— Веднага ги махнете — заповяда нервно Дугъл и се учуди от силата, с която гласът му отекна в зловещата тишина. — Какво правите? Не сме дошли тук да воюваме!

Разменяйки подозрителни погледи, мъжете се подчиниха. Само старият кочияш промърмори нещо за „подлите Макдонълови“ и остави мускета на коленете си.

Дугъл натисна входната врата и тя се отвори с жално скърцане. Още преди да е успял да протестира, Елизабет се промуши покрай него и влезе в къщата. Дугъл едва не се блъсна в гърба й, защото тя бе спряла изведнъж и оглеждаше залата с неприкрит ужас.

— Как си допуснал детето ни да живее в тази мръсотия?

Дугъл не можеше да повярва на очите си. В залата цареше хаос. От мебелите бяха останали само парчета — масите бяха преобърнати и насечени, пейките изпотрошени като от великански юмрук. Канделабрите бяха целите в паяжини, които се развяваха като призрачни шалове. През бойниците влизаше бръшлян и задушаваше мътната светлина. Упоритите клонки се впиваха в рушащата се мазилка и сякаш заявяваха, че е само въпрос на време, докато завладеят огромното помещение.

Дугъл потрепери. Древният замък беше в плен на магия, осъден на вечна зима. Но след малко разтърси глава.

— Не — прошепна той, боейки се да разруши тишината. — Дъщеря ни никога не е живяла в това място.

Елизабет събра полите си и се запъти към близкия коридор с отвратено изражение. Подът беше осеян с птичи мръсотии и оглозгани кости. Когато в коридора отекнаха стъпки, Дугъл светкавично бутна жена си зад гърба си и извади пистолет.

От сянката прозвуча треперещ глас, следван от мъж с побеляло лице и вдигнати ръце.

— Не стреляйте, милорд. Не съм въоръжен.

Дугъл потисна безсилния си гняв и прибра пистолета в джоба си. Ако жена му узнаеше, че това беше Раналд циганинът, не се знаеше как щеше да реагира.

— Дошли сме да говорим с господаря ти.

Братовчедът на Морган пристъпваше смутено от крак на крак и почесваше рошавата си глава. Лицето му беше избеляло, сякаш от месеци не беше излизал на слънце. Едната му ръка висеше под странен ъгъл, като че още не беше зараснала, добре.

— Не мисля, че е разумно, сър. Той не е слизал от няколко дни. Виждам го само когато му нося ядене. — Той избегна погледа на Дугъл. — Или пиене.

Дугъл отговори с цялата арогантност, на която беше способен.

— След като рискувахме отново да попаднем в засада и изминахме дългия път от Камерън дотук по козите пътеки, които наричате пътища, няма да си отидем, преди да сме разговаряли с Морган Макдонъл.

Някога Раналд със сигурност щеше да се заинати. Но сега само вдигна рамене.

— Нека дамата почака в залата. Разположете се удобно. И не ме гледайте така злобно. Ще дойда отново и ще се погрижа за вас.

Дугъл хвърли въпросителен поглед към жена си, но Елизабет вече се усмихваше окуражително.

— Върви, скъпи, и направи, каквото трябва. Аз съм добре.

Когато Раналд го поведе по ронещите се стъпала и го остави сам пред вратата, зад която някога беше спалнята на Сабрина, Дугъл безмълвно се помоли да изпълни това, за което беше дошъл.

След като решителното му чукане остана без отговор, той натисна бравата и влезе.

Кълбото козина, сгушено пред огъня, се надигна и заръмжа, а в следващия момент се хвърли към влезлия. В първия момент Дугъл повярва, че си има работа с полудял плъх.

— Пъгсли, стой мирен! — Гневният рев разтърси гредите на тавана.

Малкото куче се скри под преобърнатата маса и подаде муцунка към госта. Дугъл огледа крачола на панталона си и въздъхна облекчено. Не беше ухапан.

— Велики боже. Малкият често изпадаше в лошо настроение и беше склонен към храносмилателни смущения, но никога не го бях виждал такъв.

Той загуби нишката, когато господарят на клана Макдонъл изникна от сянката и застана пред обления от светлина западен прозорец. Огромната фигура всеки път го караше да потреперва. Незнайно защо, той винаги очакваше да види отново онова жилесто, упорито момче, което някога бе дошло в дома му. Но от празните, блещукащи очи на този мъж беше изчезнало всичко момчешко.

Морган беше разсъблечен до кръста, вехтият тартан беше стегнат на хълбоците му. Гранитната брадичка беше небръсната, а под русите косми лицето му беше бледо и замръзнало в заплашителна гримаса. Кристалните очи бяха пронизани от червени венички. Дугъл потрепери при представата, че това призрачно видение обикаляше всяка нощ по коридорите на замъка.

Със слънцето в разбърканата грива Морган приличаше на паднал ангел, обгорен от пламъците на ада. Нощно същество, недокоснато от светлината, която го заобикаляше. Той се заклати към Дугъл и от устата му лъхна на уиски. Спря на крачка от тъста си, разкрачи се и скръсти ръце под гърдите си.

Дугъл се почувства зле. Беше сам с този пиян великан, изцяло зависим от настроенията му. Но трябваше да се справи. Заради Сабрина. За нея беше готов дори да продаде душата си на дявола, който очевидно беше обсебил Морган Макдонъл.

