Тереза Медейрос - Шепотът на розите

— Алуин се промъкна зад мен! — изрева той.

— Колко пъти се е промъквала зад теб по този начин, откакто сме женени?

На устните му заигра усмивка и гласът му омекна.

— Ревнуваш ли, хлапенце? По-добре си мълчи, защото наистина ще повярвам, че си засегната.

— Опазил ме бог!

Страстната й реакция го поля със студен душ. Той наклони глава и я погледна по-внимателно.

Треперейки под погледа му, Сабрина изведнъж разбра колко студено беше в коридора. Досега не беше съзнавала колко топлина и осигуряват долните дрехи. Без фустите си се чувстваше гола, беззащитна срещу ледения вятър и жадните погледи на Морган. Когато погледът му се плъзна към краката й, тя отново усети познатото опарване и връхчетата на гърдите й щръкнаха ла да се защити, тя скръсти ръце пред гърдите.

Морган се отдръпна назад и лицето му помрачня още повече.

— Какво би казала майка ти, ако те види в това одеяние?

— Като че някой се интересува от мен, по дяволите! — изсъска вбесено тя.

Морган беше колкото провокиран, толкова и възхитен от страстта, която беше скрита в крехкото й тяло. Сабрина развя нарязаната си пола.

— Аз не съм майка ми! Не мога да се държа като нея! Не понасям да бъда учтива с глупаци! Така и не можах да разбера какъв е смисълът да украсявам чаршафите с дребни бродирани цветенца, след като никой няма да ги види. А като си представя, че седя в салон, пълен с изискани дами, които си говорят за шев и гледане на деца, съм готова да се разкрещя.

Тя прибра полата си и мина покрай него. Морган затвори за миг очи и вдъхна дълбоко аромата на разпуснатата й коса Той го улучи по-точно от уискито и го накара да загуби равновесие.

— Проклетите рози — прошепна едва чуто той.

— Рози! — Сабрина се хвана за думата, като че й беше подхвърлил спасително въже. — Точно така! Мама донесе розите си от Англия. Родословното им дърво е по-старо дори от това на Пъгсли. Засади храстите по точно определен план и ако само един от тях посмее да протегне тръните си към слънцето, мама тича и хоп! — с ножицата. — Сабрина щракна с пръсти. — Тя просто им реже главите!

Морган усети в сърцето си странна тежест. Очите на Сабрина святкаха. На лицето й грееше усмивка. Същото изражение като онази вечер, когато за първи път бе видяла Макдонъл Касъл, същото изражение, което беше завладяло сърцето му още докато бяха деца.

Шотландският й акцент се засили, възпитанието на Елизабет беше заличено и гласът й зазвуча със свой тон.

— Аз обичам дивите рози, които забиват острите си бодли в роклята ми и ме драскат до кръв. Обичам, когато на някой пуст хълм видя дребна жълта розичка. Тогава се катеря, докато остана без дъх. А щом стигна до върха и открия между скалите розовия храст, изпитвам възхищение към упоритостта, с която се е задържал върху каменистата почва.

Тя стисна в юмрук плаща на Морган и го раздруса.

— Дивите рози са прекрасни и освен това са свободни. Ако искаш да ги имаш, трябва да си готов да пролееш кръвта си. Те не цъфтят затворени. — Тя сведе глава и опря чело на гърдите му. Гласът й се снижи до шепот. — Аз съм като тях, Морган. Не мога да прекарам живота си в златен кафез само за да ти се харесвам.

Новата Сабрина му харесваше повече, отколкото му се искаше. Харесваше му, че бе дръзнала да се облече като проститутка, защото не изглеждаше като такава. Даже боса, с разбъркани, нападали по лицето коси, с ярко начервени устни, тя беше истинска дама, както някога, едва шестгодишна. Чистотата й надделяваше над всичко плътско. Даже неговата мъжка, егоистична воля за притежание не можеше да я разруши.

Той отмахна от челото й една тежка къдрица.

— Сабрина?

— Да, Морган?

— Открай време си ужасно бъбрива.

Когато Морган сложи ръка на рамото й и я обърна към огледалото, Сабрина се разтрепери. Мътният блясък на очите му пресуши гърлото й. Ароматът на уиски от устата му се смеси със свежестта й и я обгърна в замайващ облак. Топлото му тяло я пазеше от студения вятър. Сабрина трябваше да събере цялата си сила, за да не капитулира и да не падне на гърдите му. Телата им се отразяваха слети в мътното стъкло.

— Няма нужда да бъдеш нещо друго, освен самата себе си, Сабрина. Такава, каквато си, омагьосваш всеки мъж. — Той помилва бузата й с опакото на ръката и гласът му подрезгавя от вълнение. — Там, където аз съм тъмен, ти си бяла. — Тя му позволи да плъзне ръце по гладката й шия, да разголи раменете и да стигне опасно близо до твърдите връхчета на гърдите й. Милувката беше невероятно изкусителна. — Гладка, където аз съм грапав. Мека… — Косата скри лицето му, когато се наведе, внимателно притисна ръка към горещите й слабини и опря хълбоци в задните й части. — Мека, където аз съм твърд…

Сабрина усети коравото доказателство за твърдението му и шумно пое въздух. Отметна глава назад и се остави на целувките му. Устните на Морган се плъзнаха по шията й с пърхаща нежност. Тя продължаваше да се взира в непознатата жена в огледалото — похотлива твар с влажни, жадно отворени устни, притисната към могъщото тяло на мъжа, който държеше сърцето й в силните си ръце.

