Морган едва бе успял да увие хълбоците си със студения, мокър плат, когато тя сложи в ръцете му чифт обувки.

— Претърсих цялото село, за да намеря обувки, които да стават на говеждите копита, които наричаш крака. Защото няма да стоя и да гледам как дъщеря ми се омъжва за босоног дивак.

Без да каже нищо повече, тя се обърна рязко и се запъти обратно към господарската къща. Подсвиркванията, виковете и одобрителният рев на мъжете не бяха в състояние да я изтръгнат от величественото спокойствие.

Само при спомена за този момент Морган усети как ушите му пламнаха. За пореден път се запита дали Сабрина беше наследила таланта на майка си да го кара да се чувства като последен жалък глупак.

Той съсредоточи цялото си внимание в крачките, които правеше. Не беше влизал в църквата от последното лято, което беше прекарал в Камерън. Спокойната, благоговейна атмосфера опъна нервите му.

Раналд изрече мислите му.

— По дяволите, каква тишина — пошепна той. — Да си бях донесъл гайдата.

— Шт! — изсъска предупредително Морган. — И си свали шапката.

Раналд смъкна от главата си дръзкото кепе, смачка го в ръка и заразглежда пъстрите прозорци, като че подозираше Исус и апостолите му в подготвена засада. Добре, че остатъкът от клана му беше при бъчвите с ейл, отпуснати от Дугъл. След смъртта на Ангъс Раналд беше най-близкият му роднина, затова бе избран за свидетел на бракосъчетанието.

Изведнъж младият мъж изпита мъчително усещане за самота. Липсваха му дръзките шеги и острият език на баща му. Мъжете от клана му искаха само да пируват и единствената им грижа беше откъде да намерят следващата чаша ейл. Ако Ангъс беше жив, той щеше да стои до него и двамата да обсъдят предстоящата сватба. Но ако Ангъс беше още жив, сега Морган нямаше да крачи тържествено към олтара.

В края на пътеката стоеше Дугъл Камерън. Брадатото му лице беше невинно като на ангел. Разкъсван между подозренията и несигурността, Морган едва не изръмжа. Може би тази сватба бе само умен шахматен ход на Дугъл, за да прикрие участието си в убийството на Ангъс? Не, той беше баща и в никакъв случай не би дал любимата си дъщеря на мъж, който можеше да й отмъсти по най-жесток начин, без да се бои от наказание. А Дугъл Камерън обичаше дъщеря си.

Макдонълови можеха да проклинат господаря на Камерън и с нетърпение да очакват отмъщението на Морган върху изисканата му дъщеря, но според него в тази теория имаше твърде много дупки и тя не можеше да го задоволи.

Дугъл им бе спестил шумна сватба и беше поканил само най-близките си хора. Когато Морган се приближи, една невзрачна руса жена с букет увехнали цветя отстъпи настрана и му даде възможност да види булката.

Завладян от необясним страх, Морган спря като закован. Раналд отново се спъна в краката му и изръмжа. Съпруга. Какво, за бога, щеше да прави с нея? През последните няколко часа беше изслушал от мъжете най-различни предложения и нито едно от тях не можеше да бъде повторено в божия дом. Но нито един от тези мъже не можеше да оцени жертвата, която правеше водачът им. Обвързването с клана Камерън означаваше мир за двете страни и възможност да възвърне старата слава на клана Макдонъл.

На челото му изби пот. Дугъл трябваше да го остави да изгние в затвора! По-добре това, отколкото да се мъчи цял живот в оковите на брака.

Иронията не му убягна. За разлика от повечето си роднини Морган много внимаваше къде хвърля семето си, защото не искаше някой побеснял от гняв баща да размаха мускета и да го лиши от свободата или живота. Побърканата представа на Дугъл за честно обезщетение беше според него наказание за престъпление, което не беше извършил. Или още не.

Той преодоля порива да избяга. Никой не биваше да каже, че Морган Макдонъл е страхливец, особено че се е уплашил от една крехка жена. Когато застана пред олтара, Сабрина го изгледа с див гняв и това го обърка, но само за миг, докато разбра, че изражението на лицето й отразяваше неговото. Тя бе обвита в облак от синя коприна с цвета на небето над степта в ясен пролетен ден.

Свещеникът им нареди да коленичат. Морган остана прав. Макдонълови не се прекланяха пред никого, дори пред божия служител. Сабрина подви колене, но щом разбра, че Морган няма намерение да се подчини, също остана права. Двамата се погледнаха втренчено. Никой не искаше да се подчини пръв. Свещеникът вдигна очи към небето, за да измоли подкрепа.

Дугъл сложи тежките си ръце върху раменете им и ги натисна надолу.

— Бихте ли си подали ръка? Моля ви — прошепна почти плахо свещеникът.

Морган беше прекарал половината от живота си да държи това момиче на разстояние от себе си. Пуснатата коса скриваше израза на лицето й, когато взе ръцете й в своите. Тя носеше венец от есенни цветя и замайващият им аромат смути сетивата му.

Докато свещеникът говореше ли, говореше, Морган изучаваше ръцете на Сабрина. Те лежаха хладни и гладки върху загрубялата му кожа, толкова крехки, че се боеше да не ги счупи с несръчните си пръсти. Пред вътрешния му взор изникна неканен образ — същите тези ръце се плъзгаха като меки пеперудени крилца върху горещата му плът, милваха го и го възбуждаха.

