Тереза Медейрос - Шепотът на розите

— Питам се… — прошепна той. В настъпилата пауза се чу прелистване на книга. — Готов съм да се закълна, че сутринта книгата беше в другия край на леглото.

Той сложи ръце от двете страни на лицето й и главата й падна назад. Пронизващият му поглед опари кожата й. Тя не смееше да се движи, не смееше дори да диша. Косата му погъделичка върха на носа й и тя едва не се разкиха.

Баща й я спаси.

— Енид беше тук, може да й е прочела нещо.

— Да, а може би Пъгсли е прекарал времето си в четене.

Клатейки глава, той излезе навън и отсъствието му моментално опразни стаята. Другите двама го последваха, като доктор Монджой мърмореше неспокойно, а баща й беше учудващо мълчалив.

Когато остана сама, Сабрина намести възглавницата си, сложи ръце под тила си и се вгледа в краката си. „Безумно тежки, безполезни крака.“ Гласът на Морган се върна, за да я прокълне. „Макдонълови не понасят слабостта. Кланът не търпи сакати.“ Сабрина бе подслушала разговора между Алекс и баща си и знаеше, че Ев е избягала. Въпреки това крайната победа беше за нея. Колко жалко, че не бе останала да види резултата от делото си. Сигурно щеше да се радва.

В главата й отекна презрителният глас на Фъргъс: „Готов съм да се любя по-скоро със сакатата стара Ев, отколкото да легна с една Камерън!“ Сега тя беше и двете, саката и Камерън.

Сабрина грабна книгата и я запрати към стената. Няколко страници се скъсаха и тя падна на пода. Нека Морган си блъска главата как се бе озовала там.

Очите й пареха сухи и горещи. Краката й пулсираха от тъпа болка, физическото проявление на душевната мъка идваше точно навреме, макар че не беше достатъчно болезнено, за да заглуши бурята в сърцето й.

През последните дни беше имала достатъчно време за размисъл. Прекалено много време. Предостатъчно време, за да знае, че отсега нататък щеше да бъде като камък на шията на съпруга си. Той заслужаваше жена с два силни крака, която да управлява клана редом с него. Жена, която да го дари със сина, който желаеше. Ръката й опипа корема, но тя отказа да даде име на плахата надежда, която още я крепеше.

Ако продължеше да държи на брачните си клетви, Морган щеше да се лиши от уважението на клана си. Сабрина си беше навлякла омразата на Макдонълови само защото беше Камерън. Тя можеше да живее с тази омраза, но съжалението на същите тези Макдонълови щеше да я убие. А още по-страшно щеше да бъде съжалението в очите на Морган: всеки път, щом я погледне; всеки път, щом я докосне. Съжалението, че е оставил врабчето с пречупени крилца да живее или е вдигнал детето, което е паднало и си е одраскало коляното. Сабрина се вкопчи в завивката. Макдонълови не бяха единствените, които притежаваха гордост.

Завладяна от спомена за последната нощ, която двамата бяха прекарали в това легло, превърнало се в неин затвор, тя се отдаде на безумни копнежи. Усети тялото на Морган под своето и потръпна. Телата им бяха облени от светлината на скъпите восъчни свещи, които той палеше всеки път, когато се любеха. Красивото му лице, унесено от блаженство, когато тя му се отдаваше. Триумфът й, когато той стенеше от наслада и губеше самообладание.

Когато отвори очи, тя вече знаеше какво трябва да направи.

Когато Дугъл и докторът се върнаха в стаята, Сабрина седеше в леглото, скръстила ръце в скута си.

— Принцесо, ти си се събудила! — Баща й падна на колене до леглото и я прегърна. В сравнение с хладната й кожа ръцете му бяха почти трескави.

Лицето на доктор Монджой се озари от широка усмивка.

— Слава на господа! Знаех, че ще се справиш, Сабрина. Останете при нея, Дугъл, аз отивам да доведа мъжа й. — Той се изсмя истерично. — Колко се радвам, че най-после ще му кажа нещо хубаво. — Той закрачи към вратата, потривайки ръце от удоволствие.

Сабрина го спря с една-динствена дума.

— Не! — Дугъл я погледна смаяно. Макар и подрезгавял от дългото мълчание, гласът на Сабрина звучеше ледено. — Засега не желая да виждам съпруга си, нито да разговарям с него.

Усмивката на доктора угасна.

— О, дете, не бива така! Само ако го беше видяла през последните две седмици! Този човек е надарен със свръхестествени способности. Никога не съм виждал мъж, който да се задоволява с толкова малко сън.

— Не желая да го виждам — повтори Сабрина. — Ако се възпротиви, напомнете му, че ми го дължи.

— Но, принцесо… — намеси се все още слисаният Дугъл.

— Кажете му!

Докторът кимна тъжно и излезе навън. Сабрина впи поглед в ръцете на баща си, които все още стискаха нейните хладни пръсти. Добре познатите й сини очи проучваха внимателно каменното й лице.

— Искаш ли да поговориш поне с мен, момичето ми? — попита тихо той и помилва бузата й.

Сабрина нямаше сили да понесе утешението му.

