Когато слезе по ронещото се каменно стълбище, възбудени гласове привлякоха вниманието й. В Макдонъл Касъл не беше нещо необикновено да чуеш гневни крясъци, след които задължително следваха юмручни удари и избити зъби. Тези гласове обаче бяха приглушени и съскаха злобно, което беше много по-опасно от обичайните спорове. Сабрина се поколеба, припомнила си последиците от първото си недоброволно подслушване, но следващите думи я накараха да спре като закована.

— Как можа да бъдеш толкова несръчна, жено? Той не биваше да възлага тази работа на теб.

— Да ми я възлага? Всъщност идеята беше моя, забрави ли вече! Небесата знаят, че глупак като теб никога не би могъл да изпълни подобен план. Той го нарече майсторска работа.

— И какво му донесе това? Даже слепият стар Гевин щеше да го направи по-добре! Знаех, че кракът ти е куц, но си мислех, че поне с очите си добре.

— Върви по дяволите!

Преди Сабрина да е успяла да се оттегли, към стълбището забързаха мъжки стъпки. Тя се стресна, когато от тъмния ъгъл излезе Раналд. Той я забеляза веднага и тъмното му лице побледня.

— Милейди — промърмори той, свали шапката си и побягна като подплашен заек навън.

След него се появи Ев и се облегна на стената с презрително изкривени устни. Беше без качулка и Сабрина с учудване установи, че бившата слугиня на Ангъс съвсем не беше толкова стара, колкото си я представяше. Вятърът и дъждовете бяха обрулили кожата и измили златото от косата й, но тя в никакъв случай не беше по-възрастна от собствената й майка.

— Красива коса имате — отбеляза тихо Сабрина. — Би трябвало по-често да я носите пусната.

— Така ли? Но не бива. — Ев се усмихна като дива котка, подушила плячка. — В битката дългата коса е като примката на палача. Веднъж докопах една глупачка от клана Грант за косите и я разцепих на две равни половини.

Сабрина нервно попипа стегнатия кок на тила си.

— Разкажете ми.

— О, да — отзова се гордо възрастната жена. — Ангъс винаги казваше, че съм в състояние да разпоря гърлото на врага и той ще ме усети едва когато застане пред портите на ада.

— Наистина съжалявам за Ангъс. Морган каза, че двамата сте били много близки.

Ев вдигна рамене. Реакцията й напомни на Сабрина за Морган. Стана й неприятно.

— Той умря, както живя. Бе от стомана.

— Права сте, но чие беше оръжието? — попита Сабрина.

Стъписа се, когато Ев прокара пръст по бузата й със смайваща мекота.

— Какво хубаво момиче. Каква мекичка кожа. Морган те харесва нали? Мека кожа и мек глас. Също като майка ти. Също като Бет, любимата на Ангъс.

Очите на Ев потъмняха и за Сабрина не беше трудно да се досети коя беше истинската причина за омразата й към Камерънови. Обзеха я противоречиви чувства. Гняв срещу глупостта на Ангъс. Съчувствие към момичето Ев — обикновена саката селянка, принудена да живее в сянката на изисканата дама, която Ангъс напразно беше ухажвал.

Преди да е успяла да отговори, чертите на Ев отново се вкамениха.

— Момчето влезе ли най-после в леглото ти, или още се мотае? Морган прилича на баща си повече, отколкото признава. Предпочита да копнее за онова, което не може да получи. А накрая ти ще се окажеш само бледа имитация на жената която и двамата искаха.

Сабрина отстъпи крачка назад с отчаяното желание да избяга от подигравателния поглед. Очите на Ев проникваха в най-интимната и същност, разгадаваха тайните й страхове.

— Какво казахте?

— Казах повече, отколкото трябваше. Но ти скоро ще разбереш сама.

Съчувствие, по-страшно от всяко презрение, сгря очите й.

— Не му давай сърцето си, момиче. Иначе ще ти го връща парче по парче, докато те задави.

Тя се отдалечи с неравномерни крачки, като тътреше сакатия си крак по неравния каменен под.

Сабрина дълго стоя загледана след нея. Загадъчните думи не излизаха от ума й. Не беше забравила, че Ев и Раналд бяха единствените Макдонълови, които не бяха в залата при убийството на Ангъс. Би ли посмяла да сподели подозренията си с Морган? Той сигурно нямаше да й повярва и щеше да я обвини, че търси виновни, за да изчисти името на Камерън. Сабрина въздъхна. Беше твърде рано да отправя обвинения. Представата че би могла да забие нов клин между Камерънови и Макдонълови беше крайно неприятна.

Тя разтърси глава, за да прогони неприятните усещания и тръгна да изпълни мисията си.

Когато влезе в задимената зала, Сабрина тайно потри ръце от радост. Омир я беше навел на тази идея. Щом Цирцея беше съумяла да превърне мъжете в свине, защо тя да не направи от свинете мъже? Но дори магьосницата Цирцея би се затруднила да избере най-достойния кандидат между толкова безнадеждни случаи.

Беше учудващо просто да си представи, че върху широките рамене на Макдонълови стоят свински глави. Трима мъже клечаха на пода пред огъня и играеха на зарове. Когато единият изплю в сплъстената коса на другаря си струя тютюн за дъвчене, се стигна до сбиване. На една от масите се сборичкаха за парче печен дивеч и боят завърши с това, че един едър селяк разби в главата на съседа си стомна, пълна с уиски, и го просна на пода.