Сабрина произнесе своята клетва с ясен акцент и безстрастно. Когато пълните й устни се опънаха до болка, Морган изпита разкаяние. Ако при първата им среща я бе приел с отворени обятия, ако беше изсушил детските сълзи и бе приел приятелски протегнатата ръка, този ден щеше да бъде ден на радост — както за Камерънови, така и за Макдонълови. Вместо това той беше направил всичко, за да предизвика омразата й. Ако се съдеше по израза на лицето й, беше постигнал пълен успех.

Но може би още не беше късно да я спечели. Може би нежността беше най-доброто му оръжие, защото тя бе последното, което Сабрина очакваше от него. Тъкмо се поздравяваше за блестящата идея, когато свещеникът го подкани да каже клетвата си.

Морган произнесе със запъване непознатите думи и изпита див ужас, когато свещеникът го помоли да скрепи клетвата с пръстен. Той нямаше пръстен!

— Дръж, момчето ми — пошепна Дугъл и пъхна в ръката му годежния пръстен на Камерън. — Сега е твой.

Златото падна тежко в шепата му. Морган се взря като замаян в пръстена, който според него беше символ на всичко, което мразеше. Прекрасен пръстен, голям и толкова ценен, че целият му клан можеше да се изхранва в продължение на година. Рубинът блестеше като капка кръв. Кръвта на Макдонълови, столетия наред проливана от Камерънови. Първият му импулс беше да запрати пръстена обратно в самодоволното лице на Дугъл Камерън.

Но Сабрина вече му подаваше изящното си пръстче. Обзе го дива жажда за притежание. Нежност или не, тази нощ щеше да се случи нещо, което ги обвързваше повече от всяка клетва и всяко парче злато — и този път щеше да се пролее кръвта на Камерън. По-грубо, отколкото искаше, той сложи пръстена на пръста й.

Двамата се изправиха и свещеникът му даде позволение да целуне булката.

Морган едва не се изсмя. Сабрина затвори очи и лицето й се разкриви от страх. Очевидно очакваше да бъде жигосана пред лицето на цялото си семейство като законна плячка на Макдонъл.

Морган реши да използва най-доброто си оръжие още тук и сега. Пренебрегвайки заплашителните погледи на братята й, той взе лицето на Сабрина между ръцете си и впи устни в нейните. Изненадани от неочакваната милувка, те се отвориха. Целувката му беше обещание за бъдещи любовни радости. Когато се отдели от нея и видя замаяността и учудването й, той се почувства превърнат като с магия от чудовище в прекрасен принц.

Подобно на красавицата от любимата приказка на мама Сабрина се събуди от омагьосания сън и се видя омъжена за огромен варварин, който миришеше на слънчева светлина и бор. Тя се вгледа замаяно в гостената игла, която държеше наметката му.

— Какво ти е, момиче? — попита шепнешком той. — Никога ли не си виждала шило?

— Това… човешка кост ли е? — попита тя и плъзна пръст по иглата.

Устните на Морган докоснаха косата й и се мушнаха зад ухото.

— Да. Беше на първата ми жена. Честно ти казвам. Ужасно любопитно същество. Вечно си пъхаше пръстчетата там, където не им беше мястото.

Сабрина се отдръпна, готова да извика, но видя веселите искри в очите му, и сведе глава. Не беше свикнала да носи толкова тежък пръстен и изпитваше болка.

После ги разделиха. Сабрина падна в прегръдката на разплаканата си майка, Морган застана пред братята й, които го поздравиха със скърцащи зъби. Дугъл стоеше настрана, сияещ от бащинска гордост.

Раналд се възползва от бъркотията, грабна Енид в прегръдките си и я зацелува страстно. Морган се уплаши, че момичето ще падне в безсъзнание, защото изобщо не се възпротиви. Той сграбчи братовчед си за яката и го метна към вратата. Русичкото момиче остана пред олтара, объркано и задъхано.

— Ей, какво си се разбързал, по дяволите! — възпротиви се Раналд. — Още не съм целунал булката!

— Няма и да я целунеш — отговори сърдито Морган. — Не и докато съм жив.

Той излезе след Раналд, надявайки се да избяга от този варварски ритуал с необходимата доза гордост.

Надеждата му угасна, когато свещеникът застана на пътя му, подаде му перо и го съпроводи до подвързания в кожа регистър, разтворен върху олтарната маса.

— Тук, синко. Трябва да сложиш подписа си, за да узакониш венчавката.

Сабрина се изтръгна от прегръдката на майка си. Морган стоеше неподвижен пред олтара и стискаше перото в ръката си като бойна брадва. По врата му пълзеше червенина.

Веднъж вече го беше виждала в това състояние. В един дъждовен летен следобед Брайън му хвърли „Илиадата“ и настоя, че Морган също трябва да им почете. Сабрина се разсърди, защото брат й я беше подминал, но злото вече беше сторено. Морган захвърли книгата, избяга от музикалния салон и никога вече не се върна, освен по тъмно, когато никой не го виждаше. Сабрина обаче го видя и сега си спомни всичко.

Тя избута настрана слисания свещеник, застана до съпруга си и го дари с дяволита усмивка.