— Дойдох да поговорим за дъщеря ми.

— Какво става с нея? — В гласа на Морган нямаше чувство, той беше бездушен като погледа. — Да не би състоянието й да се е влошило? Или е умряла? А може би ми носиш документите за развода, за да сложа кръст вместо името си?

Морган произнесе всички тези възможности с еднакво равнодушие и Дугъл се ядоса.

— Няма да има развод. Аз поисках анулиране.

Морган наклони глава и в очите му светна нещо като ирония.

— Колко си сръчен. Вие, Камерънови, винаги сте познавали законите. И какво каза на магистратите? Че никога не съм докосвал изисканата ти дъщеря с мръсните си ръце? — Той вдигна едната си вежда и още повече заприлича на дявол. — Обаче аз го правех. И на нея й харесваше.

Дугъл стисна ръце в юмруци и си спомни колко пъти му се беше налагало да понася пияния Ангъс. Но сега не можеше да мисли за друго, освен за мисията си. Ако се наложеше, щеше да падне на колене пред това пияно чудовище.

Той разтвори бавно ръце.

— Дъщеря ми има нужда от теб.

Морган отметна глава назад и избухна в луд смях. Олюля се, удари гърба си в стената и изтри сълзите от очите си. Дугъл го гледаше смаяно.

— Исусе! Не й ли стига, че я направих саката? Какво искаш, да я довърша ли? Трябва ли и да я убия?

* * *

В залата Елизабет седеше с изправен гръб на крайчеца на един стол, който Раналд беше донесъл за нея, и нервно потрепваше с полираните си нокти по облегалката. Раналд клечеше пред камината като виновно домашно кученце и хвърляше плахи поглед изпод греховно дългите си мигли. Колко жалко, каза си неволно Елизабет, че това красиво момче е принудено да живее в такава обстановка. Тя огледа изпитателно масивните греди на тавана. Отгоре се чуваше само тайнственото шепнене на танцуващите по течението паяжини.

Раналд изпука с пръсти и Елизабет се стресна. Призрачната атмосфера на замъка започваше да я изнервя.

— Къде са другите хора от клана? — попита строго тя, за да сложи край на мъчителната тишина.

Раналд вдигна рамене.

— Разпръснаха се на всички страни. Морган ги отпрати. Раздаде им овцете и кравите. Даде им всичко, освен няколко пилета и осоленото месо.

— А вие защо сте още тук?

Раналд се опита да почисти едно петно от сажди на панталона си, но напразно.

— Той ми е братовчед. Не мога да го оставя да пукне сам тук, нали?

Елизабет се приведе към него, възхитена от лоялността, която никога не беше очаквала от един Макдонъл.

— Сериозно ли смятате, че ако не сте до него, той може да умре?

Раналд я погледна право в очите.

— Не, милейди. Страх ме е по-скоро, че без мен ще умре сам.

Елизабет не успя да го попита какво означаваше тази ужасяваща забележка, защото по стълбата отекнаха обезкуражените стъпки на Дугъл. Тя скочи от стола си и погледна очаквателно към него, но съпругът й само поклати глава.

— Молих го, умолявах го, но напразно. Опитах се да смекча сърцето му, само дето не паднах в краката му, но не успях.

Отначало Дугъл помисли, че очите на Елизабет заблестяха от неизплаканите сълзи, но когато понечи да я утеши, тя го избута и закрачи решително към стълбата.

— Моля те, не го прави! — изкрещя ужасено той и се втурна след нея. Раналд тичаше по петите му.

— На ваше място не бих се качил при него, милейди. Идеята не е добра. Не мога да гарантирам, че той…

Когато стигна до едно разклонение, Елизабет се поколеба, но Раналд й показа стаята на Морган, като избърза напред и се хвърли пред една врете.

— Махни се от пътя ми, момче — изкомандва Елизабет.

Раналд се подчини без повече възражения.

Елизабет се обърна към съпруга си и сложи ръка на гърдите му.

— Искам вие двамата да слезете долу. Каквото и да чуете или да си въобразите, че сте чули, не се качвайте, ако аз лично не ви повикам. Разбрахме ли се?

Дугъл я погледна слисано, готов да избухне в смях. Никога не беше обичал жена си повече, отколкото в този момент. Направи крачка назад, поклони се тържествено, отвори вратата и каза:

— Удоволствието е изцяло ваше, милейди.

Елизабет престъпи прага. Дугъл надникна над рамото й и успя да види изненаданото лице на Морган. В очите на зет му се четяха несигурност и ранимост.

Елизабет сложи ръце на хълбоците си.

— Първо си затвори устата, Морган Макдонъл. И не очаквай от мен съжаление.

Тя прошумоля с полите си навътре и затръшна вратата под носа на Дугъл.

Двамата мъже слязоха по стълбите в залата и Дугъл потупа по рамото омърлушения Раналд.

— Можеш да се помолиш за господаря си, момче. В момента той е затворен с толкова строг учител, че дори дяволът, ако може да ги види, ще позеленее от завист.

Дугъл и Раналд чакаха в залата и от време на време си подаваха стомничката с добре узряла бира. Часовете минаваха. Раналд се стряскаше при всеки шум, докато Дугъл най-спокойно отпиваше от чашата си и се опитваше да крие усмивката си.