— Жена ми и аз настояваме да останеш. — Вдигна многозначително едната си вежда и добави: — Нали не искаш да обидиш господарката си?

— О, не, сър, разбира се, че не. — Момчето се смъкна от коня с такава бързина, че загуби равновесие. Морган едва успя да го задържи. Припомнил си задачата си, Каден извади от чантата на седлото си млечнобял пергамент, запечатан с печата на Камерън, и го протегна към господарката си. — От баща ви, мис Сабрина.

Тя се пресегна през рамото на мъжа си и грабна пергамента. Копнежът, изписал се на лицето й, прободе болезнено сърцето на Морган.

Докато тя шареше с очи по редовете, гъсто изписани с неразбираеми знаци, Морган видя как в прекрасните й очи светна надежда и отново угасна.

Тя се обърна към него и прошепна разочаровано:

— Писмото не е за мен, а за господаря на клана Макдонъл.

Тя връчи писмото на Морган и се отдалечи. Когато мина покрай мъжете, те излязоха от прикритията си със смутени лица.

— Сабрина? — повика я тихо Енид, докато чистеше сламките от косата си.

— Забрави арфата си, момиче — извика след нея Фъргъс и й подаде крехкия инструмент.

Сабрина продължи към къщата, сякаш не бе чула нищо, докато се сля с тъмните сенки, като че никога не беше съществувала на този свят. Морган се потърси, когато по гърба му пробягаха студени тръпки.

Пръстите му ядно смачкаха скъпоценния пергамент. По дяволите Дугъл Камерън! С едно драсване на перото ги беше превърнал отново в неприятели.

* * *

Сабрина мина с бързи крачки по пустите коридори, прескочи купчината камъни и скоро се озова пред стаята си. По-добре никога да не беше напускала убежището си! Тогава нямаше да я боли толкова от недоверието и жаждата за убийство по лицата на мъжете. И всичко това само защото една глупаво хлапе беше извикало, че Камерънови идват.

Стената насреща й се ронеше и през цепнатините между камъните вееше леден вятър. Тя трепереше с цялото си тяло. Вече знаеше, че в момента, в който се почувстваха заплашени, Макдонълови щяха да се обърнат срещу нея. Засрами се от суетността си. Нима наистина беше повярвала, че е в състояние да заличи столетната омраза с няколко глупави песнички и порция дързост и чар?

Истината беше унищожителна. Колкото и да се стараеше да спечели привързаността на Макдонълови, тя не можеше да стане една от тях. Никога нямаше да я приемат в общността си. Тя не беше от клана Макдонъл, макар да беше съпруга на господаря му.

Колко време щеше да мине, преди същото убийствено недоверие да блесне и в очите на Морган? Кого щеше да заподозре той, ако някой от хората му започнеше да се оплаква от болки в корема или паднеше пиян по стълбата? Тогава слънчевата топлина в очите му щеше да се превърне в студена омраза и това щеше да разбие сърцето й.

Тя вече нямаше свой клан. Баща й дори не си беше направил труда да й пише. Тя беше изгнаница. Само една незначителна пешка в безкрайната борба между клановете Камерън и Макдонъл. Доброволна робиня на чувствеността и прелъстителското изкуство на Морган Макдонъл.

Часовете се влачеха мъчително бавно. Сабрина сновеше напред назад като тигрица в клетка и чакаше Морган, който не идваше. Късно след полунощ тя се сви на кълбо в креслото, където някога се целуваха за лека нощ. Само тъжният вой на гайдите проникваше в неспокойните й сънища.

* * *

Морган удари с юмрук писмото на Дугъл и строши печата. Дивите звуци на гайдата проникваха през прозорците на колибата. Суровата красота на мелодията завладя сърцето му. Проклета да е Ев! Като злокобен хор на древногръцка драма песента й му напомняше непрестанно за бащината му глупост да се влюби в жена от рода Камерън. Дори последните думи на Ангъс бяха отправени към Елизабет, последният му жест беше да вдигне чаша в чест на нейната красота.

Морган падна тежко на стола и скри лице в ръцете си. Кратките часове преди зазоряване бяха най-тежките в живота му. Всичко, което трябваше да направи, за да потвърди или заличи съмненията си, беше да отиде при Сабрина и да я помоли да му прочете писмото. Онова, което го възпираше, не беше гордост, а страх.

Страхът не беше непознато чувство за Морган Макдонъл. Безброй пъти беше гледал смъртта в очите. В онази безлунна нощ, когато бе издебнат от шестима мъже от клана Чишолм. В онова студено утро, когато баща му му заповяда да отреже гноясалия крак на един мъж от клана и да го залее с уиски.

В деня, когато за първи път стъпи с недостойните си крака в розовата беседка на градината в Камерън Мейнър.

Този страх не можеше да бъде победен с рев на заповеди и щит от равнодушие. Чувството за предстояща загуба буквално го парализираше. Ами ако Дугъл беше променил решението си? Ами ако беше стигнал до заключението, че един Макдонъл не е достоен за неговата принцеса, и си я искаше обратно? Ами ако й беше намерил друг съпруг — цивилизован джентълмен, който играе шах и можеше да изпълнява дуети с нея? Ако чуеше тези думи от красивата уста на Сабрина, сигурно щеше да падне мъртъв в краката й.

