— Госпожа Дюк отново е пияна, приятели. Да продължим да се веселим.

Гостите около тях се пръснаха с неодобрително мърморене по адрес на Клемънтайн. Тя се оказа сама — с пребледняло от гняв лице. Осуалд я хвана здраво под ръка и я отведе вкъщи.

Вторият неприятен инцидент беше свързан с Паоло. Джино му беше възложил да изпълнява всякакви поръчки на персонала — иди за това, донеси онова — и той досега се справяше добре. Но по време на партито, след инцидента с Клемънтайн, Джино влезе тихо и незабелязано зад сцената на клуба. Попадна на Паоло — панталонът му беше смъкнат и той чукаше певица от хора на заведението, която се беше смръзнала.

— Какво, по дяволите, става тук? — попита той с тих, но ужасяващ шепот. Избягваше да погледне увисналия задник на Паоло.

Момичето подскочи и силно изписка.

— Ох, господин Сантейнджело. Моля да ме извините. Той ми каза, че трябва да го направя, защото… защото е еди-кой-си… и ако не го послушам, ще загубя работата си.

През това време Паоло беше вдигнал панталона си и бе изчезнал.

Джино впери поглед в момичето. Беше съвсем младо. Ако имаше някоя и друга годинка повече, никога нямаше да се съгласи да се подложи на Паоло.

— Никога не прави нещо, което не искаш — каза й той много бавно. — Никога! Разбра ли?

После обиколи навсякъде да търси Паоло, но не можа да го открие. Гневът му беше като вулкан, готов всеки миг да изригне. Но нямаше на кого да си го изкара. Накрая Бий пое яростта му.

— Тоя мръсен кучи син, гаден копелдак! — беснееше Джино пред нея.

Когато партито свърши, двамата отидоха в апартамента й. Тя вдигна прекрасната си червена коса, закрепи я с фибите и направи това, което знаеше, че ще му достави най-голямо удоволствие.

Но за първи път това не го утеши.

Не можеше да заспи. Лежеше до топлото тяло на Бий и слушаше дълбокото й равномерно похъркване. Проклетото й дълбоко похъркване, което го държеше буден. Кой, по дяволите, можеше да заспи до тая дъскорезница?

Стана от леглото, отиде в кухнята, отвори хладилника и си напълни купа със сладолед.

Тогава пък се сети за Клемънтайн. Замръзналите черти на лицето й. Гневната извивка на устата й, когато му изкрещя с пияния си глас: „Убиец!“

Кучка. Откъде-накъде ще се държи така с него? Май ще трябва да поговори с Осуалд за нея.

Убиец. Кой можеше да докаже нещо? Никой. Навремето вестниците доста се разпростряха върху преждевременната смърт на Синди. Но той веднага пусна адвоката си в действие и ги спря. В края на краищата беше останал вдовец в резултат на нещастен случай. Още повече, имаше желязно алиби. Неразбиваемо.

Помияри. Винаги се влачеха подир него за това или онова. Данъчните агенти постоянно му дишаха във врата, но те не бяха опасни. По-досадни от мухи бяха репортерите, които завираха носовете си навсякъде. Съчиняваха си някакъв скандал, без да ги е грижа да друго освен за тиражите им. За партито вероятно щяха да стъкмят поредната сензация в утрешните нюйоркски клюкарски колони.

Джино Овена Сантейнджело и жената на сенатора.

Или нещо подобно.

И сладоледът не му се услади. Върна се пак до хладилника и си сложи още една пълна купа сладолед. Докато го ядеше, се замисли за Паоло. Защо изобщо се бе оставил Вера да го склони да даде работа на скапания ебач, и досега си оставаше загадка за него. Шест седмици след като започна, вече използваше безотказното „Аз съм бащата на Джино Сантейнджело“, за да чука която приклещи. Страхотно измислено. Ужас!

Сети се също, че не бе видял Вера на партито. Защо не беше дошла? Нали беше една от поканените? Въпросите се натрупаха и той се обезпокои. Направи сметка, че не я е виждал от седмици.

— Здрасти — деветгодишният Марко влезе сънен в кухнята. Едва държеше очите си отворени. — Мога ли да си взема и аз сладолед?

— Я се връщай обратно в леглото, хлапе. Майка ти ще ти отупа дупето.

— О, моля те — започна да се увърта около него Марко. — Мама обеща да ми донесе книжни шапки и балони. Донесе ли ми?

Той разроши косата на момчето.

— Да. Донесе ти.

— Къде са? Мога ли да ги видя?

— Не — решително му отказа Джино. — И говори по-тихо, защото ще събудиш майка си.

— Е, моля те…

— Не се моли. По-добре седни и си хапни малко сладолед. И не приказвай.

Момчето се засмя и седна на стол до кухненската маса.

Джино отиде до хладилника, напълни купа със сладолед и я сложи пред него. Бий щеше да побеснее. Казваше му, че глези хлапето. Глупости! Нали заради Марко се навърташе у дома й толкова често.

— Чуй ме — внезапно реши Джино. — Какво ще кажеш, ако утре двамата отидем на кино? Знам че Дилижансът е много хубав. С Джон Уейн. Каубои и индианци. Съгласен ли си?

— Ама наистина ли?

— Да. Ще отидем само двамата.

Марко засия и загреба пълна лъжица сладолед.

— Аз сега ще се облека и ще изляза — каза му Джино. — А ти кажи на мама, че съм имал важна работа. Ще се върна по обяд да те взема. Хайде, изяж си бързо сладоледа и бягай в леглото. Още е много рано. Четири часът е.

