Задънена улица. Коридор към нищото. Такива бяха и чувствата й към Морган още от самото начало.

Блещукането в другия край на коридора привлече вниманието й и тя се устреми отново напред. През редица счупени прозорци нахлуваше вятър и развяваше изпокъсаните завеси и стенни килими, сякаш разкъсани от огромни лапи.

Сабрина се озова лице в лице със собственото си отражение в огромно огледало с потъмняла бронзова рамка. Главата й бе отделена от тялото, защото огледалото беше счупено. Хипнотизирана от чуждата жена пред себе си, тя бавно разпусна косите си и те нападаха около лицето й като тъмни облаци. Огледалото разкривяваше чертите й. Тя си припомни последните седмици от живота си и изпита чувството, че е попаднала в кошмар, в който всичко, в което беше вярвала досега, се е оказало само жестока илюзия.

Пръстите й потърсиха добре познатата извивка на веждите, правия нос, треперещата долна устна. Никога не се беше смятала за суетна. Не й се беше налагало. Красотата й, богатството на семейството и любовта на близките й бяха просто факти от живота, неоспорими като блестящите й черни коси или белоснежните равни зъби. Цял живот й бяха повтаряли, че е красива.

Ами ако я бяха лъгали? Ами ако й бяха казвали само онова, което й се искаше да чуе? Дали се бяха надсмивали зад гърба й или — още по-лошо — бяха я съжалявали? Само един-единствен човек беше останал студен пред красотата й.

Морган.

Отражението в огледалото се замъгли. Тъмната коса и сините очи се превърнаха в скъпото бащино лице. Изражението му беше мрачно и угрижено като в момента, когато тя отказа да го целуне за сбогом.

— О, татко, защо ми причини това? — пошепна Сабрина.

Още докато го укоряваше, тя притисна ръце към огледалото, търсейки скъпата на ръцете й топлина на лицето му. Ала намери само студеното, измамно стъкло.

* * *

Понякога Морган си мислеше, че Поках е единствената свобода, която някога е вкусвал. Конят търсеше пътя си между папратите и беше кротък като агънце. Само на гърба на Поках Морган можеше да избяга от постоянните изисквания, охканията и крясъците на хората от клана си.

Беше на шестнадесет години, когато изтръгна жребеца от пияния син на един богат земевладелец, който щеше да го пребие от бой. След като нашиба негодника с камшика си, сплашеният хлапак с готовност се съгласи да му преотстъпи коня си. След това момъкът спаси гордостта си, като разтръби навсякъде, че „един от онези крадливи Макдонълови“ му е откраднал коня. Ядосаният земевладелец заповяда да обесят първия Макдонъл, заловен да бракониерства в земите му — едно дванадесетгодишно момче.

Поках още носеше белезите, причинени от пияния му господар, външни, но и вътрешни, ако се съдеше по раздразнителния му нрав. Понякога Морган го наричаше свой брат по дух.

Той слезе от коня, остави го да пасе оскъдната трева и влезе в селската къща, построена в края на полянката. Дъсченият таван му напомни за деня, когато Макдонълови все още имаха овце и селяни, които се грижеха за тях. Морган често идваше тук, за да събере нови сили, когато замъкът заплашваше да се срути върху главата му.

Той се настани на един стол и вдигна краката си на рамката на прозореца. Най-после тялото на баща му почиваше под каменна завивка.

Дълбоко в сърцето си Морган знаеше, че Ангъс никога не го е обичал заради самия него, а само заради делата му. Старецът обичаше да предизвиква сбивания, за да даде възможност на наследника си да докаже силата си. Именно игричките на Ангъс бяха направили привързаността на Дугъл Камерън така непоносима. Как би могъл да се довери на уважение, което не беше заслужил със собствената си пот и кръв? Сега убиецът на Ангъс се разхождаше на свобода, а Сабрина Камерън трябваше да плати цената за позорното му дело.

Той стъпи шумно на пода. Проклети да са Камерънови! Дори сега, когато трябваше да тъгува за мъртвия си баща, той виждаше пред себе си единствено лицето на Сабрина — в онзи момент, когато тя бе помислила, че ще я удари. Дали малката глупачка съзнаваше, че той може да я убие с един-единствен удар?

Морган никога не беше удрял жена, все едно колко беше разгневен. Преди много време се беше научил да не прилага необмислено силата си — беше само на седемнадесет години, когато застана с треперещи ръце и окървавен нос над сгърченото тяло на свой братовчед и приятел. Баща му беше предизвикал сбиването и беше насъскал противника на Морган, докато момчето загуби контрол над себе си. Ужасен от жаждата за кръв в погледа на приятеля си, Морган поиска да сложи край на двубоя, преди някой от двамата да бъде осакатен. Но единственият удар, който трябваше да бъде последният, отне живота на братовчед му.

Ангъс отиде при сина си и одобрително го потупа по гърба. Тогава Морган за първи път отблъсна ръката на баща си и стисна ръце в юмруци, готов да го удари. Страхът в бащините очи го накара да побегне през навалицата и да потърси място, където можеше да успокои разбунения си ум и сърце.

