На Кери й беше трудно да повярва. Такъв късмет! Беше приета на работа в хора на новия мюзикъл на Бърнард Даймс. За втори път този мъж се оказа наблизо точно когато имаше нужда от помощта му.

Той уреди и останалото. Каза на семейство Бекър, че тя ще ги напусне, лично я откара с кола до малък апартамент във Вилидж, в който да живее с още едно момиче.

— Защо правите всичко това за мен? — попита тя.

— Защото всяко човешко същество заслужава подкрепа, за да промени живота си, а аз имам чувството, че на са много онези, които са извървели твоя път.

Прииска й се да го прегърне. Силно. Но само каза:

— Ще направя всичко, което мога, за да не ви разочаровам.

Това беше през декември. Сега беше август. Мюзикълът се игра при голям успех през целия сезон и Кери беше щастлива. Беше усърдна и изпълнителна в работата, която харесваше. Голди, момичето, с което живееше заедно в апартамента, беше добро. Единствените спорове между тях понякога припламваха на тема приятели. Голди имаше много. Кери не искаше никого.

— Ти не си нормална — шегуваше се Голди. — Никога ли не ти е минавала мисълта да станеш монахиня?

— Някога имах приятел — излъга Кери, — но той почина.

Голди не се усъмни, отнесе се съчувствено към нея и я остави на мира. Но само за известно време. За малко. Голди се срещаше с различните си приятели в някое заведение, където момчето я чакаше в уговорен между тях час. Тя започна да кани Кери да излизат заедно. Кери винаги отказваше. Нощните клубове, салоните за танци, джаз заведенията и партитата бяха места, от които тя се стараеше да стои далеч. Беше сигурна, че ще устои на изкушението, но една гола сигурност не е достатъчна…

Всяка съботна вечер зад кулисите за малко идваше Бърнард Даймс. Обикновено придружен от елегантна жена, която го държеше под ръка, но това не беше сериозна пречка повечето от момичетата в театъра да бъдат луди по него. Голди го обожаваше.

— Най-прекрасния мъж, когото съм виждала! — въздишаше тя. — Истински джентълмен. Толкова искам да ме покани да излезем заедно.

Кери се замисли за обичайните приятели на Голди. Силни, мускулести мъжкари малко над двайсетте.

— Той не изглежда твоя тип — осмели се да й каже тя.

— Грешиш! — противопостави се Голди. — Той е различен. Обзалагам се, че дори се люби по различен начин.

По време на съботните си посещения зад кулисите Даймс винаги намираше любезна дума за Кери. Как се чувства? Как се справя? Всичко ли е наред при нея? Но не само към нея беше отправена любезността му. Към всички. Кери разбра, как е научил, че Голди си търси съквартирантка.

В известен смисъл Кери дори се страхуваше от него. По-скоро изпитваше някакво страхопочитание. Той имаше такъв авторитет! Винаги държеше нещата в свои ръце. Господин Бърнард Даймс изглежда владееше и направляваше сам своя живот.

Тя си даваше сметка, че мисли за него твърде много. Не се ли влюбваше лека-полека в него? Като всички останали момичета?

В Бърнард Даймс? С неговите пари, неговия начин на живот, неговите високи красиви жени? Никога нямаше да я пожелае.


Бърнард Даймс беше четирийсет и пет годишен, ерген, преуспял в живота. В действителност беше един самотник. Имаше много приятели, вярно, но малцина бяха онези, които считаше за истински близки. Радваше се на случайни сексуални връзки, но вдигаше летвата много високо при оценка на жените и много малко от тях можеха да задържат трайно интереса му.

Красивите жени имаха значение за него. Ако освен това бяха духовити и интелигенти, беше голямо предимство, защото Бърнард бе разбрал, че да имаш такава дама за компания е наистина преимущество, когато влагаш парите си в развлекателния бизнес. Притежаваше цяла колекция от жени, които можеше да повика при различни случаи. Всяка от тях го обожаваше. Мечтаеше да се омъжи за него. Но Бърнард Даймс изобщо не мислеше за брак. Какви повече би му донесъл той? И така жените се въртяха около него и се надпреварваха да му угаждат.

Но неочаквано Кери влезе в живота му. Чернокожа жена с изключително, екзотично лице, с дълбоки изразителни очи и смолисточерна копринена коса, за каквато всеки мъж мечтаеше да се стеле по гърдите му.

Отначало го глождеше къде я е виждал. Обикновен интерес. След това, когато разговаря с нея, в него се породи странен импулс. Поиска да й помогне…

След това завесата, която държеше спомените му, падна. Тя беше момичето от партито на Клемънтайн Дюк, онова гротескно, натъпкано с наркотици създание, което се бе строполило на пода по средата на своя жалък танц.

Не й каза и дума за спомените си от партито, защото се страхуваше да не я разтревожи. Но когато поразпита иконома на Естер Бекър откъде е дошла при тях, научи, че дълги години е прекарала в някаква клиника.

Отчаяно му се искаше да я разпита за живота й. В красивите й очи имаше толкова горчивина и мъка. Почти безнадеждност. Искаше да я опознае.

Всяка събота той посещаваше театъра и се заричаше, че тази вечер ще я покани да излязат заедно.

Но никога не го направи.

Усмихваше се вежливо, интересуваше как се чувства… и копнееше да разбере как би изглеждала в леглото жена като тази.

