Тереза Медейрос - Шепотът на розите

Сабрина огледа страхливо грамадния, ухилен планинец. Това не беше „малък проблем“. „Монументално препятствие“ беше много по-подходящо описание. Още повече, че тя тъкмо се беше разбъбрила за глупавия си план. Най-добре беше веднага да атакува, без да чака гневния му изблик.

— Ти си ни последвал! — изсъска обвинително тя.

— Точно така. Даже малко ми се зави свят.

— Зави ти се свят?

Морган отстъпи настрана и посочи към земята. Незнайно как Енид успя да изпише на лицето си едновременно виновност и безсрамно щастие, когато зад Морган се появи Раналд, повел за юздите Поках. Сабрина беше готова да се закълне, че очите на жребеца бяха пълни със злобно задоволство.

Тя огледа смутено пътеката, по която щеше да поведе Енид, ако Морган не я беше спрял. Снежната покривка беше гладка, никъде не се виждаха клончета или стръкове папрат. Все едно някой я беше загладил с метлата. Сабрина хвърли ужасен поглед към мокрите поли на палтото си.

Морган кимна, за да потвърди подозрението й. След излизането от замъка те бяха описали широк кръг и бяха оставили съвсем ясна следа, по която Морган можеше да ги последва чак до Камерън. Разбира се, ако имаше желание за това.

— Е, сега гордееш ли се със себе си? — попита язвително Сабрина.

— Не особено. Ти не ме постави пред истинско предизвикателство. — Той взе Пъгсли от ръцете й. Кучето въодушевено облиза лицето му.

— Предател — промърмори Сабрина.

Морган го подаде на Раналд.

— Отведи кучето и жената обратно в замъка.

Сабрина се направи, че става дума за нея, и потърси убежище при братовчеда на съпруга си. Морган я хвана за качулката.

— Другата жена.

Сабрина се обърна и лицето й потъмня от гняв.

— Тя си има име.

Морган въздъхна.

— Мистър Макдонъл, ще бъдете ли така добър да отведете лорд Пъгсли и лейди Белмонт в двореца?

— С най-голямо удоволствие — отговори ухилено Раналд. Енид му хвърли извинителен поглед и прегърна братовчедка си.

— Няма да допусна да й причиниш зло — каза тя на Морган. Морган извъртя очи към небето и сложи ръце на кръста си.

— Мис Белмонт, аз проявих голямо търпение, когато вие се намесихте в брака ни, дори взех нелекото решение да ви простя една постъпка, която може да се изтълкува като не особено сръчен опит да ме отровите. — Енид пребледня. Морган се обърна към Сабрина с пламтящи от гняв очи. Тя се вкопчи в Енид, защото замръзналите й колене бяха омекнали от горещината му.

— Но никой, нито вие, нито цял полк Камерънови, нито дори самият дявол няма да ми попречат да си взема жената.

Морган приклекна и метна Енид на раменете си. Връчи я на Раналд, който се олюля под тежестта й. Той заобиколи хапещата муцуна на Поках и настани Енид на гърба му. Когато Раналд поведе коня, Енид измъкна от джоба си кърпичка и помаха окуражително на Сабрина. Скоро двамата изчезнаха между дърветата и я оставиха насаме със съпруга й.

— Нали няма да…? — попита плахо тя и се отдръпна назад.

— Напротив.

И той го направи.

Преметната през рамото му като чувал картофи, Сабрина стискаше ръце в юмруци, опитвайки се да преглътне унижението от недостойната поза. Ала когато се спъна и едва не я свали в снежна пряспа, Морган реши, че сам трябва да се погрижи за защитата й. Топлината на ръцете му проникна през влажното палто до ранимата й кожа.

— Планът ти е наистина впечатляващ, момиче.

— Ах, така ли?

— Обаче пропускаш нещо.

— Освен факта, че в действителност не сме били на повече от тридесет стъпки от замъка?

Той кимна.

— Да. Ако бяхте стигнали до Камерън, щях да обявя война на баща ти.

Сабрина поиска да види лицето му, но ръката му не й позволи да се обърне.

— Заради мен? Щеше да обявиш война на баща ми заради мен и да изложиш клана си на опасност?

Той вдигна рамене и едва не я хвърли на земята.

— Не мога да допусна Камерънови да разправят навсякъде, че един Макдонъл не е в състояние да задържи жена си. Това е въпрос на гордост, момиче.

За Морган всичко е въпрос на гордост, каза си горчиво Сабрина. Доброто име. Кланът. Бракът. Дано и тя има достатъчно гордост, за да му устои. Топка сняг падна на носа й и тя я почисти с отсъстващ вид. Трябваше отдавна да са стигнали в замъка. Може би той беше решил да я накаже за опита за бягство, като я хвърли от ледените скали. Във всеки случай бързата смърт беше за предпочитане пред бавната и мъчителна под милувките на умелите му ръце.

Излязоха на непозната полянка и Сабрина откри в края й мрачна каменна колиба, полузаровена в снега.

— Колко мило — промърмори тя. — А аз очаквах пещера.

Морган я притисна към рамото си.

— Даже диваците ценят удобствата.

