— Много е късно да си променяш мнението. Вече съм твоя законна съпруга.

Правейки се, че милва ръката му, тя освободи пръстите му, потопи перото в мастилницата и изписа името му, като водеше умело пръстите му. След това издърпа перото от ръката му и със замах изписа собственото си име.

С мрачно изражение Морган се наведе към книгата и огледа двете имена — едното написано грубо и недодялано, другото с елегантни извивки. Сабрина бързо посипа подписите с пясък, иначе той щеше да натопи носа си в мастилото. Венецът й се размести и скри едното й око.

Морган се изправи бавно. Сабрина усещаше любопитните погледи на гостите, затова запази сияещата си усмивка и се подготви вътрешно за унищожителната подигравка, която досега беше следвала всичките й опити да се сприятели с Морган.

Той наклони глава, погледна я изпод русите си вежди и внимателно намести венеца на главата й. По пръстите му полепна цветен прашец. Сериозната линия около устата не се разколеба нито за миг, но едното зелено око се затвори и отвори отново в знак на безмълвна благодарност. Сабрина не повярва на очите си.

Велики боже! — проплака вътрешно тя. Морган Макдонъл й бе намигнал!

* * *

Намигването на Морган беше едва началото на страданията й.

Тя лежеше по гръб в чуждо легло, вдигнала дебелите одеяла до брадичката си. Балдахинът вибрираше в такт с треперенето й. Очакваше съпруга си. Пъгсли скимтеше жално отвън. Ужасена от представата, че дъщеря й ще бъде обезчестена от потискащата мъжественост на Морган, майка й беше избрала за новобрачните стая в края на източното крило. Морган напразно се бе похвалил. Тук никой нямаше да чуе писъците й.

Всички жестокости от момчешките му години бяха забравени пред дяволската любезност, с която се бе отнесъл с нея след венчавката. Първата изненада дойде, когато намести стола й, за да седне. Тя седна бавно, очаквайки да се строполи на пода, след като той издърпа стола й. Вместо това той разстла салфетката на скута й и излъска сребърните й прибори с крайчето на наметката си, за да станат достойни за красивите й устни, както шумно оповести.

По време на вечерята й избираше най-хубавите късчета агнешко и диви кокошки, като ги вземаше най-вече от чиниите на братята й. Бършеше от брадичката й въображаеми капки вино. Държа се приятелски дори с Енид, а когато похвали задушените гъби, приготвени лично от нея, момичето дори се засмя.

Когато накрая се наведе към нея и най-невинно попита иска ли тя да опита от саламчето му, Сабрина не издържа. Преобърна чашата с вино, която той току-що бе допълнил, и избяга от масата, без да я е грижа за загрижените му викове.

Той й даде достатъчно време да се подготви за появата му в спалнята. Но дори да се беше подготвяла цял живот, тя пак нямаше да бъде готова за този опасен непознат, за този великан, когото й бяха натрапили за съпруг. Минутите се влачеха отчайващо бавно. Сърцето й заплашваше да спре. Пръстите на краката й потреперваха нервно. Тя трябваше да му обясни спокойно и хладно условията за съществуването на този брак. Брак, който според споразумението им трябваше да мине без интимностите и удоволствията, които обикновено споделяха женените двойки. Така се бяха уговорили, нали?

Сабрина отново си припомни какво й беше казала Елизабет. Не беше за вярване, че един божи служител бе дал на Морган правото да извършва всички тези тъмни, мистериозни неща с тялото й. Пред очите й се мяркаха неясни картини. Срамни картини. Великолепни. Шокиращи. Но най-объркващо беше предложението на майка й: да омагьоса Морган с покорство и нежност; да укроти гнева му; да го оформи по своята воля; да омае с чара си могъщото, упорито тяло, да използва ръцете си, краката си… устата си. Сабрина размаха одеялото, за да охлади пламналото си лице. Понесена от греховните си мисли, тя скочи от леглото и отвори прозореца.

Есенният вятър охлади горещото й чело. Есента си отиваше бързо, гонена от неумолимата ръка на зимата. Макдонълови продължаваха да се веселят. Крясъците им се чуваха чак до това крило на господарската къща. В този момент вятърът се обърна и донесе на крилете си пиянска песен:

И да знаеш, сине мой,

не е никакво изкуство да направиш момичето щастливо.

Вдигни хубавата дрешка, запретни полата й

и забий дългата си пръчка…

Сабрина затвори прозореца с трясък и отново се мушна в леглото. По гърба й лазеха ледени тръпки. В този момент по коридора затрополяха стъпки и тя се опита да отдалечи неизбежното, като скри глава под одеялото. Трябваха й няколко минути, докато проумее, че собственото й сърце бучеше в ушите й.

Тя надникна изпод завивката. Скимтенето на Пъгсли престана. Отвън долиташе доволно хъркане. Сабрина се отпусна във възглавниците. Изтощението се промъкна в крайниците й като горчиво лекарство. Очите й вече се затваряха, когато през главата й мина неочаквана мисъл.

Може би Морган изобщо нямаше да дойде.

Сигурно пиянстваше отвън с хората си и вдигаше чаша след чаша за успялото отмъщение. И за последния жесток номер, който бе изиграл на Сабрина Камерън. Би трябвало да изпитва облекчение, но сърцето й беше пълно с необяснима болка. Тя се сви на кълбо и се опита да я задуши, но напразно. Тъкмо беше задрямала, когато вратата се отвори с трясък.