На средната маса се смееха оглушително. О, да! Там беше предизвикателството, достойно за истинска магьосница.

Там седеше негово благородие мистър Фъргъс Макдонъл, наливаше се с евтино уиски и разправяше неприлични вицове, а мръсните му пръсти ровеха в деколтето на кискащата се жена в скута му. А дебелият му, къс нос приличаше досущ на свинска зурла.

Сабрина прибра полите си и съвсем спокойно стъпи върху оглозганите кости и мазните петна, с които беше покрит подът на залата. Мъжете на масата замлъкнаха при приближаването й и я загледаха несигурно. Само Фъргъс беше толкова зает да мачка гърдите на момичето, че не я забеляза. Той поднесе стомната към устата си и дръжката й се надяна на носа му. Уискито потече по посивялата му брада и изчезна в гънките на късия врат.

— Ох — изгрухтя доволно той и похотливият му поглед обходи тялото на момичето. — В студените дни няма нищо по-добро от чаша уиски и топли цици.

Когато прозрението му не пожъна желания успех, той удари канчето по масата.

— Какво ви става, другари? И за вас има женички! — Бръкна в корсажа на момичето и добави: — Последния път, когато проверих, всяко момиче си имаше по две. — И се разсмя дрезгаво на собствената си шега.

Един от мъжете на масата се покашля.

— Виж, Фъргъс…

Твърде късно. Сабрина го потупа приятелски по рамото.

— Извинете, че прекъсвам очарователното и толкова поетично описание на женската гръд, мистър Макдонъл, но имам нужда от вас в стаята си.

Играчите шумно захвърлиха заровете. Мъжът, който лежеше в безсъзнание на пода, се надигна заинтересовано. Фъргъс се обърна като ужилен и блъсна момичето.

— Имаш нужда от мен? Истината ли каза, момиче? Искаш да дойда в стаята ти?

Сабрина го помами с пръст.

— Да, и то бързо, мистър Макдонъл.

Фъргъс се обърна смаяно към другарите си. В погледа му се четеше недвусмисленото: Как съм заслужил такова щастие? Той се изправи, пъхна пръсти в колана си и закрачи след Сабрина като петел, тръгнал да разбуни кокошките.

Енид беше изпълнила съвсем точно указанията на Сабрина. Масичката беше постлана с валенсианска дантела, чаеният сервиз беше от най-фин порцелан. Върху плетена подложка беше поставена кана ароматен чай с невероятно тънко чучурче.

— Мистър Макдонъл? — Сабрина направи жест към масата.

Фъргъс очевидно не я чу и тя трябваше да повтори поканата си.

Мъжът поклати глава и поговори почти плахо:

— Тук никой не ме нарича „мистър“. Приятелите ми казват Фърджи. — Той й намигна, но в отсъствието на другите мъже жестът му загуби голяма част от наглостта си. Сабрина се направи, че не е забелязала нахалството му.

Той приседна на крайчеца на стола и се огледа, очевидно сплашен от женското излъчване на стаята. Сабрина му наля чаша чай.

— Искате ли захар, сър?

— Ами не знам — призна засрамено той. — Никога не съм пил чай. Предпочитам малц.

Сабрина сложи в чашата му три бучки. Загрубелият му език сигурно нямаше да усети необикновения вкус. Тя сложи тънката порцеланова чашка в едрата му ръка и се усмихна окуражително. Той сръбна шумно голяма глътка и се намръщи.

Сабрина скри усмивката си зад глътка чай. Когато Фъргъс остави чашата на масата, ръката му трепереше издайнически. Чинийката иззвъня, няколко капки чай преляха. Лицето на Фъргъс почервеня. Погледът му се стрелна към вратата.

Сабрина погледна в зачервените му очи и за първи път откри в дълбините им паника. Прозрението беше смайващо. Тази грамаден мъж се страхуваше от жени! Не, това не беше само страх. Той беше направо вкаменен от ужас! Криеше страха си зад мръсни вицове и славата на женкар. Сабрина изпита съчувствие към него.

Съзнавайки колко много рискуваше, тя се пресегна през масата и улови треперещата му ръка.

— Няма нищо, мистър Макдонъл. Не бива да се страхувате. Обещавам да бъда много мила с вас.

* * *

Рано сутринта от север бе дошъл студен вятър и от ниско надвисналите облаци заваля сняг. Морган едва се довлече до килера. Цял ден беше събирал подарените от Камерън овце в тясната клисура, която трябваше да им служи за убежище в студените зимни месеци. Скалните стени щяха да ги пазят от ветровете.

А през пролетта щяха да ги изкарат на пасищата — първият знак за новата надежда на клана Макдонъл.

Никога не си беше представял, че овцете са толкова объркани същества. Едва успял да хване едната, следващата хукваше в противоположната посока.

Той смъкна наметката от раменете си и се разсъблече. Изтръпналите му мускули се възпротивиха, но той не им обърна внимание, потопи ръце в бъчвата със студена вода, напръска лицето си и приглади запотената си коса, докато водата се стичаше на вадички по гърдите му. Колкото и да беше изтощен, трябваше да се измие, преди да отиде в стаята на Сабрина. Хората, които не се осмеляваха да го погледнат в лицето, често пъти бяха съскали зад гърба му „този вонящ, мръсен Макдонъл“.