Даже безличната, плаха Енид беше повече жена от нея. Тя беше само военен трофей. Сабрина разтърка ръцете си, за да спре издайническото им треперене. Морган наблюдаваше жена си от вратата. Изронените камъни на прозоречната рамка я правеха да изглежда дребна и крехка пред бездънната чернота на нощта. Вятърът си играеше с кичурите, измъкнали се от плитките й. След унижение като това всяка друга жена щеше да падне с хълцане на леглото. Тогава той щеше да знае как да я утеши. А сега ръцете му висяха безпомощни.

Сабрина заговори първа и той се изненада още повече. Способността му да се придвижва безшумно беше почти толкова легендарна, колкото грамадния му ръст. Хората говореха, че бил в състояние да пререже гърлото на врага си и да се върне в Макдонъл Касъл още преди тялото му да се е строполило на земята.

Гласът й докосна сетивата му с копринени криле.

— Много съжалявам, че те поставих в неудобно положение. Прекарах ужасен ден. Не съм свикнала да не ме харесват. Всички хора, които познавам, ме обожаваха. — Тя хвърли поглед през рамо. — Всички, с изключение на теб.

Кривата й усмивка заби кама в сърцето на Морган. Макар че никога в живота си не се беше чувствал толкова засрамен, той запази непроницаемото изражение на лицето си.

Сабрина се обърна отново към отворения прозорец и продължи замислено:

— Никога не ми се е налагало да правя нещо, за да си спечеля привързаността на околните. Само се смеех и се кисках и ако това не успяваше, например пред мрачните таткови капитани, започвах да им пея някоя от духовитите песнички, на които ме беше научил Брайън, или се покатервах в скута им и ги дърпах за брадата.

Морган скръсти ръце под гърдите.

— Не бих ти препоръчат да приложиш тази тактика и на моите мъже. Особено сядането в скута.

— Вече не знам какво да мисля. — Тя прокара пръсти по изронените камъни. — Енид изглеждаше толкова… доволна. — Тя изтри праха от пръстите си и го погледна въпросително. — Ако поведението ми ти изглежда странно, причината е, че все още не съм свикнала да ме презират и да се отвращават от онова, което съм.

— Това става бързо.

Сабрина беше достатъчно умна да разбере, че той не молеше за съчувствието й. Погледите им се срещнаха, огрени от меката светлина на свещите.

Светлина на свещи. Морган изведнъж усети, че в стаята не миришеше на изгорена животинска мазнина, нито се чуваше съскане. Кандилата бяха заменени от восъчни свещи, стройни и грациозни като собственичката си. Фитилите им горяха равномерно и разпръскваха силна светлина, способна да устои и на силни дъждове.

Пламъчетата на свещите осветяваха брюкселската дантела, с която беше драпиран един обърнат куфар. Отгоре бяха наредени тайнствени флакони, пълни с ароматни есенции и средства за разкрасяване. На стената беше облегната старинната галска арфа и полираното дърво блестеше. Дървеното легло беше покрито с ленени чаршафи с цвят на слонова кост. Завивките бяха отметнати и леглото изглеждаше толкова примамливо, че гърлото на Морган се сви от копнеж. Най-прекрасното нещо на света беше да захвърли грубите шотландски одежди, да грабне Сабрина и да се пъхнат под ухаещите завивки.

На трикрако столче бяха разхвърляни пергаменти. От съдче с мастило стърчеше елегантно перо. Шах от яспис беше подреден върху малка масичка. Над камината висеше церемониалният меч на Камерънови. Морган вече знаеше какво е имало в тежките куфари и сандъци, които тази сутрин собственоръчно беше качил по стълбите — късче цивилизация.

Сабрина проследи погледа му с нарастваща нервност. Изведнъж решението й да преобрази стаята й се стори като поредната глупост на уплашено момиче, което си фантазира, че колибата, в която е попаднало, е дворец.

— Трябваше да те попитам, преди да подредя. Ако не ти харесва, аз…

Морган вдигна ръка и Сабрина загуби нишката на мисълта си, смаяна от учудването и уважението в погледа му.

Той искаше просто да мълчи и да се наслаждава. Само за няколко часа тя беше превърнала усамотеното, мрачно леговище на звяра в покои на принц. Или на принцеса. Устните му се извиха в усмивка. Сабрина явно имаше ръцете на майка си.

Усмивката му я уплаши още повече. Без да иска, тя отстъпи крачка назад.

Свежият аромат завладя сетивата на мъжа и прогони спомена за жените, които миришеха на пот и торфен пушек. Жената пред него миришеше на рози. Радостта, която изпитваше от близостта й, го уплаши. Беше готов да свали от стената церемониалния меч на Дугъл Камерън и да изпълни дивашки танц. Искаше да грабне Сабрина в обятията си и да я вдигне високо във въздуха. Искаше гладките ленени чаршафи да се смачкат под тежестта на телата им. Скри чувствата си по единствения начин, който познаваше — чрез действие.

Покашля се рязко, свъси мрачно вежди и се постара да изглежда строг.

— Доколкото си спомням, ти ми обеща нещо, за да се притека на помощ на братовчедка ти.

Ето ти на, каза си Сабрина, която отдавна съжаляваше за глупавата клетва. Сама си беше виновна — не той, а тя беше сложила охлюв в роклята си. Защо сама се беше предала във властта на мъжа си? Собствените й думи я преследваха: „Ще направя всичко за теб. Наистина всичко.“

Тя направи още една крачка назад.