Бързо се облече. Беше много рано, но той не можеше да чака. Трябваше да посети Вера и да провери как е. Исусе Боже! Трябваше да го направи преди седмици.

Щеше да й каже истината за Паоло и момичето. И ако това не й отвореше очите…

Нищо нямаше да му достави по-голямо удоволствие от това да види как Вера казва на Паоло да си обира крушите и да изчезва. Ако тя го направеше, щеше да й намери работа в някой малък бизнес — в който си поиска. Тогава нека си хвали Паоло, колкото иска.

Облече обичайните си дрехи и излезе от апартамента. Започна тихичко да си подсвирква. Усещаше болка в стомаха, което беше обичаен сигнал за неприятности, но не й обърна внимание. Всеки щеше да го заболи стомахът след две купи сладолед в четири сутринта.


Хотелът на Вера и Паоло беше направо бунище. Истински развъдник на въшки в Ийст Сайд. Със счупен неонов надпис, който сигурно никога не се променяше: „Има свободни стаи“. Като че ли постоянните посетители на този капан за плъхове знаеха какво означава свободни.

Пияндета от Нова година продължаваха да се шляят из улиците. Раздърпани и разрошени жени надуваха балони със свирки и въртяха дебели задници. Възрастни мъже в лекьосани костюми се хилеха и изкуствените им челюсти тракаха.

Джино паркира стария „Форд“ пред хотела. Една проститутка небрежно се беше облегнала до стената.

— Искаш ли едно чудесно прекарване, голямо момче?

Не й обърна внимание. Влезе в помещение, което трябва да беше фоайето. Зад една преграда мъж с остър нос спореше с пияна двойка.

— Десет долара или се разкарайте.

— Е, хайде, хайде — хленчеше жената, — направи ги пет, Пийт, ние няма да се задържим повече от час.

Но остроноското беше непреклонен.

— Сега е Нова година. Таксите са двойни. Щом не ви е по джоба, омитайте се.

Половинката й бръкна в джоба си и подхвърли на рафта две омачкани мърляви петдоларови банкноти. Остроносият ги грабна с една ръка, а с другата се пресегна зад гърба си за ключа. Повече не си казаха нищо. Двойката взе ключа и тръгна към дъсчената стълба.

— Да? — изстреля към Джино Остроносия.

— При вас има ли настанени господин и госпожа Паоло Сантейнджело.

— Кой пита?

Джино изобщо не помисли какво да му отговори. Извади портфейла си и му подаде двайсетачка.

— Ключа — кратко каза той.

Мъжът срещу него не се поколеба. Явно беше изключително сръчен, когато боравеше с пари. Грабна двайсетачката и подаде ключа на Джино — всичко само с едно автоматично движение.

— Втория етаж — измърмори той. — По стълбите. Асансьорът е развален. И не сте вземал никакъв ключ от мен.

Джино кимна утвърдително. Изкачи стълбата. От миризмата наоколо на човек можеше да му прилошее. Не си направи труда да почука на врата, пъхна ключа, завъртя го, натисна дръжката и влезе.

Не беше подготвен за сцената, която се откри пред очите му.

Вера седеше, сгърчена на топка в леглото. Гола. Мътната крушка на тавана осветяваше всяка синина и подутина върху изтерзаното й тяло. По ръцете и гърдите й имаше съвсем пресни, червени следи от удари. Кръв течеше от разбития й нос. В ръцете си стискаше един трийсет и осем калибров пистолет, насочен към Паоло. Тя дишаше насечено и крещеше истерично с обезумял глас:

— Ще те… убия… Този път… ще те… убия…

Паоло стоеше безучастно до леглото само по гащета и мръсна фланелка. В дясната му ръка висеше тежък кожен колан със смъртоносна тока. Мръсната му коса беше разчорлена. Кръвясалите му очи се пулеха ужасени и стъписани.

Нито единият, нито другият забеляза влизането на Джино.

— Копеле! — изкрещя Вера и дръпна спусъка.

Куршумът удари Паоло между очите. Той залитна назад и се строполи. Изненадата застина върху лицето му.

— Копеле! — отново изкрещя Вера, но преди да стреля втори път, Джино скочи към нея и отчаяно се опита да изтръгне пистолета от ръцете й.

— Вера! Вера! Какво правиш? — извика той, притисна я към леглото и измъкна със сила оръжието.

— О, Джино! О! — разрида се тя. — Ох, Господи! Ох, Господи!…

Той се почувства пометен от вихъра на някакъв ужасен кошмар, от който му се искаше да се събуди. И Бий да бъде до него, с нейните големи топли гърди и ласкави бедра.

Но защо Бий я няма? Защо е още в тази неугледна стая с голата, разтърсвана от ридания Вера, която лежи под него? И с баща му, проснат на пода, потънал в кръв, която бликаше от това, което доскоро беше неговото лице.

Само да беше влязъл минутка по-рано.

Само да бе дошъл навреме да я спре.

Защо? Паоло бе мъртъв. Нали точно това беше желал толкова дълго.

Вера стана от леглото без да изпуска пистолета, мяташе се напред-назад и ридаеше.

Джино погледна мрачно към мъртвия мъж, който някога беше негов баща. Опита се да си припомни поне един хубав миг от живота с него. Но не можа. Наведе се над него и стисна с пръсти китката му. Не долови никакъв пулс. Не беше и очаквал.