Тереза Медейрос - Шепотът на розите

Опитът й да пренебрегне присъствието на Морган се провали. Макар че беше абсолютно тих и неподвижен, той изпълваше цялата стая. Не можеше да не забелязва тази двуметрова планина от мускули. Даже да беше сляпа за чара му. А за нейно голямо съжаление тя отдавна се беше поддала на привлекателната му сила.

Тя хвърли бърз поглед към него и гласът й пресекна. Тъкмо пееше за любовните клетви на благородната млада дама пред неверния обожател. Копнеж изгори гърлото й. Морган бе затворил очи и протегнал мускулестите си крака. Плащът се беше вдигнал и разкриваше бронзовите, покрити с руси косъмчета крака. Сабрина погълна тази гледка като чаша студена вода в горещ летен ден.

Тя продължи да плъзга пръсти по струните на инструмента и изтъка нишките на стара английска мелодия, която майка й често свиреше в студените зимни нощи, когато в прозорците на музикалната стая се удряха ледени снежинки. Радваше се, че Морган се е отказал от вечната си бдителност. Виждаше как мускулите му се отпускаха и бръчките по челото се заглаждаха. Така й се искаше да очертае с пръсти строгата линия на брадичката му, изпълнена с нежност и уважение, както докосваше струните на арфата.

Морган се раздвижи.

— Прекрасна песен, Бет — промърмори сънено той.

Сабрина се вцепени. Очите на Морган се отвориха, но тя не видя в тях нищо освен замаяност. Разтърси глава. Може би само си беше въобразила, че е чула името на майка си.

Морган потърка челото си.

— Май съм задрямал. Най-добре да си легна, защото ще се наложи да викаш Фъргъс, за да ме отведе в стаята ми.

Той отиде до вратата и спря. Сабрина не смееше дори да диша. Отчаяно искаше той да си отиде, отчаяно искаше да остане сама и да се отдаде на съмненията, които тежаха като камъни в сърцето й.

Когато мълчанието стана непоносимо, тя се обърна към него и попита с треперещ глас:

— Какво чакаш още, за бога?

Той стоеше на прага като гръцка статуя, скръстил ръце пред широките си езически гърди.

— Целувката за лека нощ, естествено.

Сабрина за пореден път се учуди на самообладанието му. Тя опря ръце на хълбоците си и отговори като строга учителка:

— Очевидно не си научил правилата за цивилизовано общуване. Когато се е държал зле и е наранил нежните чувства на съпругата си, съпругът естествено няма да получи целувка за лека нощ.

В първия момент Морган я погледна неразбиращо. След това отиде при нея и я вдигна високо във въздуха. Завладя устата й, съедини езиците им, докато тялото й запулсира в ритъма на низките, тъмни инстинкти. Копринената мекота на устните му я накара да забрави предупреждението на Ев, прогони от сетивата й всичко с изключение на пламенното обещание в очите му. Почти всичко.

— Това е глупав обичай — обяви тържествено Морган, след като я пусна. — Лека нощ, хлапенце. — И предпазливо затвори вратата на спалнята.

— Лека нощ, Морган — пошепна след него Сабрина. — Вече не ми е чудно, че ме наричаш „хлапенце“. Сигурно си забравил името ми.

Пъгсли излезе изпод леглото.

Сабрина зави счупената кана с края на покривката, защото не понасяше да я гледа. Ами ако Ев беше права? Ами ако Морган бе същият като баща си? Сигурно през всичките тези години е бил безнадеждно влюбен в Елизабет. Тя прерови паметта си и си припомни момчешкото лице на Морган, изпълнено с желание, докато слушаше песните на майка й.

Сабрина притисна ръка към корема си, сякаш можеше да задуши тъпата болка. Иронията на случващото се не й убягваше. Докато тя, хлапачката, беше наблюдавала с възхищение младия Макдонъл, той тайно е обожавал Елизабет Камерън.

Тогава тя не намираше нищо лошо в поведението му. Всички обожаваха Елизабет. Тя беше сърцето на Камерън Мейнър. Сабрина винаги беше мечтала да стане като майка си.

Докато Морган й се подиграваше и я наричаше разглезено, суетно хлапе, тя мечтаеше да бъде очарователна, великодушна и изискана.

Чувството за дълг й повеляваше да потиска грубите страсти, които караха сърцето й да трепери. Седеше до прозореца с бродерия на коленете и следеше с копнеж Морган и братята си, които лудуваха в градината или препускаха с понитата си в долината. Заради майка си се бе съгласила да замине за Лондон и да се омъжи за изискан английски джентълмен, макар тайно в себе си да знаеше, че сърцето й винаги ще принадлежи на Шотландия. И на дивото, упорито момче, което го бе откраднало.

Сабрина беше най-крехката мамина роза.

Съвършената малка принцеса на татко.

А отскоро и възхитителното домашно кученце на Морган, което се отзоваваше на всяко подръпване на въжето.

Но не беше личност. Не беше жена и съпруга.