Проклинайки неграмотността си, той отвори писмото и претърси редовете за някакви указания за съдържанието им. Ако Дугъл си я искаше, защо не беше изпратил батальон червени мундири вместо това треперещо хлапе?

Морган приглади скъпоценния пергамент. Още не беше късно да се престори, че никога не е виждал това писмо. Ангъс щеше да направи точно това, без да се поколебае. Можеше да направи така, че хлапето да изчезне, и Сабрина никога нямаше да разбере. Пътищата в планината бяха тесни и коварни, злополуки ставаха често. Случаен изстрел. Грешна стъпка на коня. Пропадане в ледена пропаст. Щяха да намерят трупа чак през пролетта.

Морган застана пред огъня и хвърли писмото върху тлеещия торф. Пламъците жадно облизаха пергамента и го оцветиха в кафяво.

Малко преди огънят да го погълне, Морган извади писмото от огъня и си изгори пръстите. Изпита презрение към себе си — нима беше готов да падне толкова ниско, за да задържи жена си? Идеята беше достойна за грозния, безсъвестен Халбърт.

Припомни си радостта и копнежа в погледа на Сабрина, когато бе посегнала към писмото, и горчивото й разочарование. Морган трябваше да си признае, че не се боеше нито от заплахите на Дугъл, нито от копнежа на Сабрина да се върне в добре подредения дом, където й беше мястото. Боеше се единствено от собствения си страх. Боеше се, че не е достатъчно мъж, за да я пусне да си отиде.

Опънал уста в тънка линия, той пъхна писмото в плаща си и едва сега забеляза, че нещо се беше променило. Навън цареше смразяваща тишина. Гайдите бяха замлъкнали.

* * *

Сабрина седеше срещу Морган и мълчаливо ровеше в чинията с вечерята си. Беше твърдо решена да не споменава миналата нощ. Никога нямаше да го попита къде е бил. Денят само бе усилил меланхолията й. Настроението й беше в унисон с ниските, натоварени със сняг облаци над планинските върхове. И Енид, и Алуин бяха дошли да я видят, но тя ги отпрати с извинението, че я боли глава. Пъгсли прекара деня свит на кълбо пред камината, с необичайно тъжни кафяви очи. Сега спеше и от време на време потреперваше и изръмжаваше, сякаш го измъчваха тежки сънища.

Сабрина преглътна една лъжица супа и погледна крадешком към мъжа си. Около очите му се бяха образували тънки, уморени бръчици. Той ядеше както обикновено, извади лъжицата, за да изпие остатъка от супата, служеше си с пръстите си, а накрая ги облиза и поднесе към устата си парче хляб, набучено на ножа.

Но не я целуна нито веднъж. Не я докара до лудост със самодоволното си хилене, нито я нарече „хлапенце“. И не каза нито дума за писмото на баща й.

Сигурно беше накарал някого от мъжете да му прочете писмото. Но Сабрина нямаше да моли за вести от дома. Тази сутрин пратеникът на баща й потегли обратно за Камерън, напълнил джобовете си с писмата, които Сабрина беше писала през последните седмици. Писма, в които името на баща й изобщо не се споменаваше.

Когато вече не можеше да понесе равнодушното изражение на мъжа си, Сабрина бутна настрана купичката със супа и попита:

— Искаш ли да ти почета нещо от „Песента на Роланд“? Или може би от „Беоулф“?

Морган плъзна ръка под плаща си, но бързо я извади. Сабрина не можа да разгадае движението му.

— Главата ми бучи, момиче, не искам да я пълня с красиви думи.

Сабрина се изправи и заобиколи масата като нервно котенце.

— Тогава да поиграем шах? Или да те науча на нова игра? Някоя, при която не се губят царици!

Болезненото му трепване беше толкова кратко, че тя го помисли за игра на въображението си. Той заби камата си в масата.

— Не съм в настроение за тъпи игри.

Грубите думи разрушиха самообладанието й. Буцата в гърлото й се нацепи на хиляди парченца. Тя скри лице под косите си и взе арфата, която Фъргъс бе оставил сутринта пред вратата й. Но пръстите й бяха несръчни и тежаха като мъката в душата й. Един нокът се закачи в струните и се счупи до основа.

Сабрина изруга ядосано. Морган скочи, грабна ръката й и изсмука капчицата кръв.

— Какво щастие, че майка ти не може да те чуе. Много добре си спомням как веднъж намаза устата на Брайън с помада, а той не беше казал нищо особено.

Неспособна да понесе еротичната игра на пълните му устни, Сабрина издърпа ръката си. Знаеше, че се държи като глупаво дете, но в момента това й беше безразлично.

— Сигурна съм, че тези стени са чували много по-страшни неща от моето безобидно нарушаване на приличието. — Тя отиде до прозореца, за да избегне въпросителния му поглед. — Какво ли е било през 1465 година, когато Камерънови са обсадили замъка и са уморили прадедите ти от глад. Сигурно са се изяждали едни други.

Морган се намръщи.

— Права си. Вероятно оттам произхожда вкусът ни към човешкото месо.

Трябваше да се напрегне, за да разбере тихите, горчиви думи на отговора й.

— Колко ли вкусна хапка е било сърцето ми… — Загледана към равнината, тя проследи пътя, който се виеше като сребърна лента покрай скалите.