— Не, татко. Уморена съм и искам да поспя.

Когато той смутено оттегли ръката си, пулсиращата болка в счупените й крака не беше нищо в сравнение с онова, което ставаше в сърцето й.

Опрян на грапавия камък на една бойница, Морган поемаше жадно студения зимен въздух. Не можеше да се отърве от гризящото го подозрение, че Сабрина е в съзнание. Беше готов да се закълне, че докато миналата нощ бе спал до леглото й, тя го бе наблюдавала. Ала когато вдигаше глава й и я поглеждаше, очите й бяха невинно затворени.

Какво тогава означаваха странно извитите ъгълчета на устата й? Преди това не ги беше виждал. Трябваше да се пребори с абсурдното желание да вземе лицето й между ръцете си и да я целува, докато изличи странната усмивка. Може би чувството за вина и липсата на сън го бяха подлудили…

Вятърът пареше в очите му, развяваше косата му, прегръщаше го с ледена нежност. Какво по-лековито от това небесно дихание, което идваше от високите планини? Щом Сабрина отвореше очи, той щеше да я загърне в наметката си и да я изнесе на кулата. От днес нататък щеше да я носи навсякъде. Тя щеше да бъде най-прекрасният товар на света.

Докато доктор Монджой крачеше нервно напред-назад, а Дугъл със задавен глас обясняваше, че Сабрина никога няма да проходи, Морган беше успял да остане напълно неподвижен. Никога вече нямаше да я види да подскача по стълбите със смешните си пантофки. Никога вече нямаше да потропва в такт с баладата, докато пееше с Фъргъс. Никога нямаше да тича пред него по задяната от слънце трева, докато накрая му позволеше да я хване и да я положи върху ухаещия цветен килим. Никога нямаше да тича насреща му с дете във всяка ръка и още едно, хванато за полата й.

Това беше най-страшният удар в живота му. Но той го прие, без да трепне. Нито се развика, нито изруга, не счупи нищо — дори не сграбчи нещастния доктор за яката, макар че много му се искаше да го стори. Благодари на Дугъл за откровеното обяснение и бързо излезе от стаята. Изкачи се на старата кула и оттогава стоеше там, изложил лице на вятъра. Само тук можеше да преживее отново и отново онзи ужасен момент, който беше разрушил живота на Сабрина.

Той беше длъжен да тича по-бързо. Трябваше да скочи от снежната купчина няколко секунди по-рано. Трябваше да пожертва Поках още преди да стигне до пропастта. Трябваше да прати Раналд по дяволите и да остави проклетата овца да се удави. Трябваше много отдавна да види ожесточението и злобните искри в очите на Ев.

А сега Сабрина беше саката и всичко беше станало по негова вина. Не можеше да намести крилцата й, както беше сторил с орела, влетял през прозореца на кулата. Не можеше да налива в устата й мляко, както бе направил с малкото птиче, паднало от гнездото. Не можеше да я увие в наметката си и да я стопли, както беше стоплил премръзналата сива мишка.

Морган претърсваше с отчаян поглед неумолимата снежна равнина. Не биваше да довежда Сабрина тук. Трябваше да я остави в луксозния дом на Дугъл и да я обожава отдалече.

Зад него се чуха стъпки. Морган се обърна изненадано. Никой не се осмеляваше да се изкачва по несигурните стъпала. Доктор Монджой застана насреща му, задъхан от бързото изкачване, с унило изражение.

Морган спря да диша. Нима състоянието на Сабрина внезапно се бе влошило? Или вече беше мъртва?

Без да забележи, той направи крачка към лекаря.

Монджой вдигна отбранително ръце и шумно издиша.

— Нося добри новини, синко. Сабрина дойде в съзнание. Будна е.

Морган се втурна към стълбите, обзет от радост, която в миг заличи чувството за вина. С по-голям кураж, отколкото можеше да се очаква от него, докторът му препречи пътя и го погледна пронизващо над замъглените стъкла на очилата си.

— Съжалявам, но съпругата ви отказва да ви види. — Монджой сведе поглед. — Помоли да ви напомня, че й го дължите.

Откровените обяснения на Дугъл за състоянието на Сабрина бяха само леко шляпване в сравнение с убийствения удар, който му нанесе самата тя с крехкото си юмруче. Морган се олюля и трябваше да събере цялата си сила, за да не се свлече на пода.

Той се вкопчи в каменния парапет и мазилката се разтроши под пръстите му.

— Благодаря ви, докторе — произнесе с чужд глас той. — За всичко, което направихте. Няма да го забравя.

„Ти ми го дължиш.“

Той й дължеше всичко. Цял живот щеше да изкупва вината си — престъплението, което не можеше да бъде простено.

Някъде долу в гората изпращя клон, поддал под тежестта на снега. Шумът го стресна. Знаеше какво щеше да последва. Писъкът на Сабрина. Писъците на майка му, която бе пожертвала живота си, за да живее той. Писък, ехо на друг шум, който щеше да го преследва цял живот — пращенето, с което се натрошиха крехките кости на Сабрина, както някога розата на Белмонт се строши в непохватните му пръсти.