Тереза Медейрос - Шепотът на розите

Краката й бяха боси, а косата — разпусната по раменете. Гъстите къдрици падаха свободно по гърба, само на челото бяха прихванати с копринена панделка, украсена с рози, които подозрително напомняха за цветята, които доскоро красяха деколтето на роклята й. Лицето й не беше напудрено; розовината на бузите й беше истинска. Само нацупената устичка беше яркочервена.

Морган впи жаден поглед в устните й. С тях можеше да направи толкова много неща. Нежни неща. Прекрасни неща. Слабините му отново се събудиха за живот и запулсираха тревожно.

Фъргъс му наля още уиски и очичките му засвяткаха доволно.

— Пийни си, момче. Имам чувството, че тази нощ те чакат неприятности.

Без да изпуска Сабрина от очи, Морган изпразни чашата. Уискито протегна огнените си пръсти към стомаха му и образува пламтящо езеро.

Сабрина напредваше спокойно между вцепенените танцьори, като от време на време спираше да се засмее дяволито в някое смаяно лице. Тя прекоси смълчаната зала и се приближи до масата на Морган. Хълбоците й описаха подкана, стара като света. Морган забеляза с ъгълчето на окото си как Алуин се намести в скута на Фъргъс.

Сабрина сърдечно целуна Фъргъс по сивата брада, седна на пейката и се обърна към Морган.

— Нима леглото беше твърде студено за вкуса ти, Морган Макдонъл? — Тя хвърли бърз поглед към Алуин. Очевидно беше разбрала, че съперницата й се е преместила от Морган към Фъргъс. — Вероятно си потърсил малко топлина тук?

Морган стисна чашата си с две ръце и ноктите му одраскаха глината. Понижи глас дотолкова, че даже Фъргъс трябваше да се протегне, за да го чуе.

— Внимавай какво говориш, момиче. Моите хора смятат, че споделяме леглото, и аз предпочитам да не ги разубеждавам. Е, защо не си в стаята си?

Сините й очи се разшириха от смайване.

— Не знаех, че стаята ми е килия. Или кафез. Пленница ли съм в тази къща, Морган? Или домашно кученце? — Тя му подаде китките си. — Защо не ме вържеш?

Думите и жестът извикаха в сърцето му езически образи, варварски, но не по-малко еротични. Морган бутна ръцете й обратно в скута и се опита да не забелязва твърде дразнещите крака и изкусителното V от събрано кадифе между бедрата.

Постара се да скрие треперенето на гласа си зад сериозност:

— Това не е поведението, което господарят на клана очаква от съпругата си.

— О! Цял живот имах поведение, което се очакваше от мен — и какво ми донесе това? То няма да ми помогне да се забавлявам като невъзпитаните момиченца тук. — Морган се ужаси, когато тя се наведе към него и загриза крайчето на ухото му с острите си зъбчета. — Твоите хора не са и наполовина толкова глупави, за каквито ги мислиш, Морган Макдонъл. Ако един ден решиш да споделиш леглото ми, ще си имаш достатъчно работа и няма да ти остане време да се цупиш.

Преди Морган да се е отърсил от ужаса, Сабрина стана и се отдалечи грациозно. Недоволни от мълчанието на господаря си, мъжете от клана постепенно напуснаха масата му.

Сабрина плесна с ръце, за да привлече вниманието им, макар че отдавна го беше завладяла.

— Искам да вдигна тост. — Тя грабна една чаша и я вдигна високо във въздуха. — За новото ми семейство! За Макдонълови!

Мъжете я подкрепиха с ликуващи викове, макар и малко несигурни. Колкото и да се бояха от гнева на господаря си, Макдонълови не можеха да устоят на такъв тост. Когато Фъргъс предложи на Морган още уиски, той взе бутилката от ръцете му. Изпи остатъка на един дъх и изтри уста с опакото на ръката си.

Сабрина поднесе чашата към устните си. Силният алкохол превърна гласа й в дрезгав алт и извика сълзи в очите й.

— Обещах на Фъргъс да го науча на нова песен и в противоречие с онова, в което може би вярва господарят ви, ние, Камерънови, държим на обещанията си. — Тя запляска с ръце и затропа с крака в завладяващ ритъм.

Ентусиазмът й зарази присъстващите. Момчето с барабана погледна несигурно към Морган, но в следващия миг пое такта. Още ръце и крака подеха ритъма, запляскаха и затропаха и залата затрепери.

Сабрина извиси ясния си глас:

— Сабрина! — изрева Морган.

Бутилката с уиски се счупи в ръката му. Той изтърси кехлибарените парченца стъкло, сякаш бяха листа от роза. Момчето с барабана се скри под масата. Пляскащите ръце спряха насред движенията.

— Пак ли меланхолия? — пошепна Сабрина, но не посмя да каже нищо повече, защото Морган скочи и отиде при нея.

Целта на тазвечерната й постъпка беше да изтръгне реакция от него, но хищническият поглед, с който я удостои, й напомни, че не бива да дърпа дявола за опашката. Твърде късно. Дяволът беше прегладнял и нищо не можеше да го спре.

