— Извинявайте, търся жена си.

— Морган! — Ужасеният й писък предотврати оттеглянето му.

Той прекоси помещението и я изправи на крака. За момент в очите му светна паника.

— За бога, момиче! Баща ти може да се появи всеки момент! Ще си помисли, че съм те направил чистачка!

Сабрина опря ръце на хълбоците.

— Ако беше благоволил да почистиш камината поне веднъж през последните десет години, сега нямаше да съм толкова мръсна.

Двамата се погледнаха мрачно, знаейки, че този ден щеше да докаже дали новооткритите им чувства един към друг бяха в състояние да преодолеят враждебността между клановете. Устните на Морган затрепкаха. Сабрина грабна ръчното си огледало и се огледа. С изключение на гневно бляскащите очи лицето й беше абсолютно черно, а нощницата беше покрита с дебел пласт сажди.

Тя се закиска и се опита да почисти лицето си с мокра кърпа.

— Имам по-добра идея. Ще му кажа, че си ме затворил в подземието и слизаш долу само за да ме насилваш.

— Не ме предизвиквай. — Той вдигна едната си вежда. — Щом баща ти си тръгне, ще обмисля много внимателно тази идея.

Сабрина остави огледалото и се обърна към съпруга си. Сърцето й ускори ритъма си. Плащът му беше изпран и грижливо надиплен. Даже беше обул обувки и се бе постарал да ги излъска. Мъжката му суетност и желанието му да се понрави на баща й я трогнаха до сълзи.

Очите им се срещнаха.

— Доволна ли си от мен? — попита с привидна небрежност той.

Ако Сабрина беше научила нещо от съпруга си, то беше, че понякога делата казват повече от думите. Тя се хвърли в прегръдката му и той падна в близкия стол. Тъкмо се бе заела да му покаже колко е доволна от него, когато на вратата се почука.

Морган скочи, пусна Сабрина на пода и намести плаща си.

— Исусе, да не би гостите да са пристигнали?

Раналд провря глава през вратата. Черната му коса беше разрешена, а лицето под нея беше смъртно бледо.

— Морган, имаме проблем с овцете! Едно от дебелоглавите зверчета избяга и проби леда на езерото. Хвърлих му въже, но не мога да го измъкна.

Днес Раналд се държи наистина странно, каза си Сабрина, но после реши, че само си е въобразила. Може би вината беше в нея — вчера му бе заявила, че не би било зле да помоли баща й за ръката на Енид. Вероятно тази перспектива го изнервяше.

— Проклятие! — Очите на Морган се разшириха от ужас. — Исках да съм тук, когато пристигне баща ти, а не да се боря с някаква си глупава овца.

Раналд го погледна умолително и се разбъбри трескаво:

— Бедното животно блее така жално, да ти се скъса сърцето. Най-добре да дойдеш с мен. Аз отивам да му държа глупавата глава над водата, докато измислиш как да го измъкнеш.

Раналд изскочи от стаята, а Морган се обърна неспокойно към Сабрина. При мисълта, че навън имаше животно в нужда, лицето му се разкриви от болка.

— Хайде, върви — подкани го Сабрина и успокоително сложи ръка върху неговата. — Ако татко се появи, преди да си измъкнал глупавата овца, ще му обясня. Той винаги е държал много на спасяването на заблудени овце.

— Сигурна ли си? Знам, че посещението му означава много за теб. — Той претърси лицето й за признаци на разочарование и Сабрина можеше само да се надява, че ги е прикрила успешно със сияещата си усмивка.

— Върви — повтори тя и го бутна към вратата. — Нали ние, Макдонълови, сме известни с това, че се грижим за своите.

Надяваше се да получи поредната нежна усмивка, която все по-често разведряваше каменните му черти. Но не беше подготвена за сериозния, меланхоличен поглед.

Той сложи ръце на тила й завладя устните й в пламенна целувка.

— Да, момиче. И те моля никога да не го забравяш.

— Със сигурност няма да го забравя — пошепна тя, след като той бе излязъл. Трябваше да изчисти камината и да се преоблече, но не можа да устои да не се порадва на щастието си. Примамена от блещукащия бял свят под прозореца си, тя огледа виещия се под скалите път и се запита дали тя щеше да бъде първата, която щеше да нададе ликуващия вик: „Камерънови идват!“ В стаята нахлу леден студ, но сладката тайна, която носеше в сърцето си, я стопли.

* * *

Морган излезе от къщата и се запъти с бързи крачки към поляната, която граничеше с пътя. Подхлъзна се на леда и за малко да загуби равновесие. Сабрина се засмя на цветистите проклятия, които бързо замръзнаха във въздуха. Неочаквано очите й се напълниха със сълзи. Мъжът, когото обичаше, не беше изискан джентълмен с лъскави ботуши, а планински великан, който лично отиваше да спаси давещата се овца.

Когато Морган изчезна зад хълма, тя устреми изпълнения си с очакване поглед към пътя от равнината. Днес двамата мъже, които обичаше с цялото си сърце, щяха да положат ново начало. На единия бе дарила сърцето си, а другия щеше да дари с прошката си. През седмицата беше започнала дузина писма до баща си, но беше скъсала всичките. По-добре беше да погледне в сините му очи, толкова прилични на нейните, и да му каже, че е разбрала трудния избор, който той беше направил вместо нея. Той беше предал своята малка принцеса не на звяр, а на принц в одежди на дивак.

