Момчето се тресеше, когато приближи до гардероба в дъното на стаята. Джино разсеяно се попита къде ли го е забърсал Осуалд. И как е станало възможно да се пресекат пътищата на сенатора и това невръстно педерастче-наркоман.

Момчето отвори вратата на гардероба и оттам с див крясък излетя някакъв призрак — една грамада с перука, стиснала в ръка месарски нож. Връхлетя върху Джино.

Той за миг остана парализиран от ужас. В същия миг огромното чучело замахна и ножът потъна дълбоко в рамото на Джино.


Четвъртък, 14 юли 1977

Ню Йорк и Филаделфия

Лъки ту се унасяше в дрямка, ту се разсънваше. Вече не проявяваше никаква войнственост по отношение на Стивън. Просто искаше да излезе оттук. Навън. Девет дълги часа стояха затворени в асансьора и всякакво желание за борба се беше изпарило в нея. Чувстваше се ужасно мръсна. Устните й, устата й, гърлото й бяха пресъхнали и имаше чувството, че са посипани с пясък. Болеше я главата. Стомахът я присвиваше. Гадеше й се, а в същото време червата й куркаха от глад.

— Буден ли си? — прошепна тя.

— Не мога да заспя — отговори Стивън.

— И аз не мога.

Той изпита съжаление към нея. И към себе си. И омерзение, че е възможно през хиляда деветстотин седемдесет и седма година, в Ню Йорк да останеш затворен в асансьор, в обществена сграда, без някой да направи нещо.

— Какво ще правиш, като излезем оттук? — попита Лъки.

Той се усмихна в тъмнината. Гласът й звучеше като на малко изоставено хлапе, което се надяваше да бъде освободено от клетка.

— Да се потопя във вана.

Тя тихо се изсмя.

— И аз. В гореща вана с чаша студено бяло вино… И музика… нещо от Дона Съмър или Стиви Уондър.

— А защо не Мили Джаксън или Айзък Хейес?

— Харесваш ли такава музика?

— Разбира се.

— Ама наистина ли?

— Изглеждаш изненадана.

— Изобщо не си те представях като човек, който обича соул.

— А какво си представяше, че обичам?

— О, не знам. Може би „Мидъл ъв дъ Роуд“, Хърб Алпърт, Бари Мънилоу.

— Много благодаря!

— Нямаше ли да е страхотно, ако имахме тук музика?

— Марвин Гей.

— Ал Грийн.

— Уили Хътч.

— Отис Рединг.

Започнаха да се смеят.

— Хей — възкликна тя, — имаме нещо общо.

— Слушала ли си песните на шейсетте? Били Холидей, Нина Симон?

— Разбира се. Обичам ги.

— Наистина ли?

Започнаха да обсъждат музиката като стари приятели. Толкова се увлякоха, че със закъснение чуха гласа, който извика в асансьорната шахта:

— Има ли някой там вътре?

Лъки скочи на крака и започна да крещи:

— Мисля, че ни откриха!

Стивън също скочи и започна да вика:

— Тук сме, вътре! Двама сме. Можете ли да ни измъкнете?


Дарио се стегна като пружина. Остана клекнал, притаен зад вратата на кухнята в апартамента си. Момчето продължаваше да напява неприлични ругатни. Приближаваше се все повече и повече. Все по-близко до ножа, който Дарио стискаше с потни ръце.

— Отворен задник… духач… педераст… — гласът сякаш се изливаше върху главата му. — Отворен задник… духач… х-р-р-р…

Момчето се бе нанизало на ножа. Дарио дори не бе помръднал. Момчето само се наниза на ножа…

Тишина.

Дръжката на ножа се изплъзна от потните длани на Дарио. Той почувства, че му прилошава. Дали го беше убил?


Унижението на Кери беше пълно — да я карат в полицейския участък в мръсната претъпкана камионетка заедно с тази шумна, разгневена паплач. „Отпадъците на обществото“ би казал Елиът. А какво ли щеше да каже, когато я откриеше сред тях?

Затвори очи и се постара да не мисли за това.

Но в съзнанието й изплува очакваната сцена. Патрицианските му черти щяха да бъдат изкривени от удивление. „Но какво, за Бога, правеше в Харлем, Кери? Не ми го побира ума!“

Защото тя му беше казала, че ще се отбие да види Стивън.

— Няма да се бавя много — беше го уверила Кери.

А Стивън живееше през три блока от тях. Елиът, който гледаше филм по телевизията, само махна небрежно с ръка.

Колко време се беше лутала из Харлем? Часове. Елиът сигурно вече е побеснял. Навярно е звънял на Стивън и е разбрал, че тя въобще не е ходила там… И двамата щяха да са бесни.

Тя отчаяно напрегна ума си, за да измисли нещо правдоподобно за отсъствието си. Най-накрая измисли — беше толкова просто и правдоподобно, че всеки щеше да й повярва.


— Кой е? — повтори Джино ядосано.

— Господин Сантейнджело… Аз съм, Джил. Помислих, че може да сте променил решението си.

Исусе Боже! Аман от жени! Два и половина през нощта, а тази се връща и чука на вратата му.

— Я остави тая работа — изръмжа той.

— Моля ви, отворете само за минутка — ласкаво се примоли тя. — Искам само да ви попитам нещо. Моля ви.

Винаги оглупяваше, когато така мило го молеха. Пъхна пистолета в джоба на халата си и отключи вратата. Дали пък нещо не прошава между краката му? Е, можеше и да й предостави голямата си услуга.

Още докато отваряше вратата, започна:

— Слушай, малката…

Внезапно млъкна и сподавено изруга. В лицето му избухна светкавицата на фотоапарат.


