Елиът караше бавно своя „Линкълн Континентал“ през тъмните улици, осветявани само тук-там от фаровете на преминаващи коли, където тълпите продължаваха да вилнеят и да грабят. Напред и встрани припламваха пожари.

— Каква адска дупка! — негодуваше Елиът. — Само ги погледни — животни! Да благодарим на Бога, че са те арестували. Това навярно е било по-безопасно, отколкото да бъдеш навън, по тия улици. Мръсна сган! — натърти той на последните си думи. — Заслужават всичко, което им се случва!

Елиът не беше с либерални разбирания. И никога не е бил.

Студена тръпка разтърси тялото на Кери, когато си помисли, че пред него могат да се разкрият факти от миналото й.


— Какви са тия шибани… — избухна Джино и се опита да затвори вратата.

— Само едно интервю, господин Сантейнджело — настоя дрезгав мъжки глас, чийто крак беше мушнат между вратата и касата. — Моля ви. Само няколко въпроса.

През пролуката Джино успя да види стюардесата Джил и до нея някакво нищожество с фотоапарат, закачен за ремък през врата му. И двамата бяха пияни, дори малоумен можеше да го разбере.

— По-добре идете някъде да се изчукате — предложи им с решителен тон Джино. — И разкарай шибания си крак от вратата ми, преди да съм го строшил.

Мърльото с фотоапарата отстъпи назад.

— Ти нали ми каза, че той ще се навие — изсъска той към Джил.

Тя сви рамене с пиянско безгрижие.

— Казах ти, че ще те заведа при него… не съм казала, че ще те приветства с целувки и прегръдки…

Фотографът се пробва още веднъж.

— Господин Сантейнджело, отговорете на моите въпроси сега, за да не се наложи да отговаряте на мнозина утре.

Джино тръшна вратата под носа му. Беше стар да се забърква в такива лайна.


Джино, 1937

Внезапна мисъл проряза съзнанието му. Убий!

Черната бездна го повлече надолу като неудържима вълна.

Болка. Ужасна болка. Но болката можеше да бъде превъзмогната.

Забий коляно в ташаците на чучелото с перуката.

Чудесно. Перуката му падна и той се превива.

Сега отдъхни за миг.

Облеченият в домашния халат на цветя скача върху него.

Не се поддавай на черната ярост.

Усещаше как кръвта се стича от раната му.

Чу звук. Излизаше от неговото гърло. Животинско ръмжене.

Смачкай този с халата в стената. Разкървавена уста със грозно стърчащ в нея зъб.

Ритни.

Удари с юмрук.

Сега и двата се нахвърлят.

Извади пистолета.

Рухва под напора на двамата.

И дръпни спусъка. Един път. Втори път.

Мъртво тяло го затиска.

Някой дере лицето му.

Кръв. Ноктите дълбаят. Търсят очите му.

Дръпни отново спусъка.

Само веднъж.


Бий похъркваше в едната страна на голямото удобно легло, а седемгодишният й син Марко — в другата.

Силното бумкане по външната врата се сля със съня й. Тя се намираше в лодка, слънцето блестеше, после се появи акулата… Плуваше право към лодката и започна да я блъска… Да удря… да удря…

Стресна се и седна разтреперана в леглото. Някой удряше по вратата. Бързо хвърли поглед към будилника. Беше два и половина през нощта. Погледна към Марко. Детето спеше кротко с палец в уста. Тя скочи припряно от леглото, наметна халата си и с тихи стъпки отиде боса до вратата.

— Кой е? — попита със скован от страх глас.

— Отвори.

Гласът й беше познат, но не беше напълно сигурна.

— Кой е? — все пак настоя тя.

— Джино Сантейнджело.

Присви я стомахът. Нали се беше отказал от нея първия път?

— Отвори… тая шибана врата — изръмжа зловещо той.

Беше раздвоена. Не знаеше как да постъпи. Да го пусне да влезе и след това да се опита да го отблъсне? Ако не го пусне, ще изгуби работата си.

Не можеше да си позволи да я уволни. Неохотно издърпа резето, но още преди да отвори вратата, тялото му се отпусна с цялата си тежест и той падна в краката й.

— Ох, мили Боже! — сподавено възкликна тя. — Какво се е случило с теб?

Беше потънал в кръв. Целият. Лицето му представляваше червена маска, дрехите му бяха прогизнали от кръв.

Тя си позволи само миг паника. Здравият й разум надделя, тя се стегна, събра силите си и му помогна да се примъкне вътре. Затвори вратата.

— Дай ми… да пийна нещо…

— Нямам никакъв алкохол — смънка тя.

— Вярно… сещам се… — опита да се засмее. — Ти си… тая, дето… няма нищо… за пиене.

— Трябва ти лекар — решително заяви тя. — Кого да извикам?

Той изстена.

— Нее… не ми трябват… никакви доктори. Ти… можеш… да се погрижиш… за мен…

— Не мога.

— Можеш… Не е толкова… лошо… колкото… изглежда…

Тя свали халата си и го зави около тялото му. Ами ако умре? Тук, на пода в апартамента й?

— Прострелян ли си? — плахо попита тя.

— Намушкаха ме — успя да каже той. — Не е… опасно. Помогни ми… да сваля… дрехите си.

Тя си спомни за Марко, който спеше оттатък.

