Да. Беше късметлия, наистина. Никой не разбра какво точно се бе случило онази нощ. Дори Алдо.

— Отивах на гости при Бий — му беше казал Джино, — когато двама ме нападнаха на улицата. Дори не разбрах какво става. Взеха ми парите и избягаха.

На Бий не даде никакви обяснения, а тя и не зададе никакви въпроси. Това му хареса. За десетте дни, през които беше в дома й, станаха приятели. Беше страхотна готвачка и можеше да играе всички комарджийски игри с карти. Хлапето беше истинска рядкост — сериозно и упорито момче, което го забавляваше с ученически вицове.

— Къде е неговият старец? — попита един ден той.

Тя се изчерви.

— Никога не е имал такъв.

— Е, хайде и ти. Разбирам, не си била омъжена. И какво от това? Но просто не може да не имало някой.

— Да. Имаше. Беше на петдесет и две, а аз на петнайсет. Позната история. Изнасили ме. Беше приятел на баща ми, така че никой не ми повярва. Изхвърлиха ме от къщи. Дойдох в Ню Йорк и оттогава съм тук.

— И се оправяш добре?

— Е, оправям се. Можеше да бъде и по-лошо. Гледам сина си. Нищо интересно, нали?

— Така е. Истината винаги е такава.

Никога не й посегна, въпреки че я пожела, когато силите му се възвърнаха.

— Наистина ли имаше трипер? — попита я той един ден.

Тя се усмихна.

— Излъгах те. Исках да те държа по-далеч от мен.

— Така ли? Защо?

— Защото жена като мен не иска да бъде просто още една бройка.

Той се замисли дали да не я сграбчи и да я хвърли в леглото. Но му мина и друга мисъл, която беше по-силна. Бяха приятели. Защо да разваля всичко?

На следващия ден, след като напусна дома й, й изпрати плик. Съдържаше петнайсет хиляди долара и бележка, написана с нечетлив почерк: „Ти спаси един нещастен глупак, дяволска сестро. За теб пет, както обещах. Десетте — в банката за Марко.“

Тя остана поразена. Джино Сантейнджело да й направи такова добро. Веднага забута дълбоко-дълбоко в паметта си нашумялото убийство наблизо същата нощ, когато той бе пристигнал облян в кръв, полужив, в дома й.


Първият обяд с Хенри Муфлин Джуниър беше забавен.

Вторият вълнуващ.

Третият страхотен.

Четвъртият състезание по чукане.

Ха-ха! Неизпитван досега възторг. Хенри Муфлин Джуниър се влюби в Синди и тя се забавляваше всяка минута.

Той беше една хайлайфна кукла, която скачаше, когато Синди дърпаше конците.

Той искаше да я засипе с диаманти, кожи и подаръци.

Искаше да я удави в шампанско и черен хайвер.

Искаше тя да се разведе с Джино и да се омъжи за него.

Тя сложи и двамата на кантара.

Джино я пренебрегваше.

Хенри я боготвореше.

Джино чукаше която му падне.

Хенри щеше да й верен завинаги.

Джино говореше с нея като с по-долна от него.

Хенри я издигаше на пиедестал.

Джино нямаше никаква класа.

Хенри беше закърмен с нея.

Разбира се…

Джино беше груб, упорит и с приятна външност.

Хенри беше малко мекушав.

Джино беше могъщ и имаше пари.

Хенри имаше богатство.

Джино беше великолепен любовник, когато искаше.

Хенри имаше още много да се учи.

Тя можеше да го учи. Защо не? Колко забавно щеше да бъде да го учи какво да прави с пръстите и езика си… е, и с неубедителната си ерекция.

Тя взе решение, повлияна до голяма степен от твърдението на Алдо, че Джино е трябвало да замине неочаквано. Тайно пътуване. Според доклада на нейния детектив обаче Джино се бе сврял в апартамента на някаква курветина чак във Вилидж.

Прегледа внимателно доклада още веднъж. Вътре стриктно бе проследен пътят на Джино онази нощ. Беше направил две посещения. И двете във Вилидж. Очевидно една курва не му е стигнала. Беше излязъл след първата явно пиян и после бе подкарал към втората. Там явно му бе харесало толкова много, че не се беше показал навън с дни. Сякаш беше пропаднал вдън земя. Копеле.

Е, вече не можеше да я прави на глупачка. Щеше да се разведе с него и да се ожени за Хенри.

И колкото по-скоро, толкова по-добре.


Когато Джино се прибра у дома, го чакаха безброй бележки да се обади на сенатор Дюк.

Алдо го беше докарал до апартамента. Часът бе пет следобед, но единственият човек, когото завари вътре, беше прислужницата.

— Къде е Синди?

Алдо сви рамене и извърна поглед. Нямаше никакво намерение да е този, който ще каже на Джино, че жена му се развява из града с чужд мъж. Сам щеше да разбере. Скоро.

— Къде е госпожа Сантейнджело? — попита Джино прислужницата.

Въпросът му я стресна. Момичето дори подскочи от уплаха. При вида на господаря стомахът я присви от болка.

— Аз… не знам, сър. Не ми каза къде отива.

Джино се намръщи.

— Каза ли й, че се връщам днес? — попита той Алдо.

— Казах й. Може би трябваше сам да й се обадиш по телефона… тя… не беше много доволна, че изчезна ей тъй, изведнъж…

— По дяволите! От какво не е била доволна? Тя ми е жена, за Бога, трябва да е тук!

