Морган изохка, ушите му забучаха. Светът се залюля, Сабрина се разтрепери и щеше да падне, ако той не я беше подкрепил.

— Какво ти е, момиче? Да не си болна?

Тя се засмя и се вкопчи в наметката му.

— Боя се, че умирам от глад. Цял ден не съм хапнала дори кора хляб.

Лицето му потъмня.

— Проклета да е Алуин. Наредих й да ти носи яденето в стаята.

Сабрина вдигна многозначително вежди и Морган млъкна смутено. Очевидно беше направил грешка. Той я свали внимателно на пода.

— Веднага ще наредя да ти изпратят нещо горе.

— Морган — попита плахо Сабрина, — искаш ли от днес нататък винаги да получаваш целувка за лека нощ?

Този път мъжът едва успя да удържи равнодушното изражение на лицето си.

— Да, момиче. Всяка вечер. Без пропуски.

Той затвори вратата зад гърба си, но веднага я отвори и Сабрина не можа да скрие триумфалната си усмивка.

— Предлагам ти сделка. Аз ще държа Алуин далече от кухнята, но ти няма да позволяваш на Енид да влиза в зеленчуковата градина. Гъбените й ястия са убийствени.

Сабрина задържа вратата, за да не я затвори отново под носа й.

— Откъде знаеш, че Енид се е опитала да те отрови?

Усмивката му стана дяволска.

— Нямах представа. Поне досега.

Морган изчезна, преди Сабрина да е проумяла, че той й бе изтръгнал признание за невинност. Не знаеше дали да му се възхищава, или да го проклина за острия ум. Облегна се на вратата, притисна буза към старото дърво и разбра, че не гладът караше сърцето и да бие с такова горещо желание.

От другата страна на вратата Морган се бореше с мъжкия си инстинкт, който го зовеше да се върне обратно в стаята и да вземе онова, което му принадлежеше. Търпението беше най-важната добродетел на истинския воин. Ала сладостта на Сабрина и омагьосващият й аромат, които го обграждаха отвсякъде, не му позволяваха да я забрави. Желанието му растеше с всеки миг. Беше готов да се закълне, че уханието й го е последвало в коридора. Той притисна плаща към носа си. Платът миришеше на рози още от момента, когато Сабрина падна в ръцете му — не от страст, а от глад.

Той смачка материята в шепа, сякаш мускулната сила беше в състояние да запази сладкия аромат. Сабрина не биваше да знае, че съпругът й я желаеше повече от всичко на света. Един Макдонъл не можеше да се унижи пред една Камерън. Тази нощ той бе постигнал само една малка победа, но тя щеше да бъде последвана от по-големи, и то скоро. За момента трябваше да се откаже от собственото удоволствие. Щеше да я ухажва и да я дразни, докато започнеше да го моли за насладата, с която само той можеше да я дари. Предстоеше му славна битка; победата щеше да му достави най-голямата радост.

Когато Сабрина най-сетне капитулираше, времето на чакането щеше да направи победата десетократно по-сладка.

* * *

На следващата сутрин Сабрина се събуди с прекрасното усещане, че някой я милва по главата.

— Мамо… — пошепна тя и се обърна по гръб.

Ала когато отвори очи, видя пред себе си кръглото лице на Енид.

Братовчедка й се усмихна и нави на пръстите си една абаносова къдрица.

— Никога не съм навивала косата си. Толкова е рядка и тънка…

Сабрина се надигна, облегна се на таблата на леглото и обхвана с ръце коленете си. В стаята се възцари напрегната тишина.

— Наистина не исках да те…

— Аз дойдох, за да ти кажа…

Погледнаха се и отново замлъкнаха.

Енид скри треперещите си ръце под чаршафа.

— Има нещо, което трябва да знаеш. Изпратиха ме в Камерън по причини, които татко не е споменал в писмото си.

— На мен ми казаха, че искат да се опознаем, преди да замина за Лондон през пролетта — излъга Сабрина, за да не нарани чувствата на братовчедка си.

Изричайки тези думи, тя се изненада колко недействителна й се стори мечтата да живее в Лондон и да бъде представена в двореца. А беше прекарала много часове да си фантазира тълпи красиви обожатели, които падаха сразени в краката й. Днес беше готова да замени цялата им придворна галантност за една-единствена усмивка на съпруга си.

Енид поклати глава.

— Имах обожател — призна плахо тя. — Филип Маркъм. Тъкмо беше завършил Кембридж. Висок. Красив. Почтен. Даже прекалено сериозен, но мама и татко бяха възхитени. Защото вече почти се бяха отказали от надеждата да ме омъжат. — Примиреното вдигане на раменете издаде мъката й. — Аз си мислех, че наистина ме харесва. Сигурно е било така, но го показа по много странен начин.

Сабрина стисна студената й ръка.

— В деня, когато помоли татко за ръката ми, той извърши нещо наистина необикновено. Изчака цялото семейство да се събере в салона, отвори една кутия, която беше донесъл, и извади от нея рокля. Зашеметяващо красива, с тясна талия и богат набор. — Енид потрепери. — После заяви пред цялото ми семейство, че ще се ожени за мен в деня, когато вляза в тази рокля.

Очите на Сабрина се напълниха със сълзи на гняв.

