Сабрина хвана Алуин под ръка и Морган усети присвиване в стомаха. Сигурно така става с всеки мъж, като види две жени, които е дарявал с благосклонността си, каза си недоволно той. Но когато едната от тях е собствената ти съпруга…

— Добър вечер, скъпи. Помагам на Алуин да си направи косата. Не е ли възхитителна?

Даже Алуин да беше по-прекрасна от Троянската Елена, Морган щеше да бъде заслепен от намигването на жена си. Неспособен да намери подходящ отговор, той се покашля, промърмори нещо и накрая изръмжа одобрително. За негово учудване Алуин почервеня — нещо, което до вчера изглеждаше невъзможно. Тя се обърна към господаря си и направи тромав реверанс.

— По-добре да си вървя, милейди. Обещах на мистър Фъргъс да вечеряме заедно. — Широката усмивка я направи с години по-млада. — Много ви благодаря за хубавите панделки, милейди, наистина. — Тя мина покрай Морган, стремейки се да не го докосва. Морган влезе в спалнята на жена си и затвори вратата зад гърба си.

— Много мило от твоя страна, да се сприятелиш с момичето. Алуин може да научи много от теб.

— Обратното е по-вярно. Твоята Алуин може да ме научи на доста неща.

Лицето на Морган помрачня.

— Тя не е моята Алуин. И никога не е била. Освен това не съм сигурен дали трябва да знаеш онова, което знае тя.

Невинното мигване на Сабрина накара кръвта му да закипи.

— Не прекалявай!

Подигравателната усмивка бе смекчена от нежността на погледа. Тя го хвана за колана и го потегли покрай приготвената дъска за шах към леглото.

Може би Сабрина управляваше Макдонъл Касъл през деня, но владетел на нощта беше Морган. Никога не бе съществувала толкова доброволна робиня от рода Камерън. Той я държеше в плен на страстта и удоволствието, които се засилваха с всяка нощ и подчиняваха тялото й на властта му.

Всичко, което жените си шепнеха за силата на Макдонълови, беше вярно. Морган неумолимо я докарваше до ръба на екстаза и я запращаше в празното пространство, стараеше се да задоволи и най-дребното й изискване, изтръгваше й сладостни викове и я караше да се моли за онова, което беше готов да й даде.

Единствено в ранните утринни часове, когато лежеше с глава върху голите му гърди и изтощено от удоволствията тяло, Сабрина се осмеляваше да мисли за утрешния ден. Морган изпитваше перверзна радост да й изтръгва нежни любовни клетви, но самият той не произнасяше думите, които Сабрина така копнееше да чуе. Никога не губеше контрол над себе си, очевидно научен от живота, който беше водил досега — живот на отговорност и грижа за другите. Той й отдаваше щедро тялото си, пилееше силата си за нея, но сърцето му беше стегнато в броня и оставаше недостижимо за нея. С времето, утешаваше се тя, сърцето му ще се размекне. Тя щеше да спечели доверието му и един ден той щеше да й каже, че я обича. За момента трябваше да се задоволи с равномерния ритъм под ухото си.

* * *

Късно следобед Морган се върна с наболяващи мускули и приятно изтощен от свършената работа в гората. Заедно с няколко мъже през последните две седмици беше свършил работата на цял голям клан. Днес белязаха последните говеда и ги откараха в гората, където щяха да намерят богата паша.

Северният вятър го удари в лицето, но Морган не му обърна внимание. Изкачи височината до замъка и отърси снега от краката си. Време е да дойде истинската зима, каза си доволно той.

Някога мразеше зимата, която протягаше костеливата си, мразовита ръка и затваряше планините за света. Циничният шепот на снежния й глас предвещаваше на Макдонълови само глад и беди. Но тази година обещаваше да бъде друга. Той разполагаше с прясно месо, за да храни хората си. Скоро хлътналите им бузи щяха да се издуят, а тъгата да изчезне от очите им.

Оборът беше пълен с пилета, овцете бяха затворени в кошарите, мечът на Камерънови висеше над камината в стаята на Сабрина. Само една задача беше останала неизпълнена, за да си уреди отношенията с Камерънови. Но дългите зимни нощи бяха идеални за постигането на заветната цел. През пролетта Сабрина със сигурност щеше да носи под сърцето си плода на страстта им и тогава всички щяха да я признаят окончателно за негова съпруга.

Морган тайно желаеше да си имат момиче и съвсем беше забравил прибързаното си, глупаво обещание да върне Сабрина на баща й веднага щом му роди син. Ако зависеше от него, господ трябваше да ги дари с дузина красиви дъщери. Представи си купчина чернокоси деца, хванати за плаща му, и се ухили като малко момче.

Когато изкачи хълма, той разбра защо повечето от мъжете го бяха напуснали малко по-рано. Увита в палтото си, Сабрина се беше разположила насред двора върху купа гниещо сено. Заобиколена от почти всички мъже от клана Макдонъл, тя свиреше на арфата си. Фъргъс отмерваше с тока си веселия ритъм, а Раналд й акомпанираше с астматичната си гайда. Когато сбърка, публиката зарева неодобрително. Енид, чиито бузи бяха зачервени от студа, му изпрати въздушна целувка, за да го утеши.


