— Вера — с мек тон започна той, — наистина ли очакваш да ти повярвам, че всичките двайсет бона са изтекли в кенефа на пункта за химическо чистене?

Двамата обядваха в грил-залата на ресторант „Уолдорф Астория“ в Манхатън. Вера беше напрегната, изглеждаше състарена в евтиния си син костюм, косата й беше израсла и кой знае откога не беше изрусявана, лицето й беше подпухнало.

— Честно, Джино — очите й оставаха забити в покривката на масата. — Наистина нямахме никакъв късмет. Напротив. Само давахме пари, а нещата вървяха от зле по-зле.

— Какви неща?

— Ох, модерни перални машини с барабани и разни други новости — измърмори тя, без да отмести погледа си от покривката на масата.

Той въздъхна. Защо да я измъчва с въпроси? Бедната кучка. Можеше да заложи всичко, че изобщо не е имало никакъв пункт за химическо чистене. Паоло не бе работил нито ден порядъчно в живота си.

— Твоят старец наистина се измъчи — добави тя неубедително, като най-после вдигна умоляващи очи към него. — Разбираш ли, само още мъничко мангизи и ще успеем да се стабилизираме.

— Заради това ли се върна? За още пари?

Тя виновно се размърда на стола.

— Ами, мислех, че като ти обясня…

— Къде е Паоло?

— Ъ-ъ-ъ — тя започна нервно да върти очи. — той… ъ-ъ-ъ… мислеше, че е най-добре… искам да кажа, че аз мислех, че е най-добре… да разбера как си и…

— В града ли е?

Тя грабна една салфетка от масата и започна да я мачка на топка.

— Той е друг човек. Честно. Няма да те лъжа. И не трябва да забравяш, че той е твой баща…

Защо, по дяволите, трябваше да помни това?

— Тук е, нали?

— Да — Вера най-после изплю камъчето, грабна чашата с уиски пред нея и я изля на една глътка в гърлото си. — Ще се зарадва да те види. Ти си единственото му дете, Джино.

Така беше. Но какво щеше да бъде, ако единственото му дете не беше толкова богато? Щеше ли тогава дъртият пръч да иска да го види?

Щеше, на куково лято. Майната му.

— Казах ти — продължи с досада той, — че двайсетте бона са за това да го държиш далече от мен.

Тя сякаш не го чу, продължи защитата си:

— От две години не е бил в затвора. Поведението му е много добро. С мен се отнася наистина добре.

Да. С двайсет бона, паднали му от небето, защо да не е такъв.

— Какво искаш от мен, Вера?

— Само да дадеш на татко си шанс.

— Не използвай тая дума — сърдито каза той.

— Коя дума?

— Моят татко и всички останали дрънканици. Просто зарежи тази работа.

— Не можеш да избягаш от истината, че той е твоят татко — погледна го втренчено, от очите й започнаха да капят сълзи. — Аз му дадох още един шанс. Защо ти да не можеш?

Той посегна към питието си, вдигна чашата, но бързо я остави обратно на масата. Тя усети неговата уязвимост.

— Никога не съм те молила… за нищо през живота си — продължи да го увещава тя. — Дай му възможност. Заради мен. Поне се виж с него…

Той кимна. Сам не разбра защо го направи.

— Добре, ще се видя с него.

Подпухналото й лице грейна.

— Знаех си аз, че няма да ми откажеш.

— Казах, че ще се видя с него. Това е всичко. Не означава, че ще го прегръщам и целувам… че ще забравя миналото.

Вера скочи.

— Сега ще го доведа — каза тя.

— Каквооо?

— Той е във фоайето. Бях сигурна, че няма да ме разочароваш.

Тя се отдалечи, преди той да успее да я спре. Изруга тихо и докосна с пръсти белега на бузата си. Усети, че започва да се поти.

Направи знак на сервитьора за още една чаша и в съзнанието му изплува последният спомен за Паоло. Преди колко години беше? Шестнайсет… седемнайсет… Много отдавна. Но не чак толкова! Беше още момче. Но дори тогава беше повече мъж от своя старец. Със задоволство си припомни как го преби от бой.

Очите му се насочиха към входа на грил-залата. Видя Вера. Само че не беше с Паоло. Беше с някакъв съсухрен, измършавял старец, който накуцваше до нея с мръсна, несресана прошарена коса. Когато приближиха, Джино осъзна, че това все пак е Паоло. Това ли правеше възрастта с хората. Помнеше баща си слаб, жилав, строен, с гъста кестенява коса и приятно лице. Приближаващият мъж имаше лице на зашеметен от удари боксьор със замъглено от пиене съзнание. Свойски му се усмихна от ухо до ухо, сякаш подпухналото му лице се раздели на две, потупа го по рамото и каза:

— Здравей, синко. Дълго не съм те виждал.

Здравей, синко? Джино не повярва на ушите си. Здравей, синко! Това нищожество да не би да си мислеше че се снима в някакъв тъп филм?

— Паоло — кратко каза той и сви рамо, за да се отърси от ръката на нищожеството, — седни.

Паоло седна. И Вера също.

— Е, синко — започна Паоло.

— Я зарежи тия лайна — прекъсна го сурово Джино.

Усмивката на Паоло се поприбра, но все пак остана върху лицето му.

— Джино — едва не проплака Вера, — успокой се. Няма да се бием, нали така?

— Добре, добре, разбирам — великодушно каза Паоло.

