— Бог да е с теб, принцесо — пошепна той. — Боя се, че ще имаш нужда от цялата му хитрост и от твоята собствена в добавка.

* * *

— Чакай! Почакай, моля те! Чакай ме!

Силните крачета на Сабрина тичаха неуморно. Виковете й заглъхнаха в пъшкане. Слънцето се беше скрило зад планина от тъмни облаци, а момчето беше само тъмна точка, която се сливаше с гората. Преди да падне и да си нарани коляното в грубите папрати, Сабрина записа към талантите на този странен Макдонъл и бързото тичане. Уплашена от приближаващия дъжд, тя скочи на крака и се хвърли към мрачната сянка между огромните дъбове. Един корен се закачи в глезена й и я спъна.

Тя се приземи по корем и с ужас установи, че лежи на ръба на един ров и полата й се е вдигнала над главата.

— Всички ли Камерънови са като теб глупави и инатчии?

Сабрина подаде глава изпод полата си. Морган Макдонъл стоеше над нея със скръстени ръце и смръщено разглеждаше онова, което тя трябваше да пази скрито под полата си.

Момиченцето побърза да смъкне полите си и му подаде ръка.

— Хей, момче…

Той я издърпа да стане и изтри ръката си, като че се беше изцапал.

— Не се казвам момче. Името ми е…

— Морган Тайър Макдонъл — повтори тържествено Сабрина. — Син на Ангъс Макдонъл и наследник на клана Макдонъл. Служиш само на Макдонъл и мразиш Камерънови. А аз съм Сабрина, дъщерята на Дугъл Камерън.

— Кой би го оспорил. — Гласът на Морган се давеше в горчивина. — Одрала си кожата на онзи дявол.

Сабрина смръщи челце, опитвайки се да намери подходяща тема за разговор.

— Обичаш ли червеи?

— Не.

— А бръмбари?

— Воините нямат време за такива глупости.

Челото й се намръщи още повече. Брайън и Алекс винаги намираха време за червеи и бръмбари. И обичаха да слагат паяци в леглото й. Може би трябваше да попита дали стъпалата му наистина са окосмени. Но мрачното му изражение я възпря. Гъсти червеникаво-руси мигли обрамчваха очите му.

— Какво правиш по цял ден?

— Юмручен бой, мечове, пистолети. — Упоритите устни разкриха два реда прави бели зъби, между които нямаше нито един развален. — Приятно е.

Сабрина примигна заслепено, сякаш слънцето бе пробило черните облаци. Окуражена от усмивката му, тя сложи ръка върху неговата.

— Ето, виждаш ли. Знам, че ще станем приятели. Аз вече те харесвам истински…

Момчето погледна пухкавите пръстчета, които плахо помилваха ръката му. Досега Морган живееше единствено за своя клан и мразеше всички негови врагове. В блестящите зелени очи пламнаха противоречиви чувства. Ужас. Страх. Несигурност. Копнеж.

Той издърпа ръката си.

— Аз не съм ти приятел. И не те харесвам.

Усмивката й потрепна, но не угасна.

— Естествено, че ме харесваш! Всички ме харесват. Татко казва, че мога да хвана за мустаците дори дива котка.

Очите на Морган потъмняха и Сабрина стреснато отстъпи крачка назад.

— Ти май нищо не разбираш, момиче! — извика ядно той. — Аз не те харесвам. Не харесвам и братята ти. А най-вече не харесвам английската ти майка и богатия ти баща. Вървете по дяволите!

Очите на Сабрина се напълниха със сълзи. През целия си живот беше познала само любов и не беше подготвена за омраза. В думите му нямаше и следа от веселата подигравка на братята й.

Той я посочи презрително с пръст.

— Хайде, върви да ревеш в полите на майка си. Какво друго може да се очаква от едно глупаво бебе!

— Аз не съм бебе. Вече съм на шест години!

Той направи крачка към нея и тя се стегна, за да устои. Но когато я бутна леко, тя падна в шумата и от очите й потекоха сълзи.

Все пак момиченцето успя да се изправи, изтри сърдито очите си и потисна хълцането си. Втурна се нагоре по склона и извика с пялото достойнство, което й беше останало.

— На татко никак няма да му хареса, че ме бутна.

Морган се изсмя подигравателно подире й.

— Сигурно. Хайде, принцесо, иди при баща си да ме наклеветиш. Разкажи му как лошото момче те е бутнало и е оскърбило скъпоценната ти гордост. Може би той ще ме хвърли в затвора и ще ме остави да изгния там. Нали така направи баща му с моя дядо. Или ще заповяда да ме обезглавят, както направи старият Йосташ Камерън с Лаклан Макдонъл.

Сабрина спря и изпъна гръб. Обърна се към него, погледна го право в очите и гневно поклати глава.

— О, не, Морган Макдонъл. Аз не съм бебе и няма да те наклеветя пред татко. Каквото и да ми направиш, няма да те издам. Кълна ти се, че никога вече няма да ме разплачеш. Даже да живея вечно, няма да пролея повече нито една сълза заради лошо момче като теб. Ти… ти… — В малкия й запас от ругатни не се намери нито една подходяща за случая. — Макдонъл!

Тя продължи нагоре, като стъпваше здраво и се хващаше за клоните, за да не се изтърколи обратно в краката му. Прехвърли се през рова и запуши уши, за да не чува ругатните, които я следваха. Добре, че не разбираше повечето от тях.