Неравни стъпки по мръсния под го извадиха от дълбокия размисъл. Морган не се обърна. Само един човек се осмеляваше да влиза в убежището му.

— Съжаляваш ли, че той си отиде от нас, Ев? — попита тихо той.

— И двамата знаехме, че щеше да умре преди първия сняг. Но ме е яд, че загина от ръката на Камерън. Надявам се, че ще накараш онази жалка хлапачка да плати за това.

— Защо? Тя не е виновна за убийството.

— Можеше да бъде и тя. Познавам жените като нея. Тя е отрова, такива са всички изискани дами. Замъгляват ума на мъжете с красиви думи и сладникав парфюм.

Морган се обърна и погледна жената право в студените очи.

— Вече съм убил една жена, когато съм се родил. Нямам намерение да убия още една. Може би трябва да убия и овцете, които ми даде Дугъл? Или пилетата? Няма ли да помислиш за друго освен за отмъщение?

Двамата размениха дълъг поглед, после Ев сведе очи. Той я уважаваше, тя него също. Връзката помежду им беше по-силна от кръвната, по-здрава от потискащите вериги на клана. Отдавна бяха постигнали негласно споразумение да направят всичко, което е по силите им, за да събудят за нов живот клана Макдонъл.

Ев преметна плитката през рамото си, придърпа си стол и го възседна като кон.

— Е, добре, момче. Но щом няма да убиеш момичето, трябва да направиш нещо друго, за да си възвърна душевното спокойствие.

Напълно съзнавайки иронията, Морган повтори думите, които беше казал на Елизабет Камерън:

— Както желае дамата.

— Направи й дете.

Морган се надигна и застана пред полуразрушеното огнище. Опря длани върху грубо изработения перваз и потрепери. Тази сутрин, когато видя Сабрина да спи върху палтото си, свита на кълбо, трябваше да събере цялото си желязно самообладание, за да не стори точно това. Ако не бяха сенките на изтощение под очите й и ако не се беше сгушила с такова доверие в него, докато я носеше към леглото, сигурно щеше да остави кланът да го чака на гроба, за да посее семето си в нея.

Ев продължи ласкателно:

— Знам, че досега си бил много внимателен, Морган. Ти си единственият мъж в околността, който не води след себе си банда зеленооки копеленца. Но какво, ако Дугъл Камерън промени решението си? Ако започне да твърди, че си отвлякъл дъщеря му, и насъска срещу теб червените мундири?

— Това не ме притеснява. Дугъл никога няма да получи обратно онова, което сега е мое.

Ев докуцука до него и го потупа по гърба. Това беше твърде неприятно напомняне за баща му.

— Това е правилното отношение, момче. Закълни се, че ще жигосаш с белега си малката си женичка, преди да е станало твърде късно.

Ев беше много едра за жена. Даже за жена от клана Макдонъл. Горещият й дъх опари тила му. Той се обърна и я погледна пронизващо.

— Ще го направя, когато сметна за необходимо. Нито ти, нито който и да било друг може да повлияе върху решението ми.

Ев отстъпи настрана, за да му направи път. Дългогодишният съвместен живот с Ангъс я беше научил кога трябва да отстъпи.

— И още нещо, Ев — каза Морган, вече на вратата. — Бъди така добра и кажи на Алуин да стои далече от леглото на жена ми. Така и аз ще стигна по-лесно до успеха.

Жената се намръщи неодобрително.

— Искам да ти напомня, че изпускаш много, като спиш с врага. Да кажа ли на Алуин, че отсега нататък ти ще ходиш при нея?

— Не. — Морган излезе без повече обяснения.

— Морган? Нали няма да разочароваш баща си? — извика подире му Ев и в гласа й звънна страх.

Той й хвърли загадъчен поглед през рамо.

— Някога да съм го разочаровал?

* * *

В напразно усилие да забрави глада си Сабрина зарови носле още по-дълбоко в „Историята на пилигримите“. При следващото гневно къркорене Пъгсли изръмжа и се скри в ъгъла.

Тя захвърли книгата и скочи ядосано. Не можеше да чете за чужди страдания, след като собственото й положение бе много по-лошо. Зави й се свят и трябваше да потърси опора, за да не падне.

След първата обиколка на неприятелската територия тя се бе прибрала в спалнята. След като, незнайно как, намери пътя, за своя изненада откри в стаята всичките си куфари, грижливо наредени един върху друг и без признаци на опустошение.

Беше посветила остатъка от деня си на задачите, които винаги й бяха доставяли радост: четене и шиене. Даже написа писмо на майка си, изпълнено с фалшиви изблици на радост и весели анекдоти за новото семейство. Едва след като го запечата, й стана ясно, че изобщо не беше споменала двамата мъже, които не й излизаха от главата.

Изми се с розова вода и облече чиста рокля, но дори това не успя да прогони унинието й. А когато навън се смрачи и сенките проникнаха през прозорците, куражът окончателно я напусна.

Тя запали шест от скъпите восъчни свещи, които майка й беше сложила в багажа, и ги разпредели по стаята, за да прогони мрака. Съзнаваше, че е много разточителна, но не можеше да пести, когато трябваше да държи в шах коварните тъмни сенки.