— Виж, аз мисля, че нямаме причини да бързаме…

Морган прекоси стаята с големи крачки.

— Дните стават по-къси, а нощите по-дълги. По цял ден ще съм зает, защото трябва да приготвя новия ни добитък за зимуване. По залез слънце ще съм уморен, премръзнал и избухлив.

— Я виж ти — промърмори едва чуто тя.

Морган застана пред нея и впи поглед в лицето й. Сабрина успя да му се усмихне.

— Цял ден ще се разправям с лениви работници, ще слушам глупавите им подмятания и ще понасям лошото им настроение. Затова очаквам, когато се върна вечер в спалнята си, да намеря усмивка, приятни разговори и топъл огън за студените ми крака. Ще се радвам, ако ми попееш или ми покажеш ръкоделието, с което си се занимавала през деня. — Той посочи един неотворен куфар. — Този сигурно е пълен с книги.

Тя кимна, съзнавайки, че очите й са станали големи колкото супени чинии.

— Отлично — усмихна се Морган. — Тогава всяка вечер ще ми четеш по една история. А когато натрупа сняг, ще ми покажеш буквите и числата. И… и ще ме научиш да играя шах. Ще се радвам, ако не се сърдиш, когато губиш. Защото аз не понасям да губя.

Сабрина отвори уста, но веднага я затвори. Никога не беше помисляла, че в мозъка на Морган ще се намерят толкова много думи, камо ли пък че той ще ги произнесе гласно. Мъжката му арогантност я възхищаваше и учудваше. Но тя устоя на изкушението да коленичи пред босите му крака.

Той се възползва от смайването й и се запъти към вратата.

— Къде отиваш?

Морган се намръщи недоволно и й обясни като на дете:

— В покоите си. Доколкото си спомням, твоите родители имаха отделни спални. Прав ли съм? Като всички изискани хора.

Сабрина разтърка слепоочията си и се запита дали пък не беше полудяла от глад. Морган не беше от мъжете, които капитулираха с достойнство, а сега стоеше пред нея и й даваше точно това, което тя искаше. Брак по сметка. Защо предложението му изведнъж й се стори неразумно? И как щяха да си имат син, ако трябваше да спят разделени? Той не беше чак толкова необразован, че да не го знае. Недоволният й поглед бързо разбра истината: мъжът й винаги знаеше точно какво прави. Този зеленоок негодник беше роден, за да разпалва забранените фантазии на момичетата и кошмарите на бащите.

— Прав си, повечето имат отделни покои — кимна премъдро тя. — През зимата обаче мама и татко…

— Лека нощ. — Ръката му беше на бравата.

Сабрина не искаше той да си отиде и да я остави самотна и мрачна. Желанието й да го задържи беше толкова силно, че я стресна.

— Морган! — повика го отчаяно тя.

Той спря, но не се обърна.

Имаше само един начин да го задържи. След като великодушно беше приел исканията й, тя също можеше да направи малък компромис.

Та навлажни устните си с език и пристъпи към него.

— Бракът е много повече от песни и игра на шах, знаеш ли. Истинският джентълмен никога не казва на жена си лека нощ, без да я целуне.

Той вдигна недоверчиво вежди.

— Баща ти целува майка ти?

Сабрина кимна трескаво.

— Всяка вечер. Не е пропуснал нито една.

— Собствената си жена?

Сабрина устоя на желанието да го изрита по пищяла. Само щеше да си счупи някой пръст на крака.

— Да, собствената си жена.

Морган изохка, като че цивилизованото поведение му причиняваше физическа болка.

— Щом така изискват правилата…

Сабрина нямаше време да се подготви. Ръката му се стрелна към кръста й и я вдигна във въздуха. Устата му завладя нейната.

Целувката свърши толкова бързо, колкото беше започнала, и я остави още по-несигурна.

Тя го погледна укорително и притисна ръка към устните си.

— Ти ме ухапа!

Морган сведе глава и дългите коси нападаха по лицето му. Зад тях се криеше усмивка.

— Не можеш да очакваш от един Макдонъл да знае как се целува дама. Макдонълови са само сбирщина боси диваци.

Сабрина помнеше много добре, че след обидата, която днес той бе запратил обратно в лицето й, бе дошла замайващо нежна целувка в музикалната стая на майка й.

— Може би ти трябва да ми покажеш — проговори той, скръсти ръце под гърдите си и устреми поглед право напред.

Сабрина се приближи нерешително към тази грамада от плът и кръв, не можейки да забрави, че под бронзовата кожа биеше сърце на мъж. Зъбите й хапеха долната устна. Тя пое дълбоко въздух, затвори очи, издаде устни напред и…

…целуна плаща му.

Изплю няколко власинки, изтри устните си и опита отново. Протегна лебедовата си шийка, вдигна се на пръсти и дори подскочи, но стигна само до врата му. Морган остана безразличен към усилията й; даже се прозина и шумно затвори уста.

Решена да изтръгне реакцията му, Сабрина се покатери на едно столче. Устните на Морган образуваха неподвижна линия, само очите му святкаха неодобрително. Сабрина си спомни какво беше казала майка й преди сватбата и прати по дяволите момичешката плахост. Взе лицето му между ръцете си и сложи устни върху неговите. Коравите им контури се отвориха под милувката й и тя смело промуши език навътре, за да го вкуси.