— Махни си ръцете от нея, гадно влечуго…

— Да ти го начукам, Джино.

Двамата се сбиха, преди останалите да усетят какво става. Вкопчиха се един в друг, после се затъркаляха по улицата. Разменяха си юмруци и ритници, деряха се с нокти.

Джино беше по-малък и по-нисък от Зеко, но беше по-як и жилав. Улучи с едно кроше устата му и я разцепи. От раната шурна кръв.

— Ти ли бе, дребно и вонящо плъхче! — вбесен от вкуса на кръвта си, Зеко плъзна ръка към ботуша си. Извади нож.

Стояха изправени един срещу друг. В първия миг бяха като замръзнали, после предпазливо започнаха да се движат в кръг. Към Пинки Банана и Като вече се бяха присъединили и останалите от тайфата. Крещяха настървени за кръв. Някои окуражаваха и насъскваха Джино, други — Зеко.

Джино не чуваше нищо. Цялото му внимание беше насочено към Зеко — не откъсваше поглед от ножа в ръката му, като едновременно беше нащрек за всяко движение на тялото му.

Зеко го изненада. Замахна внезапно и ножът разряза бузата на Джино. Болката беше ужасна, но по-ужасна от нея беше кръвта.

— Гнусно копеле! — освирепя Джино. Обзе го дива ярост, пред очите му падна черна пелена, същата мъгла, която го погълна, когато се нахвърли върху брат Филипе. Зеко вече не беше Зеко. Пред себе си Джино виждаше оня мръсник Паоло. Внезапно почувства прилив на великанска сила. Склещи китката на Зеко, без да обръща внимание на ножа, и започна да я извива. Не спираше, не чуваше зловещото изпращяване на костите и дивите крясъци на Зеко…

Наложи се Пинки Банана и Като да се хвърлят отгоре му и да го откъснат от почти загубилия съзнание Зеко.

— Мисля, че му счупи ръката — обяви Като, но явно никак не му пукаше от това.

Черната пелена пред очите на Джино бавно се вдигна. Той разтърси глава. Няколко секунди не осъзнаваше къде се намира и какво е направил. После погледът му се съсредоточи върху стенещия Зеко.

— Следващия път ще ти счупя главата — хладнокръвно го предупреди той, а очите му потърсиха наоколо русокосата фукла, заради която се бе случило всичко това. Нямаше я, естествено. Типично за такава госпойца.

Пинки Банана се приближи до Джино и предложи:

— Най-добре е да отидем до болницата… да ти зашият лицето.

Едва сега Джино вдигна ръка и попипа бузата си. Пръстите му се намокриха от стичащата се кръв. Само това му липсваше — един гаден белег.

— Да вървим — бързо се съгласи той.

В болницата наистина се наложи да го шият. Десет шева. Зададоха му куп въпроси, но Джино не отговори на нито един.

Докараха Зеко в болницата в момента, когато Джино и приятелите му си тръгваха оттам. Двамата мълчаливо си размениха враждебни погледи. Законът на улицата запечатваше устата им и нито един от тях не възнамеряваше да го наруши.


Два дни по-късно в автосервиза пристигна непознат мъж и потърси Джино. Той лежеше под един повдигнат на подпори „Пакард“ и затова първо видя обувките на непознатия. Ръчна изработка, в два цвята, супер класа!

— Ти ли си Джино Сантейнджело? — попита притежателят на обувките.

— Кой се интересува? — Джино измъкна глава изпод колата.

— Няма значение. Ти ли си?

Сърцето на Джино затупка в гърдите му. Пред него стоеше изправен Еди Звяра, дясната ръка на прословутия Салваторе Чарли Лучано.

Преглътна на сухо, опита да овладее възбудата и напрежението си и се изправи. Отри изцапаните си с грес ръце в мръсния панталон.

— Ъхъ, аз съм Джино Сантейнджело — насили се да проговори той.

Щом чу потвърждението, Еди Звяра заби страхотен удар в корема му. Джино се преви от болка.

— Това е от Зеко — спокойно каза Еди. — Изпраща ти поздравите си затова, че лежи в болницата със счупена ръка, защото не може лично да ти ги предаде.

Джино се стегна и се изправи, готов да се нахвърли върху непознатия. Но инстинктът му на израсъл на улицата го възпря. Остана неподвижен, вдигна тежкия си поглед към Еди и каза:

— Извади лош късмет, сам си го търсеше.

Еди се разсмя.

— Бяхме чували, че си доста оперен мръсен дребосък. Изглежда е истина. Хайде да вървим, господин Лучано иска да те види.

При тези думи очите на Пинки Банана, който привидно се размотаваше наоколо, едва не изскочиха от орбитите.

— Скоро ще се върна — обърна се към него Джино със спокоен глас, което му костваше доста усилия. — Уреди го с шефа, Пинки. Кажи му, че ми е прилошало… измисли нещо.

— Може и да не успееш — в гласа на Еди звънна закана.

Но Джино, без да може да си обясни защо, не се стресна. Нямаше предчувствието, че ще му се случи нещо лошо. Напротив, предусещаше, че е на прага на нещо голямо и велико.


Срещата с Чарли Лучано стана на задната седалка на черен „Кадилак Седан“, паркиран наблизо. Известният мъж го огледа внимателно, после рязко заговори:

— Доста съм чувал за теб, малкия. И хубаво, и лошо.

Джино мълчеше.

