой, който да оспорва авторитета му. Знаейки, че е осигурил наследник на клана, баща му следеше битката с неприкрита радост и чудовищна гордост.

Морган извади от етажерката подвързан в кожа том. През лятото, когато стана на четиринадесет и се влюби в Елизабет Камерън, той отклони с дива гордост предложенията й да го научи да чете. Но продължи да седи в музикалната стая всяка вечер, докато тя четеше на децата си. Скрит в сянката, той обгръщаше с ръце коленете си и слушаше захласнато историите за смели воини и умни богове, които обикаляли моретата с бързи кораби. А на следващата сутрин се промъкваше тайно в стаята и отваряше страхопочтително скъпоценните книги.

Книгата се отвори на страница с красиво оцветена рисунка. Това беше старият му приятел Прометей, прикован към скалата, с разкривено от болка лице, защото орелът отново ръфаше черния му дроб. Морган често се чувстваше като нещастния гръцки бог. Прикован завинаги върху студена скална стена, докато кланът ръфаше живото му месо. Той затвори ядно книгата. Думите бяха само детско бъбрене, картините — глупави фантазии.

На масата до чембалото беше оставена ръчно изработена галска арфа. Морган подръпна една от тънките струни. Нежен тон отекна във въздуха и проряза тишината. Той наклони глава и за пореден път се запита дали и техният дом щеше да стане така изискан, ако Елизабет се беше омъжила за баща му вместо за Дугъл Камерън. Или Ангъс щеше да пречупи и нейната силна воля?

Освен онова, което му беше разказал баща му, Морган не знаеше нищо за майка си — знаеше само, че именно той я беше убил с нетърпението си да излезе на бял свят и с големината си. Гордостта, с която Ангъс му разказваше за това, едновременно го отблъскваше и засрамваше. Баща му дори не си беше направил труда да запомни името на майка му.

В окото му попадна лек блясък. Върху кадифената подплата на чембалото беше положена кристална роза. Странна болка го стисна за гърлото. Роза, сладка и женствена като вълшебница от любимите приказки на Елизабет, крехка и въпреки това достатъчно устойчива, за да превърне дори чудовище като него в принц.