В коридора се чуха равномерни стъпки, последвани от зарадвано кучешко скимтене, което бързо заглъхна. Морган рязко вдигна глава, погледът му потъмня. Притисна ръка към устата на Сабрина и задуши вика й.

Той знаеше, че времето му е изтекло. Взря се в страхливата синева на очите над ръката си и разбра, че му оставаха само секунди за да направи избор, който може да му донесе вечната омраза на жена му. Тя сигурно вече му беше простила, че бе потопил плитките й в шишето с мастило и бе използвал първия й корсет като прашка, но да я изнасили в непосредствена близост до собствения й брат — това беше грях, който не се прощаваше толкова лесно.

Той свали ръка от устата й.

— Опитай се да стенеш! — пошепна умолително той. — Охкай, пъшкай!

— Ти да не си си загубил ума?

— По дяволите, жено, казах ти да стенеш! — изсъска вбесен той. Сабрина произведе някакъв звук, който беше по-скоро квичене, отколкото вик от удоволствие. Морган примирено сведе глава.

— Даже когато бях на дванайсет години, момичетата викаха в прегръдките ми много по-силно…

Това беше грешка. Разбра го в момента, когато видя блесналия гняв в очите й. Тя стисна здраво устни, очевидно решена никога вече да не ги отвори.

Морган се поколеба. Навън беше спокойно. Прекалено спокойно. Някой подслушваше на вратата.

Той разтърси глава и изрече решително:

— Е, добре, момиче. Щом не ми остави друг избор.

Трябваше да използва всеки трик, който му беше познат за да изтръгне от гърлото на Сабрина страстен вик. Вплете пръсти в нейните, вдигна ръцете й над главата и се раздвижи между бедрата й, имитирайки любовен акт, докато леглото заскърца жално и тя наистина започна да издава звуци.

Мекият матрак не й оставяше възможност за бягство. Имаше чувството, че потъва под огромното, неумолимо тяло. Успехът на необмислената му акция дойде неочаквано бързо. Задъхан хленч излезе от устните й, когато очевидното доказателство за желанието му се отърка между бедрата й. Той я милваше и се триеше в нея и нито плащът му, нито нощницата й бяха в състояние да спрат вълните на желанието, които заливаха долната част на тялото и замъгляваха разума й.

— Кажи, че ме искаш, Сабрина — заповяда дрезгаво Морган и още повече я обърка.

Тя поклати безмълвно глава, опитвайки се да събере остатъците от разума си.

— Кажи го!

Той нахлу в ухото й с влажен, грапав език; думите изскочиха само от устните й, последвани от пресекващ вик.

Морган не престана да я измъчва. Сълзи напираха под ресниците й, докато чакаше играта да свърши и сладкото изкушение да отстъпи място на грубата действителност. За да я остави прекършена и захвърлена, като пребита от бой. Но той само се вслуша навън и след като Пъгсли се разскача пред вратата, се отдели от нея и извади от гънките на плаща си мъничка кама. Очите й се разшириха от изненада.

Тя се опря на лакът и проследи с нямо възхищение как той стисна ръка в юмрук, прокара острието на камата по вътрешната страна на ръката си и остави дълга рязка в кожата, без дори да мигне. Вдигна ръка и опръска снежнобелия чаршаф с кръвта си. Погледите им се срещнаха.

— Това е доказателство, че си загубила девствеността си. Няма да им позволя да те отнемат от мен. Щом женитбата за принцесата е цената на мира, тогава не ми остава нищо друго, освен да я платя. Даже ако трябва да пролея и последната си капка кръв. — Той спря кървенето с крайчето на чаршафа и взе брадичката й между пръстите си. — Ако посмееш да ме изобличиш пред баща си или някого от вашите, ще те завлека в най-близкия ъгъл и ще го направя, кълна се! Тогава никой вече няма да се съмнява — включително и ти, — че принадлежиш на Морган Макдонъл.

Студената му пресметливост я отврати. Сърцето и тялото й още пулсираха в завладяващия му ритъм. Неравното дишане издаваше възбудата й.

Той подреди диплите на тартана си, хладен и безразличен като зеленоок глетчер.

— До обед да си събрала багажа си, защото потегляме. Няма да остана нито час повече под покрива на баща ти. — Той я погледна пронизващо. — Не се притеснявай толкова, момиче. Щом ми родиш син, ще те пратя обратно в Камерън. Даже Дугъл Камерън не би се осмелил да рискува живота на собствения си внук, нали?

В гнева й се примеси див ужас.

— Нима очакваш от мен да ти родя дете, да го захвърля и да се върна при баща си? Аз не съм кучка, Морган! Никога ли не си помислял, че детето има нужда от майка?

Морган вдигна рамене, но избегна погледа й.

— Аз нямах майка. Ще позволя на сина си да прекарва летата в Камерън, както беше някога с мен.

— Много си великодушен, браво! Ами ако те опозоря, като родя момиче? Какво ще правиш тогава? Как Макдонъловата ти гордост ще преодолее този удар?

Без да си направи труда да й отговори, той се обърна рязко и излезе от стаята. Останала сама, Сабрина се взря невярващо във вратата.