Вратата се отвори и отвътре лъхна приятна топлина. Морган я пусна внимателно на пода и светът отново застана на краката си. Без да забележи, че той заключи вратата, Сабрина свали мокрото палто и изрита леките обувки. Не видя жадния му поглед, не забеляза радостта му от факта, че не се беше сетила да свали нарязаната рокля, с която беше слязла в залата.

Тя се огледа учудено. Колибата изобщо не беше мрачна. На прозорците бяха окачени меки кожи, огънят в огнището разпръскваше топлина. Стройни, добре познати свещи осветяваха стаята. Дюшек, напълнен със свежи билки и покрит с чисти чаршафи, беше поставен в близост до зиданата камина. В гърнето, което висеше над огъня, бяха натопени розови листенца. Ароматът им я удари право в носа, опияни я и увеличи смелостта й. Сабрина осъзна, че се намира в много по-голяма опасност, отколкото си беше представяла. Това не беше сцена за изнасилване, а за изкушение.

Морган я милваше с поглед на собственик.

— Негодник! Ти си го планирал отдавна! — Тя се втурна към вратата.

Но ръцете му бяха по-бързи.

— Ти не ми остави избор, момиче. Не мога да рискувам след всяка караница да бягаш от мен и да искаш анулиране на брака.

Тя се обърна, погледна го в очите и притисна ръка към лудо биещото си сърце.

— Какво ще правиш е мен?

Лицето му беше решително, но не студено.

— Онова, което трябваше да направя още първата нощ. — Ръката му се плъзна по гърдите и спря под корема й. Неочакваната му мекота беше по-интимна от предишните нежности. От върховете на пръстите му изскочиха огнени искри и се разпространиха по цялото й тяло.

— Ще ти направя дете, Сабрина Камерън. Твой дълг е да пазиш мира между двата клана, като направиш баща си дядо на един Макдонъл. — Той повдигна брадичката й. — Не ме гледай така ужасено, момиче. Щом аз съм готов да поема този товар, ти също трябва да си готова. — Той сведе глава и дъхът им се смеси. — Спомни си какви жертви е принесъл смелият Одисей за верните си моряци.

Сабрина не се уплаши толкова от онова, което щеше да се случи с нея, колкото от въпроса по какъв начин Морган възнамерява да постигне целта си. Затвори очи и си припомни всичко, което беше чувала за Макдонълови. Варвари, когато трябваше да задоволят похотта си; безгрижни, когато се отнасяше до удоволствието на партньорката. Той имаше силата да я разкъса на парченца, без да си е помислил нещо лошо. Можеше да пречупи тялото й и да разбие сърцето й. За момент повярва, че ще падне в несвяст на пода като уплашена девица. Как си беше въобразила, че е достатъчно жена, за да обуздае мъж като него?

Той направи крачка към нея.

Тя се отдръпна назад.

— Ще викам.

Сатанинска усмивка изкриви устата му и той извади кокалената игла от плаща си.

— Да, моето момиче, ще викаш — още преди да е свършила нощта.

В страха й се примеси копнеж.

— Не бива да се страхуваш. Аз съм търпелив учител. Можеш да попиташ момчетата, които съм учил да си служат с брадвата и меча.

Сабрина се отдръпна към камината, но той напредваше неумолимо.

— А какво ще кажеш за многото жени, които си… обучил? И те ли твърдяха, че си търпелив?

Укорителният му поглед не я засрами. Той смъкна тартана и разкри бронзовия си гръден кош. Сабрина знаеше, че след още едно движение цялото платно ще падне. Опита се да преглътне, но гърлото й беше пресъхнало. Морган Макдонъл отново не играеше честно. Тя потърси утеха в миналото.

— Проклет дивак!

Когато запалената свещ полетя към главата му, Морган се наведе. Разтопен восък опръска стената зад него.

— Какво лошо казах? — попита той с разширени от изненада очи.

Сабрина се извърна настрана.

— Не каза, а направи. Нещо подло, злобно, непростимо. Помниш ли Изабела?

Той се намръщи. Очевидно името не му говореше нищо.

— Не говоря за слугинчетата, с които си играеше. Изабела беше котенцето ми.

В главата му се появи неясен спомен. Клатушкаща се походка, пъстра козина.

— Изабела! Малкото тигърче, което постоянно гризеше пръстите ми…

— Ето че помниш! Татко ми каза, че е избягала, но аз те видях да говориш с един скитник. — Сабрина с ужас усети, че очите й се напълниха със сълзи, и стисна ръце в юмруци. — Веднага разбрах, че си продал Изабела на онзи ужасен тип. Но удържах на обещанието си и не казах на татко. На никого нито дума!

Без да й даде възможност да се отбранява, Морган я грабна в прегръдката си и потърка буза в косата й.

— Толкова съжалявам, момиче. — На гърдите му капна сълза. — Недей, Сабрина!

Тя се вкопчи в него и сърцето му заби като лудо.

— Нямам какво повече да ти кажа — пошепна тя.

— Аз обаче имам. Не съм продал котенцето ти. То се задави с един бръмбар и умря и баща ти реши, че ще го преодолееш по-леко, ако повярваш, че е избягало. От скитника купих кутия от пури и заедно с Брайън и Алекс погребахме нещастното коте в градината на майка ти.