Внезапно й се дощя да сподели щастието си с някого и трескаво се захвана за работа. Измете камината и запали огън. Изтърка ръцете и лицето си и облече скромна рокля от коприна с цвят на слонова кост. Подреди полите си и се огледа с надеждата, че баща й и братята й нямаше да се ядосат, като я видеха без корсет и фусти. Фъргъс обаче щеше да си има ядове с Брайън, който непременно щеше да хареса пищната Алуин, облечена в долните дрехи на сестра му.

Тъй като беше подарила и последната си панделка, Сабрина реши да потърси Енид и да я помоли да й заеме една от нейните. Морган обичаше да милва разпуснатата й коса, но поне днес трябваше да си направи фризура, подходяща за омъжена жена. Засмяна, Сабрина отвори вратата на стаята си.

На пътя й стоеше Ев, скръстила ръце под гърдите, с триумфално блеснали сиви очи.

Гледката беше толкова необичайна, че Сабрина се уплаши. Отстъпи крачка назад и си пожела поне беззъбият Пъгсли да дотича в нейна защита. Ев се възползва от уплахата й и влезе в спалнята.

Миризмата на гнило, която се носеше от плаща й, беше непоносима, но Сабрина не се отдръпна. Отметна глава назад и смело издържа погледа на по-възрастната жена.

— Нямам нито време, нито търпение за поредното ти мрачно пророчество, Ев. И няма да ти позволя да развалиш този толкова важен за мен и за Морган ден.

Ев оголи зъби в усмивка.

— Нищо не може да развали деня на Морган. Това е ден, какъвто не се преживява втори път.

— Радвам се да чуя, че поне по тази точка сме на едно мнение. Имате късмет, че мъж като Морган ще поведе клана към бъдещето.

— Това ще бъде славно, великолепно бъдеще. Жалко, че Ангъс не доживя да го види. — Празните очи на Ев отразиха още по-празна душа.

Осенена от внезапно прозрение, Сабрина потрепери. Един въпрос я измъчваше от седмици и този път не можа да го задържи.

— Знаеш ли кой го уби, Ев? — попита внимателно тя. Това щеше да бъде най-прекрасният дар за Морган и баща й. Камерънови щяха да се освободят от вината, а Морган — от неизвестността.

Ев вдигна рамене и пристъпи към прозореца, влачейки сакатия си крак.

— Стана неволно. Ножът се изплъзна от ръцете ми. Направих го бързо и чисто. Не му причиних болка.

Сабрина преглътна надигащото се в гърлото й гадене.

— Да кажа ли на Морган?

— Ти да не мислиш, че той не знае? — изграчи Ев. — Не видя ли лицето му, когато Ангъс падна? Изненадан ли беше или само ужасен, че ножът улучи не когото трябваше? Този нож беше предназначен за баща ти, момиче. И не ме гледай така с невинните си сини очи, малка мръснице! Морган има видение за своя клан. Страшно и прекрасно. Негова беше идеята да убием могъщия господар на клана Камерън и днес той ще довърши започнатото.

Стаята се завъртя около Сабрина. Тя протегна ръка, търсейки опора, но не намери нищо, за което да се хване. Нищо. Само четири века, изпълнени с подозрения и коварство. Няколко минути преди убийството на Ангъс беше изненадала Морган в музикалния салон на майка си. Наистина ли търсеше спокойствие или искаше да си създаде алиби, когато долу убиваха баща й?

Спомни си необичайното поведение на Раналд преди малко, трескавия му поглед. Тя и Морган възнамеряваха да посрещнат баща й в двора, застанали един до друг, както подобава на брачна двойка. А сега Морган го нямаше и Сабрина беше сама с лудата Ев.

„Все пак ние, Макдонълови, се грижим за своите“ — беше го подразнила тя.

„Да, момиче. И никога не го забравяй.“

Обещание ли бяха думите му или предупреждение?

Още усещаше вкуса на устните му върху своите. Не беше възможно целувката на Юда да е толкова сладка, толкова нежна и жадна. Тя се изправи като свещ. Някой трябваше да се довери пръв, да забрави предразсъдъците на миналото и да защити бъдещето, макар и основано само върху сляпо доверие.

Баща й нямаше да избере нея за тази тежка задача, ако не я считаше достойна да я изпълни.

Тя погледна Ев право в очите и заговори с тих, но твърд глас:

— Ти лъжеш. Ти и онзи хитрец Ангъс може би сте възнамерявали да извършите такава подлост, но моят съпруг никога не би паднал толкова ниско, че да прониже своя домакин в гърба или дори да замисли нещо подобно. Ако иска да види някого мъртъв, той има достатъчно гордост, за да го гледа в очите, докато го убива. Морган е човек на честта.

— Морган е глупак! — Сабрина беше готова да се изсмее триумфално, но следващите думи на Ев я уплашиха до смърт. — Морган е заслепен от онова, което криеш под хубавата си поличка. Но аз пожертвах толкова много за този клан, че няма да го предам без борба на проклетите Камерънови. И аз не съм единствената, която мисли и чувства по този начин. Може някои от мъжете да са доволни, че се грижат за пилета и овце, но ние сме родени за битка и ако Морган го е забравил, ние сме длъжни да му го припомним. Той има право на избор. Или ще извади оръжие с нас, или ще бъде застрелян.