Тя седна в леглото. Смачканото й палто се валяше на пода пред камината. Явно Морган я беше пренесъл в леглото си и беше излязъл.

Пъгсли, усетил събуждането на господарката си, скочи на леглото и остави кални следи по одеялото.

— Ти май се справяш по-добре от мен — проговори тихо Сабрина, когато кучето пусна подаръка си на леглото. Тя вдигна мръсното нещо към светлината и установи, че беше кокал. И подозрително приличаше на човешка кост.

— Сигурно е принадлежала на последната съпруга на Морган — предположи тя.

Остави кокала на Пъгсли, стана от високото легло и извика от болка, когато острите й обувки стъпиха на пода. Никога досега не беше спала с обувки. Близкият прозорец беше само тясна дупка в камъка, закрита с мътно стъкло. Когато издърпа завесите настрана, изгнилата коприна се накъса между пръстите й.

Дълбоко под нея гората се раздели и разкри пред погледа й обрасъл с гъста трева хълм, където Макдонълови се бяха събрали да окажат последна почит на стария си господар. Когато трупът на Ангъс изчезна в плоската купчина камъни, Сабрина потърси фигурата на сина му. Морган сигурно изпитваше мъка, но широките му рамене бяха изправени както винаги. Вятърът отнесе надалеч последния горчиво-сладък сигнал на гайдите. Меланхоличните звуци развълнуваха Сабрина. Колкото и да беше груба и сурова, Ев умееше да накара гайдата да плаче. Сигурно всички капелмайстори от Лондон до Единбърг щяха да я поискат в оркестрите си, ако можеха да я чуят.

Мъжете се разотидоха бавно. Морган постоя още малко пред гроба на баща си, а после, вместо да последва хората си в замъка, възседна Поках и изчезна в мрака на гората.

Сабрина изпита безкрайна тъга. Тя беше съпруга на Морган Макдонъл и беше длъжна да бъде до него в този момент. Но той не се нуждаеше от нея. Достатъчно ясно й беше обяснил, че се е оженил за нея по една-единствена причина.

Тя отвори прозореца в отсрещната стена на спалнята. Вятърът я удари в лицето, прободе очите й, разбърка косите й и разкри пред очите й невероятна гледка. Чак до яркосиния хоризонт се простираха покрити със сняг планини. Назъбени скали охраняваха планинската крепост. Тесен път се виеше по края на скалите, покрай сипеи и опасни пропасти. Сабрина потрепери и изпита благодарност, че беше проспала кошмарното пътуване.

Ръцете й се вкопчиха в каменния перваз. Обзета от безименен копнеж, тя си каза, че Морган сигурно беше скучал безкрайно в равнината с меките, ниски хълмове и пасищата, оградени с каменни зидове. Представи си как беше живял тук, обграден от непроницаеми гори и непостижими скали. Чудно ли беше, че сърцето му беше станало кораво като камък?

Сабрина се обърна отново към стаята. Погледна с копнеж към леглото, но като си представи Морган в прегръдката на русата Алуин, изпита отвращение.

Вбесена, тя грабна старото одеяло от тънкия дюшек и го метна през прозореца. То се изду от вятъра и изчезна безследно в рова около замъка, обрасъл с папрат. Тя изхвърли и чаршафите, и дюшека, и кокала и едва успя да хване Пъгсли, който се устреми след съкровището си.

— О, не, няма да ми избягаш! Ти си единственият ми приятел в тази ужасна къща.

Пъгсли облиза носа й. Сабрина установи, че някой вече беше откъснал мънистата от верижката му. Сигурно и куфарите й бяха сполетени от същата съдба, ако бяха попаднали в крадливите ръце на жените от клана. Тя си представи как Алуин е натикала пищния си бюст в някой от корсетите й и потрепери. Следващата мисъл предизвика в сърцето й див ужас и угризения на съвестта.

Енид! Велики боже, тя беше оставила братовчедка си сама с онзи нахалник Раналд! Бедничката сигурно се беше сгушила под някое чуждо легло и се молеше за спасение. Или за смърт.

Без да се притеснява от измачканите си дрехи, тя пусна Пъгсли на леглото и изскочи като вихър от стаята.

Зави като фурия зад първия ъгъл и се спъна в купчина камъни. Подскачайки и разтривайки ударения си крак, продължи да тича без посока. Всяка секунда беше скъпоценна, когато на карта беше заложена добродетелта на братовчедка й. Изпочупените прозорци, избити в стената на различни разстояния, я объркваха, докато накрая разбра, че това изобщо не бяха прозорци, а дупки в стените, пробити от неприятелски оръдия.

След като мина два пъти покрай спалнята на Морган, тя най-сетне откри широко каменно стълбище, което сигурно слизаше в голямата зала, и въздъхна облекчено. Забърза надолу по стълбите и прелетя покрай красива млада жена с рокля от най-фин швейцарски муселин.

— Добро утро, мила. Трябва веднага да срешеш косата си. Леля Елизабет ще получи удар, ако разбере, че си си легнала, без да я сплетеш.

Сабрина стъпи накриво и едва не падна. Обърна се и попита невярващо:

— Енид?

Братовчедка й прескочи една паднала греда и застана пред нея. Тънките й къдрици бяха скрити под бяло копринено боне.

— Енид! Накъде си се запътила? — почти изкрещя Сабрина.

На ръката на Енид висеше голяма кошница. Сабрина си припомни, че майка й беше сложила в нея храна за из път.