Алдо пристъпи неловко от крак на крак. Май беше по-добре да предупреди Джино.

— Виж… — започна той.

— Нямам настроение нищо да виждам — прекъсна го Джино. — Ще отида да си легна. Донесе ли всичките счетоводни документи.

Алдо кимна утвърдително, бръкна във вътрешния си джоб и му подаде кочан с документи.

— Нещо ново за Момчето?

— Нищо. Като че ли потъна в морето. Но ще изплува някой ден. Не се безпокой, ще го пипнем.

— Кой, по дяволите, се безпокои?


Обядът беше много вкусен. От румсървиса поднесоха студен омар, студено шампанско и ягоди със сметана.

Хенри Муфлин Джуниър бе ангажирал апартамент. Навсякъде червени рози. Романтична музика. И малка вълнуваща кадифена кутийка.

Но Хенри не позволи на Синди да я отвори, докато не приключат с обяда.

— Ох, Хенри! — изглези се Синди. — Толкова си лош с мен.

— А ти си т-т-тоолкова добра с мен, мила моя — похвали я той.

Тя се нахвърли като вълк върху обяда, гаврътна чашата с шампанско и скоростно натъпка ягодите една след друга в устата си.

— Ето, приключих — заяви тя. — Може ли котенцето да отвори кутийката?

— Мо-о-же — великодушно проточи той.

Тя стръвно грабна кутийката — като кученце първия си кокал. Големите й сини очи искряха от нетърпение. Не че Синди нямаше бижута. Напротив, имаше повече от достатъчно. Но една жена никога не може да им се насити.

Отвори кутийката и зяпна от удивление. Разкошният пръстен в леглото от черно кадифе я заслепи. Огромен рубин, обиколен от диаманти и смарагди. Изумително красив. Безбожно скъп. Удряше в земята всички бижута, които притежаваше.

— Оу, мили Боже, Хенри! — задъхваше се от възторг. — О, мили Боже!

— Х-х-харесва ли ти? — попита той нетърпеливо.

— Да ми харесва? Да ми харесва! Луда съм по него! — скочи на крака, обви ръце около врата му и започна да го обсипва с целувки.

Той се изчерви от удоволствие. Не беше лесно да измоли наследствената скъпоценност от майка си.

Синди сложи пръстена на пръста си и размаха ръката си във въздуха. Възхищението й нямаше предел.

Това движение толкова възбуди Хенри, че той започна припряно да сваля дрехите си. След миг застана до Синди. Гол. Гладък като охлюв. С увиснал пенис.

Тя не откъсваше възхитени очи от пръстена. Опитваше се да определи цената му.

— Синди — повика я той умолително.

Тя изобщо беше забравила за него.

— Опала! — възкликна при вида му. — Моят миличък Хенри, готов за палави забавления.

— Да — нетърпеливо потвърди той.

— Така, моят палав немирник Хенри ще трябва да седне спокойно и да се наслаждава на шоуто — тя го бутна нежно на стола, пусна плочата на грамофона отначало и под звуците на Имам любовта си да ме топли започна предизвикателно да съблича дрехите си. Хенри зяпна и остана с отворена уста.


Сам в луксозния си апартамент, Джино препрочете отново писмата на сенатор Дюк до Кинсейд. Човекът може и да беше финансов гений, но за всичко останало беше абсолютен глупак.

Дванайсет писма, писани за период от дванайсет седмици.

Дванайсет дяволски компрометиращи писма, писани до Зефра Кинсейд, докато сенатор Осуалд чезнеше в Южна Африка в принудена дълга ваканция заради счупен крак по време на пътешествие с яхта.

От писмата Джино постепенно научи цялата история. Зефра Кинсейд бил младо момче, което сенаторът намерил по време на нощните си забежки в подземния свят на хомосексуалните общности. Момчето — много младо. Сенаторът — много богат.

Двамата започнали да се срещат всяка седмица — срещи в посредствен хотел в Уест Сайд, където никой не задава въпроси. Отношенията им продължили три дълги години. Зефра бил на петнайсет, когато започнали.

Сенаторът очевидно заплащал добре любовта на момчето и бил доволен от него. Но когато Зефра от момче станал мъж, сенаторът му се наситил.

Джино можеше да си представи как е продължила тази история. Шантаж. Сенаторът повика Джино да му направи услуга. И той беше направил точно това.

Двойното убийство не вдигна много шум в пресата. Жертвите бяха чернокожи и определено не заслужаваха да ги почетат нито с много думи в заглавията, нито на първите страници на изданията. Двойно убийство на наркомани беше заглавието на кратката публикация. Джино въздъхна. Обществото не бе загубило кой знае какво.

Хвърли поглед към часовника си. Нещо го жегна. Беше девет вечерта, а Синди още не се беше прибрала. Беше звънял в „Клеми“, но му казаха, че не е там. За известно време Вера беше заела телефона и многословно го беше убеждавала да даде работа на Паоло, когато излезе от затвора.

— Той ще има нужда от помощ — приплака му тя накрая.

Да. Щеше да му даде едно рамо. Рамо, което той беше получил като дете.

Стана от леглото и отиде в банята да огледа лицето си. Не беше приятна гледка. Доктор Харисън беше почистил внимателно старата рана и отново я беше зашил. Може би нямаше да изглежда толкова зле, когато извадеха гадните конци. Но белег щеше да остане. Така беше казал докторът.