Треперейки с цялото си тяло, тя се отпусна във възглавниците. Той си бе отишъл и я бе оставил сама — изпълнена с копнеж, празна и жадна за близост, която нямаше да дойде. Какво по-добро наказание от това да запали пламъците на удоволствието, което тя нямаше да му позволи да задоволи? Нали се беше заклела, че няма да го дари дори със секунда наслада! И всичко това само за да разбере, че трябваше да се бои не от неговото желание, а от своето.

Тя погледна омърсените чаршафи и изпита омраза към грозната лъжа, която трябваше да потвърди. Може би той се отвращаваше от нея и затова бе предпочел да се самонарани, вместо да сподели леглото с нея? Веднага след това й заяви кратко и ясно какво искаше — син, но не и тялото й. Тя притисна една възглавница към гърдите си и напразно се опита да успокои лудо биещото си сърце и да забрави пулсирането между бедрата си. В крайна сметка от мъж като Морган не можеше да се очаква нищо друго, освен жестока пародия на сватба и още по-жестока пародия на любовен акт. Акт, който би трябвало да свърже завинаги един мъж и една жена.

Кървавочервеният рубин на годежния пръстен й намигна знаещо. През всичките тези години се беше мамила. Морган Макдонъл беше по-жесток от чудовище.

* * *

Морган едва успя да стигне до пустата градина, преди цената, която бе платил за леденото си самообладание, да избие навън. Той се затътри слепешката до най-близката пейка и падна тежко върху камъка, докато във вените му бушуваше нов прилив на кръв. Дугъл нямаше нужда от убийци, за да се справи с Морган Макдонъл. Сабрина беше достатъчна отрова — сладка, силна и смъртоносна, тя изтръгна от него примитивно, треперещо желание само с едно-единствено произнасяне на името му.

„Искам те, Морган.“

Викът й отекна в главата му, без да е загубил нищо от магията си. Собственото му тяло го наказваше жестоко. Искреността на думите й го засегна много по-дълбоко от невинната й реакция на атаката му върху чувствеността й. Беше очаквал тя да лежи неподвижно под него, да извърне отвратено лице. Вместо това тя се вкопчи в него с треперещи устни и очи, препълнени с блясък. При всяка друга жена този блясък щеше да означава сълзи, но Морган беше виждал това изражение и друг път и не го бе забравил.

Веднъж, когато го завари да шинира крилцето на едно паднало от гнездото си птиче, и още веднъж, когато се хвърли да спре един от оборските ратаи, решил да убие окуцялата кобила, която според него имаше нужда от топъл компрес, не от куршум. Погледът, с който го беше дарила Сабрина, изпрати по тялото му топли и студени вълни едновременно. Неспособен да понесе представата, че може би е нещо повече от един жалък Макдонъл, Морган беше положил максимални усилия да изтрие от лицето й този израз.

Още тогава той беше разбрал, че Сабрина е единствената Камерън, способна да преодолее непробиваемата му броня от гордост и да посегне към сърцето му. Единствената Камерън, който имаше сили да разбие сърцето му.

Когато му изкрещя, че може да му роди не син, а дъщеря, той бе принуден да избяга, защото желязната му маска щеше да се стопи. Не можеше да понесе неочакваната жажда, която изпита при възможността един ден да носи на раменете си хихикащо момиченце с абаносовочерни къдрици — момиченце като Сабрина, каквато я видя за първи път. Преди неговото презрение да помрачи блясъка в красивите й очи. Вторият шанс да се сдобие с такова съкровище беше повече, отколкото заслужаваше мъж като него.

Той вдигна косата от лицето си и остави студените пръсти на утринната мъгла да охладят челото му. Когато беше още момче, успя да устои на неустоимата детска усмивка и очарованието на Сабрина, но сега се опасяваше, че това ще му струва много повече, отколкото беше в състояние да плати.

* * *

Точно тридесет и три минути след дванадесет Сабрина се появи в предния двор на господарската къща, следвана от потиснатата, разплакана Енид и редица натоварени с куфари и сандъци слуга. Тя беше загърната в кадифено палто с качулка. Подходящ маншон се люлееше на кралскосин шнур на китката й. Вирнала дръзкото си носле, тя отмерваше крачка след крачка, както я беше научила майка й. Май беше забравила само да помоли камериерките да носят подплатения с хермелинови кожи шлейф.

Щом Морган Макдонъл твърдеше, че се е оженил за принцеса, значи трябваше да си я получи.

През нощта се беше спуснал леден вятър и бе прогонил окончателно есента. И сега вееше около каменните зидове, замяташе полите на палтото й и извика ярка червенина по бузите й. Над двора бяха надвиснали калаеносиви облаци с издути коремчета, лоши предвестници за предстоящото пътуване. Бледото небе отразяваше зимния студ в сърцето на Сабрина като огромно огледало.

Шумна глъчка събуди вниманието й. В един ъгъл Брайън и Алекс се караха ожесточено. Стиснатите юмруци и зачервените им лица свидетелстваха, че сблъсъкът много скоро щеше да премине в обичайното сбиване.

Раналд чакаше на портата и държеше за юздите едър кон на бели петна. При появата на Сабрина животното извъртя очи и оголи зъби. Масивните му хълбоци бяха целите в белези. Никога не съм виждала по-грамадно и по-отблъскващо същество, каза си отвратено Сабрина. Освен съпруга си.