— Негодник! — извика тя. — Надявам се, че вуйчо Уили го е изгонил!

— В първия момент се спогледаха стъписано, но после всички скочиха и започнаха да го поздравяват. Никой не смееше да ме погледне в очите. Това беше най-ужасната вечер в живота ми. Изкарах някак си вечерята, но веднага след това избягах в стаята си.

— Надявам се, че там си му написала унищожително писмо и си му заявила какво мислиш за поведението му! Жалък тип!

— Започнах да повръщам — отговори просто Енид. — А после изядох голямо парче шоколад. В деня, когато обявиха годежа в „Газет“, изядох цялата пуйка, която готвачът беше приготвил за неделния обяд. — На устните й се появи тъжна усмивка. — Само след няколко седмици трябваше да ми ушият нови рокли, защото не влизах в нито една от старите. Камо ли пък в роклята, избрана за мен от Филип. Той се ядоса и развали годежа. — Светлите й очи потъмняха от гняв. — През тези няколко седмици научих нещо много важно. На този свят има мъже, за които е безразлично слаба ли е жената или дебела. Лакеи. Куриери. Бръснари. Светлината в очите й угасна.

— Когато баща ми ме свари на масата в библиотеката със собствения си адвокат, моментално ме заточи в Шотландия, докато обществото забрави скандално разваления годеж.

Сабрина преглътна ужаса си от признанието на Енид и помилва меката й буза.

— О, Енид, толкова съжалявам…

— Цял живот са ми повтаряли, че ако не съм толкова дебела, ще бъда красива.

— Но ти не си дебела! — възрази сърдито Сабрина. — Ти си…

Енид сложи два пръста върху устните й.

— Разбира се, че съм дебела. Не съм нито приятно закръглена, нито пухкава. Просто съм си дебела. Обаче Раналд ме харесва точно такава. — Червени петна загрозиха бузите й, но Сабрина разбра, че Енид държеше да каже следващите думи, и не я спря. — Когато му казах, че бих могла да го задуша в изблик на чувства, той само се засмя и ми заяви, че мъжът, който не може да се справи с такава пищна жена, изобщо не е мъж.

Сабрина гореше от желание да разпита за подробности, но се боеше да признае, че не бе разрешила на собствения си съпруг да отговори на тези въпроси. Енид седеше неподвижна и чакаше реакцията на братовчедка си.

Сабрина нежно приглади назад тънките й къдрици.

— Според мен ти не си хубава — промълви тя. Очите на Енид потъмняха и Сабрина се засмя. — Според мен ти си красива.

Енид разпери ръце и Сабрина се хвърли в прегръдката й. В следващия миг братовчедка й нададе сърцераздирателен вик и се изтръгна от ръцете на Сабрина. Треперещата й ръка сочеше нещо на стената.

Сабрина запуши ушите си, обърна се и откри над леглото си огромен черен бръмбар, вцепенен от страх. Явно и той се бе уплашил от вика на Енид.

Сабрина избухна в луд смях. Енид я погледна и също се разсмя. Току-що й беше станало ясно, че беше достатъчно луда, за да легне с един полудив планинец и в същата време бе готова да припадне само при вида на един безобиден бръмбар.

Вратата се отвори с трясък и разкри коридор, пълен с любопитни Макдонълови, които явно си търсеха забавление. Те зяпнаха смаяно двете млади жени, паднали прегърнати на леглото. Глупавите им лица накараха Сабрина и Енид да се разсмеят още по-силно, докато накрая останаха без сили.

Един възрастен мъж с гол череп, украсен само с две бели кичурчета над ушите, се почеса мъдро по носа и заяви:

— Проклет да съм, ако разбирам какво става! Никога не бях очаквал да заваря младите момичета в едно легло. А после ще ми приказват, че ние, Макдонълови, сме били похотлива пасмина!

Глава 12

На следващата вечер Сабрина реши да посвети Морган в изкуството на шаха.

Тя дори не трепна, когато мъжът й удари с юмрук дъската, преобърна я и фигурите се разпръснаха по всички краища на стаята. Коленичи и търпеливо събра пешките в полата си. Той преобърна дъската още три пъти, преди най-сетне да разбере как се движат конят и офицерът.

Морган сновеше ядно по стаята, стиснал ръце в юмруци.

— Каква е тази игра? — изсъска гневно той. — Как може царят да бъде толкова безсилен? Той няма ли поне малко чувство за чест, по дяволите? Няма ли гордост? Какво славно има в това да се държи за полата на царицата?

Пъгсли протегна късите си крачета, претърколи се пред камината и се прозя.

— Ти не си разбрал най-важното. — Сабрина, коленичила пред огъня, измъкна от жарта една нещастна пешка. — Царят е най-важната фигура в шаха. Можеш да играеш без царица, но никога без цар. Ако го загубиш, губиш играта. Затова трябва да го защитаваш, каквото и да ти струва.

— И кой го защитава? Шепа жалки пешки и една глупава жена! Би трябвало да го обсипят с камъни и да го изгонят от клана. — За да илюстрира становището си, Морган запрати нещастния монарх към огъня. Пъгсли го улови във въздуха и безмилостно го загриза.

Докато Морган с отсъстващ вид й помагаше да обърнат тежката дъска, Сабрина тихо се кискаше.