— Господин Сантейнджело — помоли тя, — да позвъня на някого. Господин Динунцио… или съпругата ви. Те ще знаят какво да направят. Аз…

— Никакви разговори по телефона — прекъсна я той. — Пет хиляди долара… ще се погрижиш за мен… и нито дума…

Пет хиляди долара! Вече започваше да ги разпределя. Ще изучи Марко. Ще купи нови дрехи за двамата. Малка кола. Ваканция…

— Какво трябва да направя? — попита бързо тя.


Синди се събуди рано и разбра, че Джино дори не си е направил труда да се прибере вкъщи. Отначало се ядоса, после реши, че не си струва.

— И какво от това? — запита се мрачно тя.

Малко по-късно зарадвана се досети, че всеки петък ще получава писмен доклад от наетия детектив за действията и разписанието на нейния съпруг. Ако решеше да се разведе с него, щеше да представи в съда всички документи в пакет. И всяка разгонена кучка, с която той е бил, щеше да бъде вписана поименно вътре. Не успя да се сдържи и се засмя с глас. Джино си мислеше, че е много хитър. Но тя е по-хитра от него. И ще му го докаже!

Облече се внимателно. Изгаряше от любопитство как ще мине обядът с Хенри Муфлин Джуниър. Досега стриктно бе спазвала изискването на Джино: Докато си моя жена, никакво чукане с чужди мъже!

Изискване. Но само към нея. Той въобще не се съобразяваше с него.

Е, дотук беше с въздържанието. Беше взела мерки да се защити. И бе уредила, по дяволите, да прекара поне веднъж приятно.

Ако на Джино не му хареса, толкова по-зле за него.


Събуди се мъчително от пулсиращата болка в рамото. Усещаше лицето си, сякаш някой го беше стъргал с шкурка. Посегна с лявата си ръка. Тези мръсници бяха разтворили старата рана на бузата му. Чаршафът, увит около рамото му, беше напоен с кръв. Когато разгледа раните си на дневна светлина, разбра, че няма да му се размине без лекар. Трябваше да го шият.

С мъка се опита да седне в леглото, но болката беше толкова силна, че отново се отпусна по гръб. Беше истинско чудо, че успя да се измъкне жив от квартирата на Зефра Кинсейд. Беше убил, за да се спаси. Щяха да го убият, ако не беше убил.

По дяволите! Услугата за Осуалд Дюк беше изпълнена. Дори имаше втори труп — просто ей така, за късмет.

Беше взел и писмата. Бяха десет или дванайсет, вързани в пакет, скрити зад възглавницата върху канапето. Адресирани с характерния почерк на сенатор Дюк. Джино ги бе напъхал в джоба си и бе излязъл с несигурна крачка от апартамента. Блокът продължаваше да се разтърсва от джаз-музиката, която гърмеше зад някоя от затворените врати. Никой не беше чул нищо. Беше се добрал до колата. Беше седнал зад волана. Беше му ясно, че в това състояние няма да успее да шофира през целия път до центъра на града. За щастие си бе спомнил за компаньонката с трипера. Бий. Живееше наблизо. Само на няколко преки. Успя да стигне с колата до дома й.


— Добро утро — Бий влезе в спалнята, приближи се до леглото и загрижено попита: — Как се чувствате?

Той си спомни отзивчивостта й. Която се появи след обещанието за пет хиляди долара.

— Сякаш през мене е минал влак.

— Хм — тя сериозно го огледа.

Ако той можеше да се види, щеше да разбере колко вярно е усещането му. И двете му очи бяха скрити в подутини от удари. Лицето му бе прорязано в дълбоки драскотини. Старият белег зееше грозно отворен и ръбците се държаха от черни съсиреци кръв. Устните му бяха подути и изкривени.

Тя не искаше да мисли за раната на рамото му. Когато бе разрязала сакото и ризата му снощи, кръвта бе избила като фонтан. Така се ужаси, че започна да пищи.

Марко беше дотичал при тях.

— Мамо! Мамо! Какво става? Кой е този човек?

Джино бе погледнал момчето, после нея. Не каза нищо.

— Приятел на мама, миличко — утеши тя детето. — Върни се да спиш.

Хлапакът неохотно я беше послушал. По-късно тя го пренесе и помогна на Джино да легне в леглото. А тя спа на един стол, по-скоро изкара нощта в просъница.

Сутринта набързо бе изпратила Марко на училище. Просто не му даде възможност да й задава въпроси. Надяваше се, че докато се върне следобеда, Джино вече ще си е отишъл.

— Искам да проведеш няколко телефонни разговора вместо мен — прошепна той.

— Добре.

— Няма да казваш нищо за станалото.

— Разбирам.

— Обади се на Алдо. Кажи му, че искам спешно да го видя, после му дай адреса си.

— Добре.

— Кажи му да доведе доктор Харисън.

Тя извади лист хартия и записа номера, който той й продиктува.

— Можеш да разчиташ на мен — увери го тя.


И той разчиташе. През следващите десет дни бе изцяло в ръцете й. Тя го къпеше, хранеше го, бдеше над него ден и нощ и следеше как се възстановява.

Той беше силен като бик. След десет дни беше готов да си върви. Лекарят каза, че за всеки друг трябвало да минат месеци, за да се изправи на крака.

— Загубил сте много кръв. Съвсем откровено ви казвам, че е истинско чудо да оцелеете.