— Учудвам се как още не са измрели от кръвосмешение — изфуча Алекс и изпусна скрина в опасна близост до излъсканите обувки на Брайън. — Чувал съм, че си делят жените като други мъже…

— Алекс! — Елизабет се покашля многозначително и посочи с глава заслушалата се Сабрина.

Големият син замлъкна. Макар да надвишаваше майка си с цяла глава, той знаеше кога трябваше да си държи езика зад зъбите. В стройната фигура на Елизабет се криеше гръбнак от най-добрата английска стомана. Няколкото сиви кичура явно не бяха успели да укротят темперамента, който издаваха огненочервените й къдрици.

Сабрина грациозно вдигна рамене.

— Не му се карай заради мен, мамо. Знаеш ли, тази сутрин научих от слугинчетата нова песен. — Тя сложи ръце на гърба си, поклони се пред въображаемите гости и невинно запя:

Златокъдрите Макдонълови

преминаха нашата граница.

Дълги и страшни са мечовете им,

но още по-страшни са…

— Сабрина! — изсъска заплашително майката.

— Днес явно си в лошо настроение, мамо. — Момичето се поклони отново и се обърна настрана.

Алекс, който едва сдържаше смеха си, плесна с ръце.

— Я иди да донесеш арфата си, мамо. Не би било зле сестричката ми да позабавлява гостите след вечеря.

— Ако зависеше от мен, щях да я заключа в стаята й, докато онези похотливи типове си отидат — отговори мрачно майката.

Ако зависеше от майка й, тя щеше да прекара заключена в стаята си цялото време до отиването й в Лондон, което беше планирано за следващата пролет. Най-голямото желание на майка й беше лондонският й вуйчо Уили да запознае Сабрина с някой кротък селски свещеник, който не можеше да намери шотландските планини дори на картата.

— Както стана ясно, нашите скъпи Макдонълови са известни не само с безразсъдната си смелост в битките — установи сухо Брайън.

— Също както и ти, скъпи братко — пошепна в ухото му Сабрина. — Разбира се, ако приказките за малката млекарка от селото са верни. — Брайън посегна да я дръпне за къдриците, но тя ловко се изплъзна. — Наистина ли старият Ангъс Макдонъл те е ухажвал, мамо?

Усмивка трепна по устните на жената.

— Наистина, детето ми. Този галантен негодник ми предложи половината от едно откраднато говедо, вероятно принадлежало на Камерънови, и собственото си черно сърце в добавка. Винаги съм се чувствала малко виновна. Когато предпочетох баща ти, сложих край на една от мирните фази в отношенията между двата клана. Все пак тя бе продължила… — Тя преброи на пръстите си. — …почти шест часа.

Енид, братовчедката на Сабрина от Лондон, която гостуваше в Камерън Мейнър, излезе от салона с две прекрасни вази от епохата Мин, които бяха устояли на бурното море и лошите пътища и бяха стигнали до Елизабет чак от Пекин. Чу се удар, последван от звън на счупен порцелан и задавен вик: „О, божичко!“ Сабрина се разтрепери.

Майка й въздъхна тежко, отпусна се на пети и огледа салона. Без екзотичните си съкровища залата беше като празна черупка и напомняше за старите времена, когато кулата е била сърцето на примитивна крепост, а не салон на елегантна господарска къща.

Всички знаеха, че в този момент Дугъл Камерън беше събрал хората си долу в двора и ги посвещаваше в тънките нюанси на вежливостта, за да преживеят днешната вечер. Преобърнатата чаша с вино или разсипаната солница щяха да бъдат достатъчни да започне клане и да разсеят самоизмамата на Елизабет Камерън, че всички тук водеха цивилизован живот. Досега енергичната господарка на клана съумяваше да държи наследниците си — също като фините си английски рози — далече от суровата земя на високата планина. Но днес това щеше да се промени и всички го съзнаваха.

С надеждата да развесели майка си Сабрина се надигна на пръсти и извади от вазата на камината кристална роза.

— Забравихме розата на Белмонт, мамо. Да я скрия ли при другите неща в килера?

Майката я удостои с усмивка.

— Не, принцесо. Крал Джеймс я подари на баща ми, задето му спаси трона в битката при Седжмор. Занеси я горе в музикалната стая. Там никой няма да я пипне. — Обхваната от нов прилив на смелост, тя изтри ръце в полата си и започна да дава нареждания. — Раздвижи се, Брайън, и помогни на Алекс да изнесе скрина, преди да съм смачкала колосаните ти рюшове! Енид, престани да подсмърчаш зад паравана, иначе ще пиша на Уйлям каква глупава гъска е дъщеря му.

Ободрена от поведението на майка си, Сабрина изтича по витото стълбище към галерията, въртейки розата между пръстите си. Това беше любимото й украшение.

Ръчно изработеното стъкло блестеше под слънчевите лъчи, които падаха през еркерните прозорци. Пръстите й нежно се плъзнаха по листенцата, по-фини дори от сълзите, които никога не беше изплакала заради онзи Макдонъл. Когато влезе в чудесната музикална стая, тя усети как в гърлото й заседна буца, която беше смятала за окончателно изчезнала.

