— На нищо не се насаждам — внимателно отговори Дженифър. — Омъжвам се за човека, когото обичам.

— Любовта бързо отлита — изсумтя Леонора, — щом веднъж станем тяхна собственост.

— Коста не иска да бъда негова собственост, нито пък аз. Просто ще бъдем заедно, защото и двамата го искаме.

— Ха! — Леонора отпи поредната яка глътка. — Ще си поговорим пак след две години, когато цялата любовна романтика се е изпарила през прозореца. Жената се превръща във вещ… Ако се остави, разбира се…

— О, Леонора, моля те! Не искам да споря с теб точно сега. Знам, че при теб и Едуард нещата не вървят и става все по-зле, но това не означава, че всеки брак е обречен като твоя.

— Да бе, да — Леонора взе бутилката и отново напълни чашата си. — Ще се върна след минута — излезе бързо от стаята, защото не искаше приятелката й да я види, че плаче. Нали днес е сватбения ден на Дженифър! Тя искрено желаеше щастието й, не искаше да я огорчава.

През целия ден в ума й се въртеше мисълта за Джино Сантейнджело. Това ужасно я разстрои. Как ли изглеждаше той сега? Беше ли си останал същият? Някак вглъбен в себе си и много привлекателен? Или и той като нея се беше променил?

Тя добре осъзнаваше, че вече не е същото момиче, което някога се бе влюбило в него. Когато сутринта се огледа в огледалото, откровено отбеляза опустошителните промени на времето — бръчките, повехналата кожа, подлата извивка на устата. Защо, ох, защо не го бе дочакала? Заради писмата му, които бяха толкова лигаво романтични и никак не му подхождаха? Или причината се криеше в многото млади мъже около нея, с които не можеше да не флиртува? И щом като един път опита, тогава й изглеждаше напълно в реда на нещата да опита и с други…

После се появи Едуард. После Мария. После пиенето. После любовниците.

Леонора сви нервно устни. Джино Сантейнджело. Младежко увлечение. С какво беше толкова специален, по дяволите!


— Ах ти, копеле! — засмя се Джино. — Май наистина ще го направиш, а?

— Ами да — ухили се и Коста. Двамата се возеха в лимузина с шофьор, отиваха в църквата. — Сега вече ще ми бъде доста трудно да се откажа — после добави: — Освен това Дженифър е направо страхотна.

— Щом се жениш за нея, трябва наистина да е така.

— Не е някоя зашеметяваща красавица — продължи Коста сериозно, — не е като Синди.

Джино избухна в смях.

— Синди ли! Зашеметяваща красавица? Малчо, тя ще ти целуне краката, ако й кажа какви ги приказваш за нея.

— За мен Дженифър е идеална — продължи да излага становището си Коста. — Тя е най-милото момиче, което познавам. Само се чудя защо ми трябваше толкова време, за да го разбера, след като беше най-добрата приятелка на Леонора.

Името на Леонора увисна във въздуха.

Скоро щяха да пристигнат в църквата.

И Джино щеше да я види отново…

Той преглътна на сухо и обърна поглед навън.


Синди взе такси до църквата. Беше облякла костюм от бяла коприна, ушит по поръчка, който се увиваше около тялото й, без да пропуска нито една от великолепните й, женствени форми. Върху костюма небрежно бе наметнала кожена пелерина от бяла лисица. Русата й лъскава коса падаше свободно, оформена в модна прическа с дължина до раменете. Носеше малка шапчица във формата на цилиндър. Нямаше никакви основания да се притеснява — изглеждаше като филмова звезда. Не можеше да не й се признае. Ако Кларк Гейбъл можеше да я види, щеше да припадне!

Когато пристигнаха пред църквата, шофьорът на таксито попита.

— Ти ли си булката, котенце?

— Аз съм гостенка — надуто отговори тя, плати, слезе от колата и тръгна към църквата.

Що за глупава идея беше да вземе такси за сватбата. Най-малкото, което Джино можеше да направи за нея, беше да й уреди кола. Когато го упрекна, че не го е направил, той само каза:

— Забравих.

На входа я посрещна висок, красив младеж, който я огледа с възхищение.

— От страна на булката или на младоженеца? — попита той.

— А? — тя кокетно запърха с мигли, отворила широко невинни сини очи.

— Булката или младоженеца? — повтори той.

Тя съвсем се обърка.

Към тях се приближи друг млад мъж с телосложение на гръцки бог и коса, която допълваше представата.

— Вие роднина или приятелка сте на булката или младоженеца?

— Защо? — попита Синди и се учуди, че този гръцки бог й изглежда сякаш е без дрехи.

— За да ви посочим в коя редица да седнете — засмя се младият мъж.

— О! — Синди се изчерви от притеснение — този младок направо си го биваше. Бързо обясни: — Стара приятелка на Коста.

Гръцкият бог се усмихна и предложи ръката си:

— Този Коста е истински късметлия!


Дженифър Брайърли царствено се придвижваше по пътеката между двете редици столове в църквата. И наистина беше кралицата на деня. Стискаше здраво ръката на баща си, която беше истинска опора за нея в този миг.

Пред нея вървеше Леонора, която кумуваше от нейна страна. Челото на шествието се състоеше от три шаферки и Мария, деветгодишната дъщеря на Леонора.