Покривът на асансьора бе отместен и мъж в работен комбинезон насочи лъч на мощен фенер към лицето на Лъки.

— За Бога! — извика тя и вдигна ръка, за да прикрие заслепените си очи.

Светлинният лъч зашари из асансьора и откри Стивън, който усърдно обличаше дрехите си.

— Изгасете това нещо — заповяда той. — Девет часа сме в пълен мрак и не искам тази светлина да ме заслепява.

Мъжът многозначително се засмя и загаси прожектора.

— Май двамата не сте толкова за окайване. Току-що извадих десет човека от един асансьор в Шърмън Билдинг. Не искам да ви разправям — той се изкикоти. — Бяха потни като впрегнати добичета. Вонеше като в кочина. Аз…

— Можете ли да ни измъкнете оттук? — прекъсна го Стивън.

Мъжът щракна с пръсти.

— Нали затова съм дошъл.

— Тогава да оставим приказките и да го направим — рязко рече Стивън. — Вие от противопожарната служба ли сте?

— Нее — проточи мъжът. — Всички пожарни коли и пожарникари са из града. Такава бъркотия! Аз съм от асансьорния сервиз.

— Само не ми казвайте, че целият град е без ток.

— Позна.

Лъки припряно се обличаше.

— Какво чакаш, хайде да се измъкваме вън оттук — изсъска тя.

— Добре — отвърна Стивън и се обърна на мъжа над тях: — Какво ще предприемете? Ще разбиете вратата ли?

— Няма да стане. Заседнали сте между етажите. Ама с всички е така — все между етажите.

— Тогава как…

— Ще спусна въже, ще се вържете с него… И ще ви изтегля.

— Ох, Господи! — отмаля Лъки. — Само като го чуя, и ми прилошава.

— Чакай, искам да те разбера правилно — уточни Стивън. — Ще трябва да се завържем с въже, а после вие ще ни изтеглите през покрива на асансьора. Така ли?

— Точно така. Просто и безопасно. Все едно вадиш зъб…

— Какво му е толкова безопасното на ваденето на зъб? — наежи се Лъки, мисълта, че спасението е близко малко я бе съживила.

— Не е задължително да бъдете извадена, мадам. Можете по избор да останете тук, докато пуснат тока. Мен това не ме интересува.

— Стига, стига. Хайде да действаме — прекъсна зараждащата се кавга Стивън. — Щом той казва, че е безопасно, значи е безопасно.

— Оу, щом той казва — изстреля презрително и надменно Лъки. — И кой, по дяволите, е той?

— Виж какво — категорично заяви Стивън, — аз ще го направя. Ако искаш да останеш, това си е твоя работа.

— Чудесно. Наистина чудесно. Искаш да кажеш, че ще ме оставиш тук сама, така ли?

— Извинявайте, приятелчета — извика мъжът отгоре, — защо не взема да си вървя? Имам да проверя още шест асансьора в тази сграда. Може да намеря други, които искат да излязат.

— Тръгваме — отсече мрачно Стивън. — Хвърлете въжетата!


Преди Дарио да успее да се изправи, момчето се свлече и падна върху него. Той изкрещя от ужас, започна да бута и да рита, докато успя да отблъсне тялото, което падна назад. Целият се тресеше. Зъбите му тракаха.

Изправи се. Панически избяга от кухнята.

Беше убил човек.

Да отиде до телефона.

Да се обади незабавно на Коста.

Апартаментът беше слабо осветен от лунната светлина, която струеше през прозорците. Така успя да стигне до телефона. Вдигна слушалката и като обезумял започна да натиска бутоните.

Точно тогава чу шума — драскащи, стържещи звуци откъм входната врата.

Някой се опитваше да влезе в апартамента му.


За Кери не беше лесно да привлече нечие внимание в полицейския участък. В края на краищата тя беше просто още една негърка, както повечето натъпкани в ареста на участъка. Но Кери вече се бе овладяла. Бързо, с ясен и убедителен глас тя ги принуди да я изслушат.

— Моля, позвънете на съпруга ми — с достойнство ги помоли в края на разказа си, — и му позволете да дойде да ме вземе.

Полицаят, на когото сервира историята си, кимна с разбиране. Казаното от нея звучеше правдоподобно и лесно можеше да се провери. За щастие на Кери той се обади по телефона и след час Елиът Баркли пристигна в участъка със своя адвокат. Изглеждаше обезумял, точно както Кери очакваше да бъде.

След петнайсет минути беше освободена. Извиниха й се и тя седна в колата на Елиът.

— Всемогъщи Боже! Ах, този град! — избухна той. — Арестуват невинни хора, докато престъпниците бродят свободно по улиците — запали двигателя и потупа съпругата си нежно и утешително по коляното. — Какво само си преживяла, мила! Сигурна ли си, че си добре?

— Само ушите ми…

— Имай малко търпение, не се тревожи, ще отидем направо у доктор Митчъл. Той ще се погрижи за теб. Господи, бях обезумял от тревога…

Тя престана да чува думите му и се попита какъв ли ще е следващият ход на изнудвача. Елиът бе повярвал на разказа й. В края на краищата той отчасти бе верен. Колата й беше действително открадната. Тя беше действително нападната и ограбена. Единствената измислица бе, че двама младежи се били качили в колата й на Шейсет и четвърта улица, докато тя чакала да превключат светофара на зелено. Били насочили пистолети към нея и я заставили да кара към Харлем, където я изхвърлили от колата. Тя беше действително с тълпа размирници и беше арестувана. Не можеха да я уличат в лъжа по нито един пункт.