— Явно си с характер… това ми харесва. И аз съм с характер. Ти обаче трябва да знаеш кога да го използваш. Разбираш ли ме?

Джино мълчаливо кимна.

— Обичам около себе си да имам добри момчета. Взимам ги млади, обучавам ги да бъдат верни… Разбираш ли ме?

Джино отново кимна.

— На колко си години?

Този път трябваше да отговори. И излъга:

— На седемнайсет.

— Тогава всичко е наред. Добре-е… Виждаш ми се умен, а и куражлия — Лучано се наведе към него. — Бях избрал Зеко да ми свърши една работа. Ти го извади от играта. Но ще бъда снизходителен към теб. Възлагам ти неговата работа. Следващата сряда. В осем вечерта. Еди ще ти обясни какво трябва да направиш.

Лучано се облегна на седалката. Разговорът беше приключил и сега Джино се оказа въвлечен в нещо опасно, дори без да знае какво точно. Изкашля се, прочисти гърлото си и събра кураж:

— Виж, аз се радвам на този шанс… но никога повече не искам да ме тикнат зад решетките.

Лучано не се разгневи на изявлението му, само попита:

— Добър шофьор ли си?

— Най-добрият.

— Тогава няма да позволиш да те хванат.

Еди Звяра отвори вратата на лимузината.

— Хайде, малкия — ухили се той, — обирай си чукалата.

Едва сега Джино осъзна, че няма право на избор.


Кери, 1927–1928

Мъжът и Кери се гледаха очи в очи, неговите втренчени, нейните разширени от ужас. Беше грамаден негър. Но не височината и туловището му я ужасяваха, а огромният му пенис.

Досега го беше „забавлявала“ два пъти и всеки път сякаш я разполовяваше. Беше се оплакала на Лерой, че е плакала и кървяла. Но той й се бе присмял, че е още бебе. Тя не беше бебе. Беше затворничка.

— Не ми е добре — каза тя на мъжа и бързо премигна, за да сдържи сълзите си.

— Напротив, много си добре, сладурче — опроверга я мъжът и започна да смъква панталона си. — Всички дами се чувстват добре, щом видят това, което аз им вкарвам.

Помогни ми, Господи! Какъв грях бе сторила, за да го изкупва с живота, който беше принудена да живее? От онази съдбовна нощ, когато Лерой я бе изнасилил, я държаха винаги заключена. Без миг свободен, без минутка въздух и светлина. Само непрекъснат поток от мъже. И Лерой, който събираше парите им. И баба Елла, която й донасяше храна и чаршафи и кърпи за смяна, но само когато се сетеше, а това не беше толкова често, колкото трябваше да бъде.

Лерой бе взел под наем съседната стая до тяхната с баба Елла. Затвориха Кери там и я превърнаха в автомат за обслужване на мъжете, които идваха и си отиваха.

Отначало беше опитала да каже „не“. Но Лерой я би дотогава, че да се съгласи й се струваше самото спасение.

Мъжът застана пред нея. Беше свалил панталона и дългите си вълнени долни гащи. Ризата не покриваше огромния му полов орган.

— Ти… ми причини болка… с твоя… — събра кураж Кери. — Няма ли някакъв друг начин?

Мъжът помисли малко, после се ухили толкова широко, че устата му стигна почти до ушите.

— Мога да го потъркам в малките ти цици и после да го напъхам в устата ти — предложи той.

Тя дори не се поколеба. Каквото и да беше, не можеше да бъде по-страшно от това да го поеме вътре в себе си. Кимна безмълвно и съблече комбинезона си. Беше кожа и кости, тук-там по тялото й все още личаха синкави следи от побоя на Лерой. Ръцете и краката й бяха като пръчки. Само гърдите й бяха сочни и налети. Мъжът започна да ги мачка и да търка пениса си между тях.

Тя затвори очите си. Искаше й се да може да запуши и ушите си — мъжът пъшкаше тежко и издаваше противни стонове. Опита се да мисли за миналото, за хубавите неща, които се бяха случили в живота й. За мама Сони, за Филаделфия, за къщата на господин Даймс на Парк авеню и работата й там…

Мъжът го натика в устата й. Усети вкус на пикоч и пот. Искаше да му каже, че не е съгласна, но беше твърде късно — нямаше възможност да говори. Той го набутваше навътре, въртеше го, търкаше го в зъбите й, а тя едва издържаше да не ги впие яростно в него.

Правеше го за първи път. Дали нямаше да натисне, да го вкара в гърлото й и да я задуши?

Задави се и той леко го отдръпна. После сграбчи с ръчищата си гърдите й и започна да ги мачка, сякаш бяха пъпеши, а той проверяваше зрелостта им. Стенеше шумно и мърмореше несвързано, като че ли припяваше някаква молитва.

Най-накрая се изпразни. В устата й плисна обилна струя гъста солена течност.

Помисли, че ще припадне. Някак си успя да преглътне. Той го извади и всичко свърши.

Беше отвратително, но поне не му даде възможност да я разцепи. А това все пак беше нещо, нали? Трябваше да празнува. Днес имаше още един повод — беше четиринайсетият й рожден ден.


Баба Елла умря осем месеца по-късно. Само че Лерой съобщи на Кери за смъртта чак след три дни. Когато влезе в стаята при нея, тя вече умираше от глад.

— Облечи се — каза той и хвърли към нея една стара мръсна рокля.

— Трябва да хапна нещо — помоли се тя. — Как можа да ме зарежеш тук заключена, без храна и вода? Можех да умра и…