Когато най-сетне се втурна да бяга, вече падаха първите тежки капки. Оглушителната гръмотевица не й позволи да чуе задавения плач, който идваше откъм рова. Морган Макдонъл, наследник на клана Макдонъл, падна в корените на едно дърво и проля горчиви сълзи, които се смесиха с дъжда.

* * *

Дугъл Камерън тъкмо разтриваше ръце пред буйния огън в камината, когато в стаята нахлу дъщеря му. Без да се притеснява, че ще намокри скъпоценните ориенталски килими на майка си, тя се хвърли към баща си.

— Бурята ли те изненада, момиче?

Тя кимна и опря глава в брадичката му. Той притисна до гърдите си мокрото вързопче и изчака треперенето да отслабне. Уплаши се, че малката ще се разхълца, но когато тя вдигна глава, очите й бяха сухи и святкаха от гняв.

— Трябваше да го плеснеш, татко. Той е невъзпитано момче.

— Да, може би си права. Но Макдонълови са груба пасмина, моето момиче. Боя се, че бедното момче е получило достатъчно плесници през живота си и сега има нужда от любов и разбиране.

Лицето на Сабрина помрачня.

— Не се сърди, но съм сигурна, че няма да го обичам.

Господарят на клана се изсмя тихо.

— Може би и това е добре. Като гледам лицето му, скоро ще има колкото си иска любов.

Сабрина прегърна баща си и целуна брадата му.

— Аз обичам теб, татко. Винаги ще обичам теб най-много от всички.

Дугъл зарови лице във влажните копринени къдрици и си пожела да можеше да й спести болките на любовта.

— Това е невъзможно, принцесо, колкото и да ми харесва — проговори тихо той. — Наистина много ми харесва.

Глава 1

Шотландия, високите планини. 1730 г.

— Макдонълови идват! Макдонълови идват!

Крясъкът отекна като оръдеен залп в заспалия Камерън Глен. Развълнуваните селяни изскочиха на калдъръмените улици, питайки се дали трябваше да скрият добитъка и децата си. Един циничен дребосък се облегна удобно на стола си, пое дълбоко дим от лулата и мрачно заяви, че за похотливия Макдонъл е все едно дали в ръцете му ще падне овца или нечия дъщеря.

Малкото, които можеха да си позволят лукса да имат завеси, побързаха да ги спуснат. Няколко отчаяни мъже набързо заковаха прозорците и вратите на къщите си с дъски. Войната между Камерънови и Макдонълови се водеше толкова отдавна, че вече никой не помнеше причината. За селяните врагът на господаря им беше повече мит, отколкото реална личност. От десетилетия насам Макдонълови грабеха и позоряха под защитата на нощта. Когато някое момиче от селото се върнеше разрошено и объркано от планината, клюкарките кимаха премъдро, защото знаеха, че след девет месеца ще се роди още едно русо хлапе.

Един мършав старец клекна пред къщата си и събра около себе си няколко селски деца.

— Бях още малко момче, но никога няма да забравя как Макдонълови минаха през Камерън Глен. Великани са те, над два метра високи, а бедрата им са като стъбла на стари дървета. — Едно обсипано с лунички момиченце скри треперещото си личице до крака му. Старецът понижи глас в шепот: — А на хълбоците им бяха окачени ужасни трофеи — отсечени глави на Камерънови.

Децата изпискаха от ужас. Развълнуван от собствения си разказ, старецът погледна гневно към господарската къща на хълма. Каменната кула на старинната крепост се издигаше като гъба между дървените отбранителни стени. Той знаеше, че Макдонълови бяха поканени в Камерън на банкет, не за битка. Но защо Дугъл Камерън бе поканил враговете в своя дом, след като Макдонълови предпочитаха да се нахранят със семейството му, вместо с угощението, което им беше приготвил?

Без да съзнава какво прави, той приглади със сбръчканата си ръка рошавата коса на едно момченце.

— Откачил е — прошепна уплашено той. — Нашият господар не е наред с главата…

* * *

Обитателите на Камерън Мейнър сигурно щяха да се съгласят с него, поне в този момент. Цяла армия слуги и членове на рода тичаха напред-назад като обезумели. В салона цареше хаос. Заразена от атмосферата на трепетно очакване, Сабрина изскочи от стария килер, където бе скрила чайния сервиз на майка си. Спъна се в малкото сиво куче, което се беше свило на кълбо пред огнището, и едва не падна. Животното оголи зъби и се опита да я ухапе.

— Съжалявам, Пъгсли — пошепна тя и намести огърлицата на шията си.

— Няма да позволя тези тромави планинци да стъпчат килимите ми — обяви тържествено Елизабет Камерън. Без да се притеснява за копринените си поли, тя коленичи на голия каменен под и започна да навива дебелия персийски килим.

— Не се страхувай, мамо. — Брайън се отпусна на позлатения стол в стил Луи XIV и се направи, че не вижда Алекс, който мъкнеше към вратата красиво резбован елизабетиански скрин и искаше помощ. — Макдонълови сигурно няма да стигнат дотук. Вече цял месец между клановете цари мир. След като не могат да разпарят нашите гърла, сигурно се избиват помежду си. Очаквам да измрат след… — той извади от джоба на извезания си жакет златен часовник… точно след три часа и седемнадесет минути.