В продължение на пет лета сянката на Морган Макдонъл тегнеше над живота й. Цели пет лета беше чакала той да пъхне следващия мъхнат паяк в отвора на роклята й. Цели пет лета се беше спъвана в силния крак, който внезапно изникваше пред нея. Най-лошото дойде през лятото, когато тя стана на осем, а той най-сетне се сдружи с братята й и ги накара да участват в номерата му. Сабрина постепенно погреба привързаността и копнежа по високото, гордо момче дълбоко в сърцето си.

Когато Морган стана на шестнадесет години, баща му си го прибра, защото някой от глупавите му роднини бе позволил да бъде пронизан, след като откраднал от Камерънови една овца. Сабрина го изпрати до градинската порта, смутена от напиращите в очите й сълзи. Тайното желание на сърцето й се бе осъществило: Морган Макдонъл никога вече нямаше да се върне в Камерън. Нито през следващото лято, нито когато и да било. До тази вечер.

Сабрина внимателно положи розата върху кадифената подплата на маминото чембало. Сигурно негодникът отдавна е мъртъв, каза си злобно тя, пронизан от някого от своите или застрелян в леглото от ревнив селянин. Той беше само на петнадесет години, когато слугинчетата започнаха да въздишат по широките му рамене и дръзкия блясък в зелените очи, които я гледаха винаги със студено презрение.

Сабрина отиде до прозореца. Безпомощният й поглед обходи скалистото било. Върховете бяха забулени в облаци. Може би Макдонълови вече бяха излезли от бърлогите си и трополяха надолу към Камерън. Дали единственият син на Ангъс Макдонъл беше сред тях?

Тя се отърси от внезапния студ, който изпита, и се помоли мирът, на който баща й толкова държеше, да не струва твърде скъпо на господаря на клана и на единствената му дъщеря.

Глава 2

Когато сенките на планините останаха зад гърба му, Морган Макдонъл пусна коня си в галоп. Топлото есенно слънце излезе иззад облаците и обля ливадите в светлина. Той примигна срещу светлината и се намръщи. Изпод копитата на коня му се понесе аромат на пирен. Вятърът разроши косата му, тласна го напред и го накара да се приведе толкова близо до гривата на Поках, че скоро остави всички зад себе си и полетя към свободата.

— Морган! Морган, момчето ми! Накъде се е понесъл проклетият ми син?

Като чу рева на баща си, Морган извъртя очи към небето и благодари на господа, че му бе дал достатъчно широки рамене, за да носи тежестта на произхода си. Дръпна юздите и обърна коня си. Добре, че старият Ангъс му беше напомнил кой е. В този свят от просторни поляни и свободно небе нямаше място за един Макдонъл. Накъдето и да се понесеше с верния Поках, нямаше да намери място, където да се чувства у дома си. Планините бяха неговото убежище и затвор, единственият дом, който някога щеше да има.

Той насочи Поках обратно по пътеката и се промуши между двама шумно спорещи членове на клана.

— Ей, Морган, този негодник ми открадна сиренето. Имаш ли нещо против да го застрелям? — попита братовчедът Раналд и извади пистолета си.

Раналд беше наследил пронизващите тъмни очи и гарвановочерната коса на циганската си майка. Хората обикновено го поглеждаха по два пъти, защото имаха нужда от време, за да разберат дали наистина е толкова красив, или съвършените черти ще се разсеят, щом отместят поглед. Редом с Раналд Морган винаги се чувстваше като недодялано джудже.

— Естествено, че не — отговори той с любезна усмивка. — Стига да нямаш нищо против, че след това ще ти извия врата.

Раналд се нацупи и отпусна пистолета.

— По дяволите, Морган. Цял ден не съм застрелял никого. Пръстът ми на спусъка се е вцепенил.

Раналд беше дяволски красив, но му липсваше ум и способност да преценява. Морган грабна плесенясалото парче сирене и го пъхна в устата на Поках. След това хвана двамата мъже и удари главите им една в друга с такава сила, че ушите им зазвъняха.

Да отведе жалките остатъци от клана Макдонъл в Камерън — то беше все едно да подкарва стадо спорещи деца. По време на осемчасовата езда Морган вече беше прекратил три юмручни схватки, предотвратил три изнасилвания и погребал един правуйчо. Бедният му роднина не беше удостоен дори със съмнителната чест да загине от ръката на свой човек. Мъртвопиян, той бе паднал от коня. Веднага щом главата му се удари в скалите, роднините побързаха да си присвоят кесията и ботушите му. Пазейки ледено мълчание, Морган изкопа гроба, докато другите плачеха и се удряха в гърдите, наливаха се с уиски и пожелаваха на стареца приятно пътуване към ада.

— Жалко за вуйчо ти — каза един от мъжете, докато Морган се връщаше по каменистата пътека. — Хубав човек беше старият Кевин.

— Керуин — изръмжа тихо Морган.

— Добре де — засмя се другият. — В дългите зимни нощи, докато седяхме около огъня, старият Деруин разказваше чудесни истории. Нямаше друг като него.

Исусе, каза си ядно Морган, човекът е умрял само преди час, а те вече са забравили името му. Неволно се запита дали и него щяха да забравят така бързо.