Погледите им се срещнаха в огледалото. Това ли е изпитвала и Алуин? — запита се неволно Сабрина. Дали и другите жени, които Морган беше целувал, бяха изпитвали същото?

Тогава си спомни. Спомни си толкова точно, че усети миризмата на топлия джинджифилов сладкиш. Младият Морган Макдонъл седеше на трикрако столче в кухнята на Камерън. Зачервено момиче, едва навършило петнайсет години, седеше срещу него и го целуваше страстно. Сабрина надникна в кухнята, обърна се рязко и избяга, без някой от двамата да я забележи. Този и следващия ден пропусна вечерята, защото не можеше да погледне слугинчето, без да си развали апетита.

Морган я притисна към слабините си; в дрезгавия му стон звънна триумф. Сабрина изпадна в паника. Дали той искаше да осъществи съпружеските си права или просто да прибави към списъка си ново завоевание? Тя нямаше да понесе, ако той прибавеше девствеността й към многото други трофеи на колана си.

Сабрина потисна ужасения си вик и се скова в прегръдката му. Вече не й беше трудно да устои на изкусителния натиск на пръстите му. Морган веднага усети промяната. Вдигна глава, ръката му спря насред движението. Тя видя в огледалото как очите му потъмняха и добиха изражение, което при всеки друг мъж би означавало престъпване на клетвата.

Преди да е успяла да измисли някакво извинение, да произнесе молба или лъжа, Морган я обърна рязко и притисна гърба й в огледалото.

Святкащите му очи отново й напомниха за момчето, в което се беше влюбила.

— Какво ти стана, момиче? Да не се уплаши, че ще си открадна миг удоволствие? Защо се отдръпна от мен? Защото не понасяш мръсните пръсти на Макдонъл да се докосват до фината ти Камерънова кожа!

Сабрина се опита да скрие разголените си гърди.

— Морган, моля те…

— За какво ме молиш? Да не те омърсявам с недостойните си милувки? Или и ти правиш онова, в което Камерънови са такива майстори? Изправят пред нас нещо невероятно красиво и точно в момента, когато съберем смелост да посегнем към него, го отдръпват!

Сабрина загуби ума и дума. „Невероятно красиво“? Как смееше да й се подиграва точно в този момент? В сърцето на Морган бушуваше битка: разумът и самообладанието се бореха срещу прастарото варварско наследство. Сабрина извърна глава, защото не искаше той да види страха й. Някога я нараняваше с жестокостта си, но сега можеше да я унищожи.

Морган я сграбчи за раменете.

— Мразиш ме още откакто ме видя за първи път, нали, момиче? Може би е време да ти дам истински основания за тази омраза.

Несправедливостта му я улучи болезнено и я накара да сложи край на продължилото тринадесет години мълчание. Тя прибра косата си на тила, без да я е грижа, че се разгалваше пред погледа му.

— Никога не съм те мразила! Аз те обожавах! Обожавах прахта под наглите ти крака!

В продължение на няколко безкрайни секунди в коридора се чуваше само шепотът на снежинките. Морган бе замръзнал на мястото си, неспособен да откъсне поглед от влажния блясък в очите й. Сълзи, прозря постепенно той. Сълзите, които беше чакал цял живот. Учудващи сълзи, които нависнаха по ресниците й като течни диаманти и се стекоха по бледите бузи. Накрая бе престъпила клетвата си. Това красиво момиче плачеше за него. За него, Морган Макдонъл, негодния син на един безсъвестен негодник.

Морган помилва бузата на Сабрина с треперещи пръсти и попи топлата влага. Тя потръпна под докосването му. Устните й затрепериха, върхът на носа се зачерви. Морган никога не я беше виждал толкова красива. Една едра сълза кацна на върха на показалеца му и той я поднесе към устните си, вкуси солената топлина. После отстъпи крачка назад, победен от вкуса на смелостта й. И най-страшният неприятел не би посмял да сложи в ръцете му такова оръжие.

Когато ехото от страстното й признание отекна в ушите й, Сабрина бе обзета от ужас. Тя притисна ръка към устата си, сякаш можеше да спре думите. Но вече беше късно. Лицето на Морган се озари от сияеща усмивка, смес от момчешко учудване и триумф.

— Проклет да съм… — изпъшка той. — Кой би помислил…?

Сабрина изтри мокрите си бузи и зачака подигравателен смях и хапеща ирония.

Ала той се усмихваше замислено.

— Не мога да повярвам! Кой би помислил?

Сабрина примигна, питайки се дали пък Морган не беше по-пиян, отколкото изглеждаше. Блясъкът на очите му я заслепи.

Тя продължаваше да стои като вкаменена, когато той се обърна и се отдалечи по коридора, поклащайки русата си глава. Предупреждението на Ев отекна в главата й.

„Не му дарявай сърцето си, момиче. Защото ще ти го връща парче по парче, докато се задавиш.“

Сабрина се обърна към огледалото.

— О, божичко! — прошепна съкрушено тя. — Какво направих?