Докато Енид беше намерила смелост да се отърси от веригите на миналото, Сабрина беше паднала отново в стария капан. Даже се опита да омагьоса мъжете от клана, надявайки се, че след като спечели техните сърца, ще завладее и сърцето на водача им.

Сабрина опря ръце на масата и огледа стаята си с изпепеляващ поглед, в който не беше останала нито една детска илюзия. Тук нямаше нищо от Сабрина Камерън. Нищо не загатваше за нейния характер, за нейната същност. Всичко носеше елегантния почерк на Елизабет Камерън. Порцелановият сервиз за чай, изпратен в Камерън със специален кораб от Лондон по нейна поръчка. Фините восъчни свещи, които саморъчно беше сложила в багажа на дъщеря си. Снежнобелите чаршафи, избродирани грижливо от самата нея.

Всичко в стаята на Сабрина, включително кучето, беше принадлежало на Елизабет. Вероятно й принадлежеше и сърцето на съпруга й.

Сабрина обичаше майка си, обожаваше я, възхищаваше й се. Но не искаше да бъде втора Елизабет. Дори за Морган.

През всичките тези години Морган изпитваше перверзно удоволствие да разваля диадемата от плитки на челото й. Сега беше дошло време тя сама да се раздели с нея.

Пъгсли заръмжа одобрително, когато Сабрина извади фуркетите от косата си и разпусна тъмните кичури по раменете.

В нощи като тази Морган изпитваше отчаяно желание да се напие до забрава. Дори най-студената изворна вода не беше в състояние да угаси огъня, който бушуваше в слабините му. Изтощението му бе отлетяло още преди да целуне сладките устни на Сабрина. Сънят беше по-далече дори от спазмите на задоволството, за които копнееше зажаднялото му тяло.

В момент на слабост той си пожела да стане мъжът, за какъвто го смяташе Сабрина. Даже завидя на скандално известния си дядо Халбърт Грозния за душевната му бедност. Халбърт щеше да хвърли красавицата Камерън в подземието и да се забавлява с нея до насита.

Той изпъшка и изпи още една чаша студена вода. Беше отишъл в залата с надеждата да намери малко утеха сред хората от клана. С годините броят им беше намалял застрашително, а когато нападенията на Грант и Чишолм станаха още по-смели и кръвожадни, повечето бяха напуснали селата си и бяха потърсили защитата на старата крепост. Всички се хранеха заедно, а нощем лягаха да спят по пейките, увити в плащовете си, както бяха правили дедите им преди петстотин години.

Веселите звуци на флейтата и ритъмът на тамбурата бяха в унисон с неспокойното му сърце.

— Виж къде е онзи! — прозвуча предупредителен вик, когато един от мъжете получи силен удар и се плъзна по масата.

Морган сграбчи мъжа за плаща и го свали от масата, без дори да трепне, Фъргъс седеше на съседната пейка и милваше раменете и гърдите на седналото до него момиче с много по-голяма нежност, отколкото беше проявил преди няколко часа. Още един чай със Сабрина, и старият негодник щеше да им декламира Шекспир! Ев седеше на най-отдалечената маса с четирима Макдонълови, които бяха толкова далечни роднини на Морган, че дори не можеше да ги нарича братовчеди. Шепотът и скритите погледи го измъчваха, а загадъчната смърт на Ангъс беше един постоянен укор. Може би никога нямаше да разбере кой бе убил баща му — тази мисъл го вбесяваше.

Копнееше за сладка забрава. Както преди малко, когато Сабрина го приспа с песента си и той се върна в музикалния салон на семейство Камерън. Силният сопран на Елизабет заглуши крясъците и проклятията, заличи насилието, което беше навлязло трайно в младия му живот. Ала когато се събуди, дъщерята на Елизабет го гледаше с болка, а трудно извоюваният мир беше разрушен под напора на сляпата похот.

Навън валеше сняг. През бойниците влизаха едри снежинки, стрелкаха се към тавана на залата като прогонени звезди и се топяха в топлия въздух.

Когато Алуин се промъкна зад него и обхвана раменете му, Морган потрепери от отвращение.

— Не понасям да те гледам мрачен — пошепна в ухото му тя. — Дай ми малко време и ще върна усмивката на лицето ти.

Слабините му бяха толкова напрегнати, че щеше да се задоволи със съвсем малко време. Той стисна чашата си, готов да се поддаде на изкушението. Ала точно в този момент улови развеселения поглед на Ев от другата страна на залата и решително тръсна глава. Знаеше, че ако си позволеше да отиде с Алуин, след това щеше да се чувства омърсен като никога досега. Лош, безсъвестен, недостоен за жената, която беше станала негова съпруга. Жена, толкова чиста и фина като белите снежинки, които влизаха през бойниците.

Тъкмо се чудеше как да отпрати Алуин, когато флейтите замлъкнаха изведнъж, а тамбурата спря с последен гръм. Фъргъс се задави с уискито си и го изплю в лицето на младия мъж насреща си, който беше твърде слисан, за да реагира.

Морган проследи смаяните погледи към стълбището и като видя какво ги беше предизвикало, грабна слепешком най-близката чаша от масата и изпи огненото питие в нея на една глътка.