За първи път в живота си Бърнард Даймс се влюби. И за първи път в живота си не знаеше как да постъпи.


Една събота, на двайсет и първия си рожден ден, Голди имаше среща с най-любимия си приятел Мел. Той пък щеше да доведе своя приятел Фреди Лестър. Представлението беше свършило, но момичето, което се бе съгласило да прави компания на Фреди, си беше изкълчило глезена и не можеше да придружи Голди.

Голди погледна Кери.

— Моля те!

Кери не успя да съчини причина да откаже. Освен това беше рожденият ден на Голди. Но нали все някога трябваше да разбере каква е, да се научи да вярва на себе си. Не можеше вечно да живее като отшелница.

— Добре — съгласи се неохотно тя.

— Ще прекараме чудесно, ще видиш — въодушеви се Голди. — Мел е най-готиното момче, с което някога съм излизала, и той каза, че Фреди е голямо парче. А щом той го казва, можеш да бъдеш сигурна, че е така!

Кери кимна. Голямо парче. Определението на Голди за всеки поне малко приличен мъж. Голямо парче ли? Всички са еднакви на тъмно.

— По-добре да потърся нещо, което става за обличане — продължи Голди, нетърпелива да издокара приятелката си. Обърна се и огледа купчината дрехи, които бяха струпани като ненужни парцали в съблекалнята, която тя ползваше заедно с още четири момичета. — Сузи, може ли Кери да облече за тази вечер полата ти? Мейбъл, мила, нали ще й дадеш твоите обувки с каишки, онези с осемсантиметровите токчета? Моля те!

Голди бързо убеди колежките си. Накрая Кери се оказа облечена в тясната черна пола на Сузи, обута с обувките на Мейбъл и с бялата блуза с лодка деколте, което оголваше раменете, на Голди.

— Хм — Голди отстъпи крачка назад и критично я огледа. — Добре. Много добре. Хем си секси, хем си изискана. Ама налага ли се да носиш косата си прибрана на тила? Защо не я пуснеш?

Кери се подчини. Защо не? Не й беше безразлично, че ще прекара вечерта навън. Вълнуваше се. Разреса дългата си до кръста коса и я прихвана над едното ухо с бяло цвете.

— Изглеждаш страхотно! — възхити се искрено Голди. — Ей, да си държиш ръцете по-далеч от Мел, чу ли!

Дискретно тихо почукване на вратата на съблекалнята извести съботното вечерно посещение на Бърнард Даймс. Той влезе усмихнат и кимна на всички в тясното разхвърляно помещение. После подаде на Голди изящно увит подарък.

Тя започна да го отвива, като охкаше и ахкаше, макар че знаеше, че са шоколади. Той никога не забравяше рождените им дни и винаги им подаряваше шоколади.

— Мм — измърка Голди, — чудесни са. Благодаря ви — запърха с дългите си изкуствени мигли. — Ще трупна килограми точно там, където не трябва.

Той хвърли поглед към Кери. Изглеждаше различно от друг път. И чак тогава осъзна, че очевидно е облечена за излизане. Остана разочарован. Този път беше твърдо решил, че тази вечер ще я покани на вечеря. Е, не е болка за умиране. Беше чакал с месеци. Щеше да почака още една седмица.

Отвън, до входа към сцената, Мел чакаше нетърпеливо.

Приятелят му Фреди, който действително беше много привлекателен и знаеше това, каза:

— Надявам се, че ще е много висока. Нали знаеш че си падам по високи момичета.

— Какво ти пука. Нали излиза с теб? — отвърна Мел небрежно. — Ако поне малко прилича на Голди, значи ще е истинско бижу и цялата ще е твоя.

— Не мога да чакам повече! Не съм спал с момиче от два дни.

Голди и Кери излязоха от театъра.

— Непременно поръчай шампанско — прошепна Голди. — Това ги кара да мислят, че си нещо специално.

Мел и Фреди решително тръгнаха към тях.

— Здрасти, момчета — поздрави Голди, като наподобяваше — доколкото може — интонацията на Мей Уест.

— Честит рожден ден, красавице! — каза Мел, привлече я в мечешка прегръдка и настървено я зацелува по устата.

Кери и Фреди крадешком се оглеждаха един друг.

— Ама и ти си един! — Голди шеговито скастри Мел и се измъкна от прегръдката му. — Размаза ми червилото, трябваше да бъдеш по-внимателен — после се усмихна на Фреди. — Здравей, аз съм Голди. А това е Кери — твоята мечта за тази вечер. Не си ли истински късметлия?

Изражението на Фреди не беше на човек, който се чувства късметлия. Той кимна отсечено на Кери и четиримата тръгнаха към колата на Мел, спряна по-надолу до тротоара.

Щом стигнаха, Мел отвори вратите. Голди се настани на предната седалка, а Кери седна отзад. Мел и Фреди останаха навън.

— Какво става с теб? — Кери чу Мел да пита Фреди.

— Исусе! — тихо възкликна Фреди. — Та тя е една скапана чернилка!

— И какво от това? — сериозно отговори Мел. — Никога ли не си чувал за черни пудинги?

— Чувал съм — отговори Фреди, — но никога не съм излизал с такива.

— Хайде, хайде — засмя се Мел. — Изпускаме ценни минути от веселбата.