Мъжете, които бяха наставали, бързо се разделиха, за да му сторят път. Сабрина искаше да издържи, но краката й бяха на друго мнение. Тя се отдръпна назад, докато се опря в ръба на една маса. Морган застана пред нея в целия си грамаден ръст. В първия ужасяващ миг тя се запита дали пък няма да престъпи клетвата си и да я набие пред всички.

Тя разтърси косите си и събра целия си инат.

— Надявам се, че скромната ми песничка не те е разсърдила. Мислех, че ще се почувстваш почетен от тези хвалби към… — Гневното смръщване на съпруга й я лиши от дар слово. Зъбите й здраво захапаха долната устна.

— Към издръжливостта на Макдонълови? Към смелостта им? — предложи той.

Хвана я за ръката и я помилва с подигравателна нежност, която направи докосването брутално. Тънката линия около устата му й напомни, че съществуват много по-страшни наказания от връзването на ръцете.

Тя се принуди да отмести поглед от широкия му гръден кош.

— Това е само песен. Не исках да обидя никого.

Той я пусна, но облекчената въздишка спря в гърлото й, когато ръката му се плъзна под косата на тила й.

— Никого не си обидила. — Пръстите му се заровиха в гъстите кичури. — Само се уплаших, че би могла да повярваш, че авторът на песничката е искал да ни поласкае. Би ли желала частна демонстрация?

Връхчетата на пръстите му намериха трепкащите нерви по кожата на главата й. Сабрина отметна глава назад и се наслади на приятното усещане.

— Не, благодаря. Вярвам ти и така.

Могъщото тяло на Морган не позволяваше на хората в залата да видят какво става между тях.

— Тогава публична? — Коварният тон на гласа му й подсказа, че е избързала, отишла е твърде далече и че той има желание, воля и способности да й докаже славата си.

Все пак не беше подготвена за шока, когато ръката му се плъзна в блузата й и намери голата й гръд. Той размачка меката закръгленост с дланта си, докато палецът му кръжеше около чувствителното връхче. Тялото на Сабрина реагира със смайваща бързина. А триумфалното му изражение й подсказа, че той го беше забелязал.

Коварството му беше по-страшно от всички глупави номера, които й беше погаждал като момче. Безличното докосване нарани не само тялото й, но и най-дълбоките, най-нежните тайни на сърцето й.

Сабрина вложи в думите си цялата наранена гордост, която години наред беше потискала:

— Както желаеш, Морган Макдонъл. От човек като теб не може да се очаква друго.

— Тогава няма да те разочаровам.

Без да покаже дори искрица разкаяние, той извади ръка от деколтето й, преплете пръсти с нейните и я изведе бързо от залата като всеки нормален съпруг, пожелал да прекара известно време насаме със съпругата си. Сабрина хвърли безпомощен поглед назад и откри Ев, която гледаше след тях с доволна усмивка.

Сабрина устоя на изкушението да влачи крака като упорито дете, докато Морган я водеше устремно по тъмните коридори на Макдонъл Касъл.

Ала не устоя да не го подразни.

— Това не е ли твърде цивилизовано за твоя вкус? Няма ли да ме метнеш на рамо или да ме повлечеш за косите?

Той спря така рязко, че тя се удари в гърба му. Морган се обърна и горещият му дъх опари кожата й. Сабрина се учуди, че къдриците й не бяха опърлени.

— Не ме предизвиквай — изсъска той през здраво стиснатите си зъби.

Тя го подуши и изохка театрално.

— Ти си пил. — В гласа й имаше горчиво обвинение.

— Жена като теб е в състояние да накара даже монах да се пропие.

— Но ти не си монах.

Дълбокото му ръмжене я накара да настръхне.

— Не, но живея като монах. И трябва да кажа, че вече ми писна, по дяволите!

Той я повлече отново след себе си и забави ход едва когато тя се спъна в купчина мазилка и щеше да падне, ако не я беше хванал в последния миг. Когато завиха зад един тъмен ъгъл, Сабрина позна задънения ходник, в който беше попаднала първия ден след пристигането си в Макдонъл Касъл.

Тесните прозорци бяха заковани с дъски, въпреки това през дупките влизаха снежинки и блещукаха в студения въздух. Поривите на вятъра развяваха износените стенни килими, а счупеното огледало показа мрачните им отражения.

Морган остави Сабрина насред коридора и закрачи към огледалото.

— Проклятие! Бях готов да се закълна, че там има врата.

Очевидно прибързаното им бягство щеше да завърши в нищото. Сабрина се закиска истерично и напразно се опита да скрие смеха си в шепа.

Ала като видя израза на лицето му, смехът й секна.

— За теб всичко това е само шега, нали? Рушащият се замък на дедите ми, жалкият ми клан. Шега е и жалката песничка, създадена от човек, който е искал да постави Макдонълови на мястото им. Да ги положи в красивите ти Камерънови крачета.

Гневът не беше толкова страшен като другото чувство, което откри в погледа му. Да не би да го беше наранила? Но тя нямаше необходимите средства, за да го стори.

— Значи си решила тази нощ да паднеш до нашето ниво? — попита глухо той. — Затова ли си се нагласила като… като…? — Явно не намери думи да продължи.

— Като уличница? — помогна му великодушно тя. — Но нали ти предпочиташ именно този тип жени?