— Раналд ме покани да обядваме навън. Обеща да ми покаже забележителностите. Каза ми, че ще видя неща, за чието съществуване дори не съм предполагала.

— Вярвам ти — промърмори Сабрина. — Но не рискуваш ли, като излизаш сама с него? Познаваш го едва от един ден.

— Ами! Раналд е като пухкаво мило мече. Не би сторил зло дори на муха.

— Надявах се двете с теб да…

Гърлен мъжки глас изпълни залата.

— Енид! Къде е сладката ми дебела тиквичка? Твоето космато мече е гладно и те чака!

Сабрина притисна ръка към стомаха си, който се бунтуваше все по-силно, и се зарадва, че беше забравила да закуси.

— Идвам, скъпи! — изчурулика Енид. С блестящите си очи и розовите бузи, лъскави като зрели ябълки, братовчедка й изглеждаше почти красива. Сабрина нямаше сърце да я спре. — Ще дойда при теб веднага след като се върнем — обеща Енид. — Тогава ще ти разкажа всичко за Раналд, но ти трябва да обещаеш да ми кажеш всичко за Морган.

Мога да го кажа само с две думи, рече си мрачно Сабрина.

Тя приседна на стълбата и проследи отдалечаването на Енид. Бе останала съвсем сама. Даже Енид не се нуждаеше вече от нея.

Стомахът й отново се разбунтува, този път от глад. Нямаше смисъл да седи цял ден на каменните стъпала и да се самосъжалява. Надигна се с намерение да потърси кухнята и докато вървеше, прибра косите си на тила.

След като прекоси пустата зала, тя отвори първата попаднала пред очите й врата. До ушите й достигнаха груби мъжки смехове.

— Обзалагам се, че скоро ще се насити на Камеръновата курва. Мъж като Морган няма да се задоволи с тесните й бедра.

Сабрина настръхна.

— А когато му омръзне да слуша хленченето й — подкрепи го дрезгав глас, — ще хвърли остатъците на нас. Аз съм готов да се позабавлявам с момичето, да го знаете.

— Ти си бил готов още при раждането си, Фъргъс. Но мислиш ли, че от момичето ще остане нещо, когато Морган свърши с него?

— Седрик говори верни неща. Нали знаете какво казват жените за него. Дебела глава и…

Сабрина затвори тихо вратата. Не искаше да знае какво мислят дамите за любовното изкуство на съпруга й. Следващият залп груб смях отекна като гръм в ушите й. Оптимизмът й се изпаряваше с всяка секунда. Денят й беше започнал зле и не се знаеше как ще завърши.

Тя се изправи като свещ и продължи пътя си, отказвайки да допусне в сърцето си мъчителния страх, че Морган може би наистина я мразеше достатъчно, за да я използва и после да я хвърли на глутницата зажаднели за човешка плът вълци.

Извит коридор я преведе през килера с храна до оскъдно осветена дупка, която явно служеше за кухня. Мътна слънчева светлина падаше през тесните бойници високо горе в стената. Сабрина спря колебливо в сянката, нервно сплела ръце, и огледа мръсните, леко облечени жени по масите и пейките.

Каква разлика с кухнята на Камерън! Тук никой не бързаше. Не миришеше нито на печено, нито на овесена каша. Двете печки зееха празни, пепелта беше студена и черна.

Ев не се виждаше никъде, но Сабрина веднага забеляза жената, която снощи очакваше Морган в леглото му. Алуин се беше настанила върху издраскана пейка, сякаш седеше на гърба на кон. Разбърканите руси къдрици й стигаха до хълбоците.

— Нали я видях със собствените си очи. — Алуин захапа сбръчкана зелена ябълка. — Високомерна малка мръсница. И е грозна. Лицето й е бледо като мляко, с дебели черни вежди, които приличат на голи охлюви. — Сабрина неволно прокара пръст по едната си вежда. — Стана ми жал за бедния Морган. Да прекара цялата нощ с тази жалка торба кокали!

Една възрастна жена се разкиска и в устата й зейнаха черни дупки.

— Сигурно й слага възглавницата върху лицето, за да не я гледа, докато… Макар че и Камерънови са като всички жени, когато угаснат свещите.

Другите се засмяха. Алуин, която продължаваше да дъвче ябълката, присви очи и в погледа й блесна ревност.

— И аз съм готова да й нахлупя възглавницата на главата. Една Камерън по-малко, какво толкова! Даже ще се гордея с делото си.

Сок потече по брадичката й и къркоренето на стомаха издаде присъствието на Сабрина. Алуин погледна в посоката, от която дойдоха предателските звуци, и се нацупи предизвикателно. Ала вместо да посочи Сабрина, тя изпружи дългия си, добре оформен крак и разкри тънката кама, завързана под полата й. Отровният й глас буквално омагьоса Сабрина.

— Камеръновата курва може да е лейди, но моят Морган има нужда от жена, която не само получава, а и дава. Една лейди не знае как се общува с мъж. — Тя погледна Сабрина право в очите. — Той ще я разкъса на парченца.

Сабрина се оттегли в сянката на килера. Вече знаеше защо майка й толкова настойчиво я беше предупреждавала никога да не подслушва. В Макдонъл Касъл обаче това не беше въпрос толкова на добро поведение, а на оцеляване.

Тя се обърна и се втурна слепешком по следващия коридор. Ослепяла от сълзи, търсеше пътя си, опипвайки грапавите стени. Празнотата в сърцето й беше по-страшна от глада. Имаше чувството, че е вървяла цяла вечност по пустите катакомби, когато последният коридор завърши с масивна каменна стена.