Процесията наистина беше пищна и достолепна и никой не забеляза малко несигурната походка на Леонора.

Седнал в църковния трон до олтара, Коста усещаше, че се облива в пот. Пикаеше му се. Искаше му се да запали цигара. А най-много от всичко му се искаше да пийне нещо.

Джино стоеше прав до него. Спокоен и съсредоточен. Но с огромни усилия на волята се сдържаше да не се обърне и да погледне към пътеката между редовете. Но той не копнееше да зърне булката. Искаше да види Леонора, защото знаеше, че тя върви точно пред булката.

— Ей, направо ще ми прилошее — промърмори Коста и наистина му беше трудно да си поеме дъх.

— Само се дръж, малчо. Скоро всичко ще се оправи.

Точно тогава им дадоха знак да посрещнат булката и баща й. Коста скочи нервно и тръгна. Джино го последва на една крачка разстояние. Осмели се да хвърли крадешком един поглед в посоката, където предполагаше, че е Леонора. Стомахът му се свиваше и отпускаше в нервни спазми. Същата си е, по дяволите! Дори в приглушената светлина на църквата можа да я огледа.

Беше застанала с профил към него, с леко наведена глава. Очите й блестяха кристалносини, копринената й сребърноруса коса обрамчваше лицето й и падаше върху раменете. Носеше някаква драпирана по особен начин розова рокля, която изящно очертаваше женствените й гърди, тънкия кръст, а после падаше на изящни вълни чак до пода.

Устата му пресъхна. Отмести с усилие очите си и се загледа право напред. Церемонията по бракосъчетанието започваше и той не трябваше да пропусне дори малка част от нея.


Останалата част от сватбения ден мина за Джино като съновидение. Тържественият обяд, приемането на поздравления, танците… Шампанско. Изискани блюда. Речи. Тостове.

Франклин Зенокоти го гледаше със стария недоверчив, някак напрегнат, очакващ неприятности поглед. Мери Зенокоти — със старата топла, майчинска загриженост.

Синди кокетничеше наляво и надясно и приличаше на скъпоплатена метреса. Около нея се навъртаха и въздишаха млади и неопитни флиртаджии. И съпругът на Леонора, който наистина се оказа смотан.

Коста и Дженифър от време на време изчезваха от погледите на гостите. Разменяха си тайни усмивки и крадешком си стискаха силно ръцете.

Дойде и редът на самата лейди.

Леонора.

Вече не беше девойка. Жена. На двайсет и осем.

Джино небрежно подхвърли:

— Как я караш.

Тя му отвърна още по-небрежно.

— Чудесно. А ти?

Джино:

— Е, не се оплаквам.

Леонора:

— Радвам се.

Мълчание. Дълго-дълго мълчание от страна и на двамата.

Джино пръв не издържа:

— Чувам, че имаш красива дъщеря.

Леонора нехайно потвърди:

— Да. Мария.

Отново мълчание.

Отново Джино пръв не издържа:

— Аз си нямам хлапета.

Леонора:

— Така ли?

Стояха на края на дансинга, пред тях се въртяха в танц и млади, и стари.

Джино:

— Какво ще кажеш за един танц. Кумът и кумата. А?

Леонора:

— Да танцуваме тогава.

Беше лека като перце в ръцете му. Държеше я на почтително разстояние и двамата направиха пълен кръг на дансинга под звуците на Пенита от Рая.

Джино се усещаше едновременно горд, нахакан, болен и глупав. Дали ще му отговори, ако я попита нещо? Дали да рискува и да стане за смях? Ей, я се стегни! Та той е Джино Сантейнджело, за Бога! Вече беше важна клечка. Можеше да има всяка жена, която си пожелаеше. В Ню Йорк името му внушаваше респект — страхуваха се от него, вярваха в него… Уважаваха го. Сред приятелите му имаше сенатори, съдии и политици. А той чукаше техните съпруги.

— Не ми се танцува повече — изведнъж каза тя. — Искам да пийна нещо.

— Добре.

Продължиха да танцуват и той незабелязано я изведе от дансинга.

— Леонора… — започна той.

— Да? — някога лъчезарни, сега очите й го гледаха ледено, чак кръвта му се смрази.

Да й го начука! Нямаше най-елементарно светско възпитание — поне да се бе опитала да му обясни, да се извини…

— Какво искаш да пиеш? Ще ти донеса.

— Няма нужда — тя се освободи от прегръдката му. — Съпругът ми ще ми донесе — врътна се и се отдалечи, без да каже дума повече.

Имаше усещането, че кон го е изритал в корема. Какво й ставаше на тая? Погледна го, сякаш беше боклук. Празно пространство. Очите й бяха пълни с омраза. Защо, по дяволите! Единственото нещо, което беше направил той, беше да седи послушно и да чака. Верният будала!

— Здравей! — до него се бе приближило малко момиче. Едно деветгодишно копие на своята майка.

— Ти си Мария, нали?

— Да.

Какво изящно създание. Същите очи. Същата коса.

— Откъде знаеш как се казвам? — малката й главица любопитно се наклони на една страна.

Той се усмихна.

— Хей, ти си страхотна.

— Аз ли?

— Да не би да мислиш, че аз — шеговито я щипна по бузката Джино.