Морган се облегна на стъблото на една стара ела и се заслуша. Радваше се, че Сабрина бе постигнала толкова лека победа над клана му. Можеше да заповяда на хората си да се отнасят с уважение към нея, но нямаше да постигне нищо освен една победа без стойност. Горчивият опит го беше научил, че заслужената победа е много по-сладка.

Сладкият сопран на Сабрина поде весела песен:

Добрият Уйлям се върна от полето.

„Готово ли е яденето ми, мила жено?“

„О, я недей да се перчиш като паун!

Щом искаш ядене, Уйлям, сготви си го сам!“

— Конници! Конници от Камерън! — Дрезгавият вик сложи край на веселата песен. В двора се втурна високо, мършаво момче, задъхано от дългото тичане. — Камерънови идват!

Глава 18

Мъжете от клана реагираха, както реагират хора, които цял живот са заспивали с оръжието под главата си. Всеки побърза да намери прикритие. Раналд сграбчи Енид, събори я в снега и се претърколи върху нея, за да я запази. Останала изведнъж сама, Сабрина стана бавно от купата сено. Където допреди минута имаше танци и смехове, сега се възцари напрегната тишина. В далечината отекна тропот на конски копита.

Морган преглътна напиращото на устните му проклятие. Устоя на порива да се хвърли върху Сабрина, защото знаеше, че хората с право заклеймяваха Макдонълови като глупаци, които първо стрелят и после се извиняват. Дори не посмя да изреве някаква заповед, за да не обърка жена си. Проклинайки тихо, си заповяда да слезе по хълма с равномерни, спокойни крачки.

В двора влезе самотен ездач и видя срещу себе си петдесет пистолета и мечове. Даже от това разстояние Морган разбра, че пратеникът беше момче, не по-възрастно от хлапето, което ги беше предупредило за опасността.

Над двора надвисна злокобна тишина. Мъжете се прицелиха с пистолетите си, опънаха лъковете и провериха остриетата на мечовете. Очите, които до преди минута святкаха възхитено, сега бяха присвити в смъртоносно презрение.

Морган видя как Сабрина отчаяно претърсваше лицата на мъжете, за да разбере на какво се дължеше промяната в поведението им. Той знаеше много добре какво щеше да открие тя там. Твърде често го беше виждал и по другите лица, и по своето — обещание за смърт, брутално и непоколебимо като металическия вкус на кръвта, която напояваше жадната земя.

Макар че трепереше, Сабрина се усмихна и вдигна полите си. Когато разбра какво се готвеше да направи жена му, Морган забрави да ругае и безмълвно отправи молитва към небето.

Представата, че тя може да се свлече в снега, пронизана от стрела или пистолетен куршум, беше най-страшното, което можеше да му се случи. Въпреки това продължи напред. Само още няколко крачки и щеше да стигне при нея.

Той направи последните крачки, без да забележи, че Сабрина беше застанала на пътя на всяко едно от оръжията насочени срещу пратеника от Камерън.

Тя заговори с висок глас, в който имаше изкуствена радост.

— Погледнете само! Каден Камерън е дошъл съвсем сам чак дотук! Фъргъс! Раналд! Елате да се запознаете с братовчед ми Каден! Той е вторият син на третата ми братовчедка. Познаваме се от детинство, нали, Каден? Писмо ли носиш, или просто си дошъл да ни видиш?

Ръцете на момчето трепереха така силно, че едва не изпуснаха юздите. Лицето под тъмната коса беше станало смъртно бледо. Въпреки студа на челото му бяха избили капчици пот.

— Нося писмо, мис Сабрина — изрече, запъвайки се, той. — И за съжаление нямам много време.

Морган сложи ръка на рамото на Сабрина и се зарадва като дете на допира до топлата й, жива плът. Притисна я, сякаш за да се убеди, че не е сънувал.

— Проклета малка глупачка — изсъска в ухото й той. — Нямаш ли поне малко разум в…

— Нито разум, нито приличие! — изсъска в отговор тя. — Какво ще си помислят за гостоприемството ви, ако върнем бедното хлапе в Камерън, увиснало на седлото и надупчено от куршуми!

— Ти не разбираш ли, че вместо него можех да изпратя теб в същото положение? Как щеше да реагира тогава баща ти? — Морган сърдито поклати глава и я бутна зад гърба си. Треперенето й издаде какво й беше струвала дръзката постъпка.

При вида на планинеца дребният пратеник се сви на седлото си.

— Слизай от коня, момче — заповяда Морган. — Твърде късно е, за да се прибереш още днес в Камерън. Денем пътят е опасен, но нощем е смъртоносен. Ще вечеряш с нас, ще преспиш тук и ще си тръгнеш утре сутринта.

Каден поклати глава. Явно не можеше да си представи, че ще оцелее след цяла нощ под покрива на Макдонъл, и предпочиташе да рискува по планинския път.

— Не, благодаря. Не мисля, че съм особено гладен, сър.

Ако се съдеше по зеленикавия цвят на лицето му, момчето беше заплашено от опасността не само да пропусне вечерята, но и да изхвърли обяда си.

Морган хвърли поглед към мъжете и видя, че повечето бяха свалили оръжията си. Затова се обърна към пратеника със същото мрачно изражение.