Съпругът й изпълни рамката.

Той затръшна вратата пред слисаната муцунка на Пъгсли и прекоси стаята, олюлявайки се. Внезапно вдигна ръка и преди Сабрина да е видяла дългия меч в ръката му, острието бе притиснато във вдлъбнатинката под гръкляна й.

— Съблечи се, коварна вещице! — изграчи той. — Тази нощ ще те направя своя жена, даже това да ми струва живота.

Глава 7

Сабрина беше омъжена за луд. Острието на меча трепереше. Морган се олюляваше опасно. Тя се сви във възглавниците, по-далече от оръжието, и се запита дали църквата признаваше опита за убийство като основание за анулиране на брака.

— Проклета вещица — повтори задъхано мъжът й. — Как смееш да си лежиш тук и да примигваш невинно насреща ми? Нищо ли няма да ми кажеш? — Той затваряше и отваряше очи, сякаш не виждаше ясно. Погледът му помътня.

Сабрина размишляваше трескаво. Тази вечер Морган беше пил само вода. Сигурно след това се беше наливал с мъжете от клана си.

— Най-добре е да решиш дали първо ще ме убиеш и после ще ме изнасилиш или обратно — изрече спокойно тя. — И те предупреждавам, че ако не махнеш този меч от гърлото ми, ще ме набучиш на острието.

— За мен ще бъде удоволствие, момиче. Със или без меч.

Сабрина внимателно отмести острието, но дори това леко движение извади Морган от равновесие. Той се олюля назад, размаха безпомощно меча и едва успя да се залови за таблата на леглото. Бронзовото му лице беше станало пепеляво. Притисна ръка о стомаха си, сякаш трябваше да го задържи на мястото му.

„Може би ще успея да вгорча поне малко отмъщението на твоя Морган.“

Загадъчните думи на Енид и неочакваното й желание да сготви гъби събудиха в сърцето на Сабрина ужасно подозрение.

Морган се изправи и я погледна напрегнато.

— Кажи ми, принцесо, скъпият ти татко ли те използва като примамка за капана си, или ти смеси отровата със собствените си нежни ръчички?

Сабрина отвори уста, за да отхвърли нечуваното обвинение, но Морган отново се олюля. Тя скочи от леглото и посегна да го подкрепи.

Той се отдръпна като опарен.

— Не се доближавай до мен! Ти си дявол в женски образ! Ако не ми отговориш веднага, ще изтръгна отговора от баща ти даже да трябва да го удуша.

Той се хвърли към вратата, но мечът явно беше станал много тежък за ръката му. Повлече го след себе си и остави дълбока следа в полираното дърво. Сабрина стана от леглото, спъна се в одеялата и посегна към най-близката опора — неговия крак.

— Морган, не го прави! Не е редно…

Той повлече и нея, но тя се вкопчи в него с цялата си сила.

— Моля те, Морган, чуй ме! Баща ми няма нищо общо с отровата.

Морган потърка челото си, сякаш трябваше да пропусне думите в замъгления си мозък. Когато погледите им се срещнаха, той сведе бавно глава. Очите му се впиха в нейните с ледена яснота, която я накара да потрепери. Сабрина преглътна мъчително. Нощницата й беше вдигната до бедрата. От вътрешната страна на прасеца й беше острието на меча. А под ръката й тръпнеха железните мускули на бедрото му.

— А ти? — попита Морган и космите на тила й настръхнаха.

Сабрина сведе глава. Как би могла да изложи плахата си братовчедка на гнева на такъв мъж? Енид нямаше да преживее дори един от гневните му пристъпи. Освен това момичето беше постъпило така само за да и помогне.

— Мисли, каквото искаш, Морган Макдонъл — отговори най-сетне тя. — И без това никога не слушаш какво ти говорят другите.

Морган впи поглед в тила й. Гъстите къдрици скриваха пламтящите й бузи, докато очакваше обръщането на острието. Отвори уста да помоли за милост, но веднага я затвори. Твърде често беше преглъщала молбите си.

— Знаех, че ме мразиш, но не подозирах колко страшна е тази омраза — пошепна Морган и се свлече на пода. Сякаш неизречената молба го бе лишила от последната му сила.

Мечът се изплъзна от ръката му и падна със звън на пода. Той се намести по-удобно и протегна дългите си крака редом с нейните.

Опитвайки се да избегне празния му поглед, Сабрина събра нощницата си и понечи да стане.

— Ще повикам личния лекар на баща ми.

Ръката му се стрелна напред и я сграбчи за китката.

— О, не! Няма да позволя на един наемник на Камерънови да ме довърши. — Пръстите му се сгърчиха и Сабрина разбра, че болката е станала непоносима. — Но искам да знам едно. Трябва ли да умра?

Сабрина си спомни как Брайън беше нахранил Алекс със сос от същите гъби и направи гримаса.

— Не, но ще ти се иска да си умрял.

Морган изохка.

— И сега ми се иска. — Лицето му беше позеленяло. На челото му избиха ситни капчици пот. — О, господи… — Той се опря на стената и успя да се изправи. В погледа му блесна паника. Когато политна напред и една не падна, Сабрина се хвърли срещу него и опря рамо в гърдите му.