Джино сурово го изгледа с черните си очи.

— Какво искаш от мен? Още пари да ги прахосаш?

— Не сме пръскали пари на вятъра, всичките си отидоха законно — самодоволно съобщи Паоло.

— Така ли? — Джино изпита безкрайна досада. — Искаш работа. Ще ти дам. Но няма да измъкнеш нито долар от мен. Ще намеря някакво бачкане за теб, но само един грешен ход и — край! Разбра ли ме?

Паоло го изгледа изпод вежди.

— Той е нов човек — побърза да се намеси Вера. — Сам ще се увериш, Джино. Няма да съжаляваш, ако му дадеш работа — сбута силно Паоло. — Нали така, захарче?

Пиянската широка усмивка отново разполови лицето на Паоло.

— Точно тъй.

Джино се изправи.

— Значи всичко е уредено — обърна се към Вера. — Доведи го утре вечер в шест часа в „Клеми“! — щракна с пръсти тузарски за сервитьора и когато той дотича, му нареди със заповеднически тон: — Сервирай им обяд. И ми изпрати чека.

— Разбира се, господин Сантейнджело.

Джино напусна ресторанта, без да каже дума повече.

Спря отвън и се изплю в канавката.

Паоло винаги му действаше така.


Кери, 1939

Аборт. Скъпоструващ. Опасен. Искаше ли го тя в действителност? Да, какво друго й оставаше.

Мръсен апартамент. Всичките й спестявания. Чернокожа старица с ръждясала ножица.

Изгаряща болка и унижение.

Долнопробен алкохол, наливан в гърлото й, за да не вика.

И отново в стаичката си. Захвърлена. Самотна. Кървя само един ден. И спря. После й остана единствено отчаянието.

Не беше абортирала. Беше бременна.

Мислеше. Да се обади ли на Джино Сантейнджело? На Фреди Лестър?

Никога.

Да се самоубие? Може би. Често мислеше за това. И мисълта за самоубийство беше утешителна. Стига само да го искаш.

Тя не искаше да се самоубива.

Имаше двайсет и три долара. И едно малко човешко същество, което растеше в нея. Не можеше само да лежи в тази стая под наем. И да чака. Какво? В живота го нямаше вълшебният принц, който да пристигне на бял кон в Харлем, решен на всичко да я избави от злочестината й. Беше сама, когато се бе борила с наркотиците и бе победила. Щеше ли да се огъне сега?

Беше само в началото на двайсетте си години.

Реши да живее.


Месеците се нижеха бавно. Не можа да си намери лесно работа, въпреки че имаше богат избор — певица в някаква долнопробна кръчма, сервитьорка, компаньонка в евтин клуб. Отказа се от всички предложения, защото всеки шеф накрая решаваше, че да я чука е част от задълженията й.

Парите бяха малко. Коремът й растеше. Но доста странно. Докато растеше, това бебе й вдъхваше надежда в бъдещето. Тяхното бъдеще. На двамата. При тази мисъл изпитваше абсурдна радост.

Успя да получи постоянна работа като касиерка в ресторант — място, на което се задържа, защото беше в напреднала бременност и се наричаше госпожа Браун. Това някак обезсърчаваше други евентуални кандидатки.


През нощта на седемнайсети май хиляда деветстотин трийсет и девета приеха Кери в болницата „Ол Сейнтс“ в Ню Йорк. В три часа сутринта, на осемнайсети, тя роди момченце. Раждането едва не я уби.

Нарече бебето Стивън.


Джино, 1939

Грохотът на войната в Европа разтърсваше и Америка. Хитлер, германският диктатор, беше нахлул в Полша. Сега Великобритания и Франция бяха във война с Германия. Президентът Рузвелт беше обявил, че Америка ще запази неутралитет, но никой не знаеше какво ще стане в бъдеще.

Сенатор Дюк и Джино Сантейнджело се бяха срещнали, за да обсъдят начини как да спечелят пари от тази нова ситуация.

Осуалд предложи да купят няколко фабрики за машини и уреди, които във криза могат да бъдат превърнати в заводи за производство на военна техника и боеприпаси. Джино се съгласи. Осуалд предложи също да купят завод за каучук, верига от бензиностанции и големи количества кафе, захар и консервирани храни. Да напълнят с тях складовете си из цялата страна.

— Никога не можеш да предвидиш точно какво ще стане — обобщи мъдро Осуалд. — Това са стоки, чието търсене ще нараства с разширението на войната в Европа.

Джино се зае да осъществи на практика предложенията на възрастния мъж. Досега сенатор Дюк никога не беше правил грешки в бизнеса. Освен това винаги е добре да изпреварваш събитията.

В навечерието на Новата година, в последния ден на трийсет и девета, Джино затвори „Клеми“. Ознаменува събитието с пищно парти с най-близки приятели. Дойдоха всички. Беше най-хубавото парти за годината.

Но за него партито беше пълен провал.

Защото се случиха две неща, които му скъсаха нервите.

Първо, Клемънтайн се напи, плисна в лицето му шампанското си и презрително извика: „Убиец!“, така че всички да чуят.

Вътрешно пламна от желание да я зашлеви по бялото порцеланово лице и да я изрита в кльощавия задник. Не го направи. Спокойно избърса мокрото си лице, ухили се, за да покаже, че нищо особено не се е случило, и се обърна към наобиколилите го приятели.